Страницата на Мариан Желев

14.06.2017

Нова държава за три часа. How Do They Do It?

Filed under: От мен — Jelev @ 21:03

КАТ

Има два начина да започна тази история, която се разви преди няколко дена: трудно или лесно. В контекста на последните събития решавам следното: пускам си Крис Корнел и сядам да пиша. Трудното може да стане лесно. И обратното.

КАТ Варна. Обедно време. Предстои ми регистрация на VW Поло №2. Поло №1 предпочита отпуските, тревата пред гаража и майските охлюви, които по цял ден го ближат с мерак да им разкаже някоя нова история от своето 11-годишно БГ-битие.

Хващам обедната почивка пред гишето. Чакам, хапвам набързо, пускам няколко фрази в чата и се настройвам. Десет минути преди края на почивката цъфват играчите от сутринта. Дето са чакали да си подадат документите за регистрация. Списък си направили. Знае се кой кога ще влезе в гишето. Част от нас, дето се кефим, че ще регистрираме нови колички набързо с варненски номера, се изнервят. Става скандал. Етнически, политически, всячески. Викам си: що диря тук? Отговарям си: държавата ме извика. Трябва да се регистрирам, така съм научен, да се узаконя, примерност някаква. Съвест. Примерен съм като вързан кон до близката трева, отъпкана от дебелоцоловите гуми на по-добри играчи. Няма как, или навеждам глава, или… В противен случай с Поло №2 ще ходя да газя шарани в апокрифни язовири и до лангъркам по нерегистрирани пътища в РБ. Търпелив съм – като слон, заспал под старо дъбово дърво, който сънува йогурт с череши набрани през февруари. Но усещам, че не ми е тук мястото. Не трябва да постъпвам така. А просто да тегля една майна и да попрехвърля спомените си от близкото минало.

Спомням си, че преди упоменатите години от последната регистрация на МПС се възползвах от любезна фирма, на която доверих пълномощно и те за по-малко от ден ми регистрираха колата: номера, талони – малък и голям, такси-макси, та даже ме попитаха дали искам да си платя за 1234 номер, което струва пак някъде там.

Отидох в офисчето тип барака, където две напудрени девойки цъкаха по копир машина, а един чичка тип шеф се опитваше да скрие потните петна под новата си риза. Намира се – бараката – на по-малко от сто метра от гишето на КАТ, където станах свидетел на масов бой между субару, мерцедес и пИжо 206. Налагаха се със списъка, правата, конституцията, кубатурата и идеологията на Републиката България. Щом ме видя и чу само първото ми изречение в бараката, потният човечец-шеф ми бутна два тарифни плана. Едното за такси-макси, другото за еко-меко такса. Всичко – 415 лв. Даже и не пресметнах кое давам на Републиката и кое – на тях. Казаха ми само, че тъй като часът е 13.00 и няма за кога да ходя да им правя пълномощно при нотариус. Просто, ако искам да съм готов до края на работния ден, трябва да вървя с едно момче-момиче, което ще се бутне в гишето, ще ме викне, ще ми каже да се правя на луд, ще прередя онези, които вярват в РБ-то и после се мятам на колата да мина канала и т.н.

От този момент нататък се превърнах в нещо като онези детайли, които ги пускат по Дискавърито – минават по поточната линия; щрак-щрак, щрак-щрак и готово – кеф ти нов черпак, табуретка, автобус, дамаджана… на предаването му викат How Do They Do It. Изобщо не ме кефи защото е зациклящо, но ми харесва начинът, по който там са описани нещата. Методично, последователно и с харизматичността на коментатора, който задължително притежава онази заразителна слюнчеста словоохотливост, от която ти идва да наденеш думите му на шиш кебап и да ги тикнеш в микровълновата. How Do They Do It.

Ха, да видим.

Първо ме пое едно девойче – Цецка, Веска или Мийчето. Вика: стой пред гишето при онези, дето се карат. Чакай да те извикам. И като те извикам – на луд се правиш. После влизаш, подписваш, излизаш и от там те поема Митко, Гошо или Пешо (бяха много, все млади човечета, не бързах да ги запомня. Браво, че не се мигрирали – казах си). Ако някой нещо те пита – на луд се правиш, чуваш ли?

Чувах, защото вече живеех в другата държава. По-опитна, по-обиграна, сметнала си такси-макси. И хич не й пука, че действа под деколтето на старата, уж наша любима, родна държава (Не се залъгвайте по ретро-метафорите ми. Защото тази държавица с уж изцедена самоличност, всъщност цоца от наш`та личност и прочее. Преценете.)

Така и стана. След като си стиснахме ръцете с шефа в бараката и той най-после успя да си скрие потта под мишниците, Цецка, Веска… ме извика след 30 секунди и аз бях с подписани документи. Другите от опашката на „нормалната“ държава се обиждаха на политици, на кубатура, цилиндри и ауспуси. Изгледаха ме тъпо, от което и на мен ми стана тъпо. Защото си бях платил, за да се преселя в друго РБ-е. За сметка на това задействах едно велико звено, турено под кожата на държавната администрации, с благородната кауза да помага на хора като мен. Едни обиграни млади човечета, които бяха налазили върху тромавата администрация като онези малки птички, накачулили се по грубата кожа на стар слон в блато, за да му почистват нечистотиите. Давам си сметка, че сравненията бъкат в писанията ми, но те го заслужават. Човечетата от новата държава.

Метнах се на колата, вкарах я на канала. Там ме пое Гошо, примерно, и ми вика: стой тука, като те викна само ще подпишеш. Дойде един чичка от КАТ, с фенерче, провери рамата, бащата и мамата на колата, шасито. Тръгна си. Беше човек на Гошо или по-скоро на чичката-шеф с потните мишници. А всъщност бе и част от другата държава. Пристигна друг, вика: дай спирачки, дай ръчна. На! Готово. Подписах се и минах напред. Движех се със светлинна скорост в собствената си държава, където тук, хората, за да оцелеят в институциите, трябва да са с ДНК-то на Мастър Йода. И повече. С търпение хилядолетно. А аз хвърчах, хвърчах със силата и побеждавах системата с Гошо, Цецка и останалите. Стигнахме до талоните. Чаках. Чаках малко. През това време моята Цецка, обута в бели платненчици, някак си стъпваше като на олимпиада по художествена гимнастика по краката на чакащите. От другата държава. Които бяха толкова изнервени от тромавата система, че заспиваха на опашката пред поредното гише, а ако някой ги сръчкаше, те се събуждаха по инерция с псувни и зрелищна омраза, граничеща с вкусовете от лошото ни минало.

Пък аз се наслаждавах на белите обувчици на Цецка – как преминават през грубите обувки на обикновеното човечество. И хоп – първи на опашката. Аз. Другите спяха в своята държава. Аз си бях извоювал своята. Даже по едно време мислех да намеря профила на Цецка в социалните мрежи, за да й пиша хвалебствен коментар и да цъкна три лайка за положените усилия…

Жената от гишето – гешиерката, вдига очи, поглежда Цецка, взе й (ми) документите, щрак-щрак – готово. Давай напред, момче! Ръчкат ме! Вървя, пристъпвам, като на конвейр. Взеха ми ключа на Поло №2. Преместиха я от точка А до точка Б-ъ. Чакай, викат, малко. След 30-40 минути ще са ти готови номерата, варненските. Станаха за 20-тина. Качих се, запалих, минах на рампата, щрак-щрак – готово. Занитен, регистриран, готов да живея в БГ-то законно. И газ – по магистрали и шосета, по павета и мостове.

Исках да стисна ръката на Цецка, Гошо, Митко и другите там, дето ме подмятаха като капачка на газирана напитка. Взеха ми парите, но ми свършиха работата. За три часа – за толкова те победиха старото. Свършиха онова, което администрацията щеше да свърши за три дена (пресилено е, признавам, защото има и такива като мен, които са чели форуми, права, тренирали са кунг-фу и други социални комуникации, но при всички положения отиват на гишето, където гишетирането направо ти разказва играта и ти си отиваш разсърден като набито дете от Чък Норис в късния му филмов профил. А да не забравяме и онези люде, които си нямат и хабер как стават регистрациите на МПС в РБ-то и задължително попадат в спор за списъка кой кого е прередил в тая държава).

Гошо и Цецка се видяха в чудо, че искат да им стискам ръката за благодарност. Мислено им пратих послание, че те са нашата нова държава. Другата трябва просто да изчезне. Дайте, наум си викам, да им направим програма, проект и да осигурим на тези хора съвсем нормално съществуване. Заплата, бонус, отпуска. За да не съм само аз привилегирован. За да не ми излиза име. Не че съм с неограничен бюджет. Съвсем простичко е: щом ги има тези младежи и вършат по прекрасен начин работата си, защо са другите. Всички можем да бъдем спасени от Цецка, Гошо, човекът-шеф с масивни потни жлези – добре, де, става въпрос за отделно звено. Но случаят е приложим във всички сфери. Ще започна с медицината и ще приключа. Държавата – всички знаем какво е и как не бива да действа. Останалото е like a stone, както пее Крис Корнел в този момент. Демек – дръжте се.

Навън, вече с регистрираното Поло №2 – видях хората, които продължаваха да спорят пред гишето. Те живееха в друга държава.

Трудно е – сега признавам, че е трудно да се напише подобен текст. Даже и с помощта на гласището Корнел. Ама поне му намерих лесното.

Следваща публикация »
Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2017 г. | Флаери, листовки

2017 Страницата на Мариан Желев . WordPress . Wordpress themes