Страницата на Мариан Желев

30.03.2011

Молитва в кладенеца

Filed under: Разкази — Jelev @ 10:20

На Павката

 

         Поставиха и последния пръстен, когато земята поддаде.

         Долу имаше човек. Кофата с материал така и си остана в ръката му – канеше се вече да излиза след свършената работа в кладенеца. А сега не можеше да се движи. Само гърдите му бяха над излялата се пръст. Отдолу краката бяха прищипани от бетонните блокчета, не устояли на напъна. Можеше да движи двете си ръце. Едната продължаваше да държи кофата. Другата бе протегната нагоре. Всеки момент човекът очакваше някой да се покаже през отвора. Дали разбраха. Навярно. Хм, всичко е така нелепо. Ей сега ще го измъкнат, нали?

         Горе разбраха, че земята поддаде, но не знаеха дали Христо е жив. Не смееха да надникнат. Страх ги бе от смъртта, която вероятно се бе спуснала в кладенеца.

         Показа се все пак едно лице. Викна веднъж, втори път. Христо събра сили за отговор. Всички горе си отдъхнаха. Дори започнаха един по един да надничат в дупката; подвикваха на колегата си – окуражаваха го. Никой не мислеше вече за смъртта.

         Но тя не бе долу. Изненада ги с потупване по рамото, яхнала студеното рамо на февруарския вятър. Смрази лицата, телата им.

         – За Бога, измъкнете ме оттук! – викна отдолу Христо. Със забито в пръстта тяло и разперени ръце той приличаше на жив кръст. – … измъкнете ме!

         Канеха се да му пуснат въже. Затиснатият в кладенеца ги разколеба. Краката му бяха хванати като в клещи. Някой да слезе долу! Мълчаливото отхвърляне на тази идея накара всички да приемат, че е по-добре една жертва, отколкото повече. Нова дупка да изкопаят? Не бива да се рискува. Земните пластове всеки момент могат отново да поддадат.

         Полицията пристигна скоро след сигнала, колкото да установи, че не е в състояние да се намеси. Земните пластове не могат да бъдат обвинявани в престъпление. И все пак долу имаше човек.

         След полицията пристигна пожарната, а след тях екип на гражданска защита… хората около кладенеца станаха повече от надеждите, които Христо имаше за своето спасение.

         Минаваше два следобед – три часа, след като земните пластове притиснаха човека в кладенеца. Нямаше изглед за спасение. Това установи и екип от спасители, съставен от алпинисти и пещерняци. Един от тях се осмели да се спусне долу. Успя да зърне отблизо положението на Христо. Дупката, през която се виждаше лицето му, беше толкова малка, че не бе възможно да му се помага. Освен с няколко окуражителни думи. После отново го оставиха сам.

         – Ей, хора – не издържа накрая Христо, – правете каквото искате. Аз се предавам.

         Дузина глави се показаха над кладенеца. Никой нищо не каза. Мълчаха и чакаха. В един момент се събраха на групички и започнаха трескаво да търсят начин за спасяването му. Отказът на Христо от живота ги стресна.

         Галин пристигна с двама души от своя екип при кладенеца. Преди още да разбере какво се е случило, знаеше, че няма да е никак лесно. Обадиха му се преди четиридесет минути. Съобщиха му, че имат нужда от хора. Галин обаче знаеше, че го викат последен. За да може всички да са тук, когато се установи, че изход няма.

         Преди този случай Галин два пъти бе вадил хора от кладенци. Не живи, а мъртви. Беше лесно: спускаш се, връзваш тялото, викаш горе и готово, издърпват го.

         Не му харесваше струпването на толкова много хора наоколо. Всички викаха, когато трябваше да мълчат; ръкомахаха, когато трябваше да използват ръцете си.

         Отдавна се беше стъмнило. В радиус от около петдесет метра лампи осветяваха хората, събрани край дупката. Някой се бе сетил да пусне светлина и на Христо. Не му беше кой знае колко нужна. Светлината, идваща от кръглия отвор водеше направо към небето. Бе разрешил на душата си да мисли за този път.

         – Слизам долу – заяви Галин. Останалите, заети с дългото умуване, като че ли го бяха забравили. – Слизам. Момчета – обърна се той към екипа си, – вадете въжетата от колата.

         Сякаш каза на всички: “Дръпнете се от пътя ми, отивам да мра!”

         Смелостта на обречения действа понякога като проказа. Никой не застана на пътя на Галин. Той не продума повече. Бързо се екипира, закачи се за въжето и викна през дупката:

         – Христо, слизам.

         Долу го завари мрак. И едни очи, които отдавна не искаха да се борят с него. Христо бе изключил лампата. Галин отново я включи и огледа обстановката. После викна горе да го изтеглят.

         Започнаха да коментират: Отново неуспех. Пореден провал. Ей, ще си отиде долу човечецът!

         – Слушайте сега – викна на всички Галин. – Искам да се отдръпнете от кладенеца на минимум десет метра. Оставете хората ми да работят. Не им пречете, не се месете и не давайте повече съвети. Ако е нужно нещо, бъдете готови да го осигурите.

         След това Галин поиска кофа, закачена за друго въже, силен фенер и лопата. Даде кратки инструкции на своите хора и отново се спусна в кладенеца.

         – Момче – заговори го долу Христо, – на колко години си? На трийсет? Не рискувай, момче. Аз съм на петдесет и шест. Децата ми са вече отгледани. Остави тази работа. Аз се примирих. Пипни ме – започнал съм даже да изстивам. Не чувствам вече тялото си от гърдите надолу.

         Галин не обърна внимание на думите му. Преценяваше риска. Беше голям, затова спря да мисли за него. Откачи се от въжето и бавно започна да се провира през отвора.

         Когато лицето му почти опря в това на Христо, започна да опипва почвата около тялото му.

         – Ти си луд – чу до ухото си.

         Галин се върна през дупката, взе кофата, лопатата и фенера и пак припълзя. Преди да започне да копае, попита:

         – Христо, вярваш ли в Бог?

         – Вярвам. Аз… всяка сутрин… отправям молитва за семейството си.

         – Моли се с мен сега. Не знам дали аз ще мога да ти помогна. Никой нищо не знае. Само Бог сега е в състояние да прецени.

         Христо мълчеше.

         – Моли се на глас.

         – Боже, който си на небето…

         – … и в този кладенец.

         – … и в този кладенец. Прости ми, че се предадох. Позволи ми сега, Боже, да предам спасението си в твоите ръце…

         Галин започна да копае около тялото му.

         – Прости ми, ако обикновената ми човешка природа…

         Първата кофа с пръст бе измъкната на повърхността.

         – … те е накарала да се отчуждиш от мен. Боже, не ме изоставяй точно сега…

         Кофите започнаха да летят една след друга нагоре. Галин работеше без прекъсване.

         – … когато откривам отново надеждата си в теб. Готов съм от този момент да хваля името ти с живота…

         Лицето на Галин започна да се поти, въпреки студа в кладенеца.

         – … който само ти можеш да ми върнеш. Готов съм…

         Част от пръстта започна отново да се сипе около Христо. Галин за миг изтръпна. Съсредоточи се. Заби отново лопатата и внимателно започна да чопли около тялото.

         – … готов съм, Боже, живота си да загубя, но не и надеждата, че само ти можеш да ме спасиш.

         Готово. Бяха нужни четиридесет и пет минути на Галин да разкопае тялото – не на мъртъв, а на жив човек, който не спираше да се моли.

         Веднага вързаха Христо с въже. Започнаха да го дърпат нагоре, към светлината. Но сега не само душата му пътуваше към спасението. Веднага го пое медицински екип. Той обаче скочи от носилката. Хукна да бяга около хората и кладенеца. Викаше от радост. Очите му бяха пълни със сълзи – сълзи, които не капеха по земята, защото лицето му още бе обърнато към небето.

         Галин още бе долу. Екипът му пусна въжето.

         – Бързо – викна им той. – Земята започва да се движи.

         …………………………………………………

         Минаваше полунощ. Първокласникът Николай и тригодишният Пламен отдавна спяха. Будна бе само Николета. Слухът й бе до такава степен изострен, че дори чуваше собствените си мисли. Тя чакаше Галин да се прибере.

         Най-после на вратата се позвъни. Николета очакваше всичко, но не знаеше дали бе готова да остане без съпруг.

         – Всичко е наред – въздъхна Галин с мръсно и уморено лице още на вратата.

         Николета остана в прегръдките му до сутринта. Сега, когато той й разказваше за случилото се, бе благодарна на Бог, че и нейният мъж бе пощаден.

         – Накрая – Галин вече завършваше разказа си, – Христо се приближи до мен. Прегърна ме и прошепна: “Човече, дали ще повярва някой, ако му кажа, че една молитва спаси живота ми?”

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2011 Страницата на Мариан Желев . WordPress .