Страницата на Мариан Желев

14.03.2019

Райски ябълки

Filed under: Без категория — Jelev @ 15:30

Стоях известно време със слушалката в ръка и още не можех да осъзная какво се случва. И отново в нея отново прозвуча заповедното: „Отваряй!“
Започнах да възприемам действителността с обостреността на сетива присъщи на току-що завърнал се с мисия от космоса пилот. Добре, в коридора на собствения ми апартамент съм, държа слушалката на домофона и е толкова рано сутрин, че първите петли не са си изпили кафето дори. За потвърждение на думите ми можех да попитам слънцето. Когато изгрее.
„Отваряй!“ – чу се отново в слушалката. Беше бай Драшко, познах го още първия път. Но какво точно искаше рано сутринта… Зверското му натискане на звънеца беше наистина уникално. Като на пожар. Все едно линейка с включена сирена се бе опитала да паркира в хола на апартамента ни. Вярно, рано сутрин звуците играят съвсем различна роля в слуха на сънения. Но как съм станал, как съм тръгнал в паниката към коридора, да вдигна слушалката… като изтръгнат…
„Ей сега…“ – едва отроних и натиснах бутона за отваряне на вратата долу.
„Ти я по-добре слез! Че не те знам на кой етаж си! Па и обувките ми са кални.“
Гласът на бай Драшко бе като на овчар, който води стадо бикове – не търпеше възражения.
Набързо нахлузих някакви дрехи, почти по инерция взех стъпалата до долу. Видях го пред вратата, с неизменната си брезентова шапка.
Отворих.
„На, вика, да се почерпиш.“ Тикна ми една торба и обърна гръб. Нито добро утро, нито как си. Не че ми и трябваше, защото си го знаех – съседът: вечно скаран с всички, никой не го обича; инат, чешит, дебела глава… Все в този род на мисли. Но не и аз с него. Намерихме общ език…
Помня кога го видях за първи път. Малко след като се нанесохме в блокчето. По черното пътче, което води до жилището ми, често ставаха аварии. Багерите и работниците на Водното дружество редовно ни навестяваха. Главният водопровод за Златни пясъци се пукаше като да бе направен от трошлива пластмаса. Пръскаше се – е всъщност по-точната дума. Огромни гейзери заливаха съседни имоти, а собствениците им излизаха на улицата и нареждаха едни думи, които дори главните редактори на вечерните новини биха изрязали.
Та един ден, след нанасянето ни, гледам бай Драшко (още не го знаех кой е, какъв е), застанал пред огромен кратер, който трети ден стоеше пред портата му. „В и К“ не си бяха свършили работата; зарязвайки дупката, те бяха оставили огромен брой хора без вода. Това – майната му, ще го преживеем. Но градината на бай-Драшко приличаше на жабешки купон – всичко плуваше във вода: лехите с домати, пипера, цветните насаждения. Всичко. Докато е траела аварията и водата се е плискала навсякъде, къщата му също заприличала на потъващ кораб. Мебелите му вече втори ден съхнеха навън; килими, пътеки, дори постелката на кучето му бяха изнесени навън.
Направи ми особено впечатление как този човек стои пред дупката, наблюдава уж ремонтирания главен тръбопровод, пристегнат там с някаква уж много здрава и надеждна скоба, и в същото време говори като че ли някого там долу. Говори, а в същото време ги нарежда едни, които и във вечерните новини нямаше да се сетят, че съществуват. Беше ядосан, ама тихо, което бе още по-страшно, защото разбираш, че в този момент човекът просто не може да избълва с псувни и обиди гневът, който запушва гърлото му. Не става някак. Голяма буца стоеше между него и онези там-дето-не-са-си-свършили-работата. Ако в този момент някои от водното дружество се бе появило, то най-вероятно… „ще ги накълцам и ще ги оставя да втасат, после ще ги смеля и ще ги разпръсна в градината за тор“ – чух го тихо да казва и съвсем не на шега си рекох, че този човек е способен да стори всичко, което му е на уста.
Истинското ми запознанство с бай Драшко стана на стълбите, които водеха от главната улица към нашата. Той мъкнеше огромни чанти. На всеки десетина крачки се спираше и почиваше (беше на седемдесет). Пръхтеше, мърмореше, но така и не се отказваше: да викне помощ поне. Идвах зад него. Без да му се обаждам или поздравявам, направо награбих две големи чанти и ги помъкнах. Той, докато си почиваше, явно само ме е изгледал, па пое другата останала чанта и ме последва. Нищо не каза. Стигнахме пред неговата порта и там оставих двете чанти. „Жив и здрав да си! – казах му и добавих: Съсед в нужда.“
Мина не мина месец два и пак се срещаме на улицата. „Марианчо (беше ми научил името и веднага го интерпретира), дай вика с буса ти да свършим една работа. Един гардероб да закараме на дъщерята.“
Готово. Отидох на адреса, разглобихме гардероба, събрахме го в буса и го откарахме на щерка му. Прибрах после бай Драшко до дома му и тръгнах да се прибирам.
„Чакай, вика, да си оправим сметките.“ Притеснен един такъв. Вярно, че искаше преди това да му кажа колко ще му струва транспортът. Да си знае сметката той. Кое колко и за колко.

„Нищо“ – казах му. Не се направих на важен. Нито, че исках да го карам да се чувства задължен. Просто го бях усетил – да види край/до/в близост съсед, който в нужда се познава. Признавам, че голямо влияние за тази ми постъпка беше гледката, на която станах свидетел пред голямата дупка на водната авария. Казах си, че той, бай Драшко, или е много самотен, или има нужда от добри хора край себе си. Не играех и роля. Да обобщя: така ми дойде отвътре. Хората – всички ние – се нуждаем от добро дело, за да загърбим чешитлика си. Или просто да престанем да се борим срещу всички и всички, понеже най-силно ни оборва нас доброто. Доказано е.
Той зяпна. Не очакваше. Едни десет-двайсет лева поне да му бях казал – сигурно щеше да се успокои. Да ми ги даде и да си се прибере доволен, че е свършил работата днес, разплатил се е и т.н. Даже съжалих по едно време, че не съм го направил.
Не мислех да го карам да се чувства задължен, защото наистина ми беше кеф да му ударя едно рамо.
Хубаво! – той повдигна рамене и си тръгна. Ей така, сякаш на рамото си, което се килна на една страна, бе сложил едно наум. Дори брезентовата си шапка свали, понамести си белите коси и пак я сложи. Да видим докъде ще стигнем.
„Отваряй!“ – ето че се стигна до момента с райските ябълки. Човекът звънеше напористо. Носеше ми дарове.

После и кофичка с грозде. На два пъти ми носи и гроздова. Станахме приятели. Носих му от своя страна торби с цимент, пак с буса, за да замаже верандичката. После и други материали. „Отваряй!“ – свикнах с това. Слизах долу, пред блока. Рано-рано. Марианчо това, Марианчо онова – бъбреше ми за дъщеря си, за родата, за миналото си… По едно време си мислех, че пред близките си не споделя толкова, колкото с мен. Бяхме станали истински съседи, приятели.
Докато един ден не изчезна. Бай Драшко. Не го виждах на улицата. Дори когато водното дружество „се бореше“ с поредната авария. Нямаше го и в градината. Мярнах жена му. Попитах я. Каза ми най-лошото. Тежка болест, в неизлечим период.
Представих си го с тежките чанти, които не може да носи. Искаше ми се да отида и да му помогна отново.
А след това?
След това да седнем двамата с него и да му разкажа какво хубаво сладко се научих да правя. От райски ябълки и канела. Още има в шкафа.
И един ден…

 

из „Улица край морето“

Следваща публикация »
Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2019 г. | Флаери, листовки

2019 Страницата на Мариан Желев . WordPress . Wordpress themes