Страницата на Мариан Желев

            Някой би казал, че селото се намира накрай света. И щеше да бъде прав. До него не ходеше автобус; нямаше магазин, дори кметство липсваше – то бе излишно. Какво толкова има да се управляват десетина души, повечето от които прехвърлили седемдесетте.

            Селото бе разположено под хълм, в чийто подножие се виеше тиха и спокойна река – също като ежедневието на старите хора. Къщите бяха повече от обитателите, понеже лятно време се ползваха от други хора, които прекарваха зимата в градските си домове, а през лятото идваха да поживеят сред природата. Лятно време малкото селце наистина разцъфваше – предимно от носещата се навред детска глъч. Това така радваше малкото кореняци, че караше душите им да се разтварят и да отхвърлят от себе си тежките окови на старостта. Сякаш младостта им действаше като лек или като преливане на свежа кръв.

            Не беше така зимата.

            Настъпеше ли този пуст сезон старите хора се събираха: уж да си побъбрят, уж да се пооплачат, а всъщност причината бе друга. Само дето никой не я обявяваше гласно. Стореше ли го, над всички щеше да легне грозната сянка на смъртта.

            Истината бе, че старите хора се събираха, за да се преброят – само така можеха да разберат дали на някого му се е случило нещо лошо.

            И през този ден, с приближаването на нощта, дядо Стефан завари съселяните си скупчени около чешмата. Беше жилав старец, наближаващ осемдесетте. Лицето му бе като напукана земя. В него стояха две очи – две очи като гьолчета – хлътнали дълбоко, сякаш отдавна забравили що е жизненост и сила. Дланите на дядо Стефан приличаха на лопати. Бяха толкова големи и напукани, че спокойно можеше да забива с тях пирони. Преди време – да, но не и сега, когато те пак наподобяваха лопати, само че без сапове.

            – Бре, бай Стефчо! – викна му стара жена, останала вдовица преди няколко години. – Да беше си обул някои здрави обуща.

            Дядо Стефан наистина едва се крепеше на хлъзгавите си гуми. А и снегът бе станал като стъкло около чешмата.

-          Рано го остави баба Мара – чу се глас от старите хора.

            Главата на дядо Стефан клюмна – не искаше сам да повдига дума за вярната си женица, напуснала го преди десетина години.

            – Е, ще я тъкмим ли Новата Година? – подхвърли нисък старец, застанал до прегърбената си жена – те бяха една от трите двойки в селото.

            – То таз година е по-особена – намеси се съпругата му.

            – У нов век ще ходим – обади се дрезгавия глас на Митето – сухо, дребно старче, но с такава сила, че можеше сам да дърпа волска каруца, стига да не го нападне артритът.

            – Къде ще ходим, бе Мите? – посрещна с упрек думите му вдовицата. – С нашите скъсани цървули ли ще тъпчим в новото време? Мен ако питаш, по-добре да си срещнем само новата година – както си знаем. Не ни трябва нов век.

            – Нов век или Нова година – младите все ще дойдат.

            – Тъй-тъй, пусто да е! Поне едно телевизорче да имахме, та да видим какво става по света.

-          И що? Какво да му гледаме на света? Малък ли ни е нашият?

            Приказките тръгнаха както обичайно. Старите хора се заоплакваха, заохкаха и все гледаха така да обърнат нещата, че да се похвалят кой какво е приготвил за децата, внуците и правнуците, когато дойдат да ги сурвакат.

            - А бре, я чуйте! – прекъсна ги изведнъж умълчалият се дядо Стефан. – Къде е Илийката?

            Всичко наоколо изтръпна. Дали заради улисията около празника, никой не бе забелязал отсъствието на най-стария жител на селото – дядо Илия. Въпросът така ги ужили и стресна, че сякаш най-лютият северняк се бе блъснал в лицата им. Селото изведнъж им се стори мрачно, потискащо, грозно – грозно като страха от смъртта.

            – Я чакайте – каза дядо Стефан. – Спокойно. Ще отида да го видя. Нали ми е съсед. Пък вие се прибирайте. Утре ще ви обадя за него… Сигурно е заспал.

            Всички изгледаха дядо Стефан с тревога. На помощ му дойде Митето, който каза:

            – Я е седнал сам да реди баницата за внуците, я върти копчето на радиото – кой го знае.

            Дядо Стефан заситни по отъпкания сняг и скоро се озова пред къщата на своя съсед. Трябваше му само да погледне кучето на самотния стопанин, за да разбере какво е станало. Животното го гледаше жално, с насълзени очи и едно такова скимтене излизаше от устата му, че накара дядо Стефан цял да настръхне.

            Дядо Илия лежеше до малката чешмичка в двора, проснал се по корем в снега. Кофа с лед стоеше под замръзналия чучур. Калпакът на стареца се бе катурнал на няколко крачки от него. Дядо Стефан нямаше как да види лицето му. Ала щом го хвана за ръката, изведнъж се дръпна. То бе по-студено и от леда по земята.

            – Ах, Илийка, Илийка! – сълзи запъплиха в хлътналите му очи. Стана му изведнъж тягостно, пусто и тъжно. Засърбяха го гърдите. И дядо Стефан започна да ги чеше с големите си като лопати ръце. Чеше ги и в същото време дърпаше дрехата си, сякаш под нея бе влязло нещо страшно.

-          Какво си направил, Илийка? Що си на земята, Илийка?

            Не му трябваше много време да се опомни. Каквото и решение да вземеше, щеше да действа сам. Какъв смисъл има да обажда на другите, че да им разваля празника. Те и без това са се прибрали по къщите си. Защо да ги тревожи.

            Но какво можеше да стори сам? Да отиде до близкото село, за да извика хора да приберат Илийката? Нямаше как, след като пътят е покрит до врат със сняг. А що да стори тогава?

            – Ех, Илийка, Илийка! – продума дядо Стефан, сякаш, ако имаше такава сила, би изправил комшията си на крака. – Що сега, Илийка? Защо не потрая до новия век? Ама мога ли сега да те оставя тук, а, кажи? Мога ли?

            Дядо Стефан се обърна и тръгна към своя двор. Бе решил да впрегне магаренцето си в каручката и да откара Илийката до гробищата. И дума не можеше да става за помощ. Разчуе ли се сега из селото, всички ще забравят и за Нова година, и за Нов век, че и за внуците си даже.

            Боянчо сякаш усети защо го изкарват от яслата. Не се дръпна. Остави стопанина си да го впрегне; само леко потропваше по снега. Единствено в големите му черни очи се четеше една тъга, която дядо Стефан прие като разбиране.

            Още докато изкарваше магаренцето с каруцата от двора, старецът усети, че животното едва се държи на краката си. Но да се откаже, да остави Илийката цяла нощ да лежи в снега – такова нещо няма да допусне, ако ще и преспи до небето да има.

            Спря каруцата пред двора на съседа си и тежко въздъхна. Трудна беше задачата, която Бог му пращаше по това време. Тялото на Илийката не беше леко.Дядо Стефан с болка притвори очи, докато го вдигаше. Вложи цялата си сила, за да успее да се задържи на краката си върху хлъзгавата земя. А и като че ли съседът му не искаше да се отлепва от снега. Докато го дърпаше ту за едната, ту за другата ръка, дядо Стефан не спираше да говори:

-          Защо, бе Илийка, защо? Сега ли трябваше?

            Най-после намести студения труп на каруцата, покри го с одеяло и сам хвана поводите на Боянчо. Но точно в този момент магаренцето като че започна да издъхва. Трудно му беше да стъпва по заледената земя – плашеше се и непрекъснато дърпаше глава; краката му започнаха да се пързалят и то на няколко пъти подгъна колене.

            Дядо Стефан се видя принуден да отвърже животното. Пусна го само да се прибира в яслата. Грабна одеялото, върза двата му края за кръста си, а другите два остави да се влачат по земята. Измъкна едва-едва Илийката от каруцата и внимателно го постави върху одеялото. И тъй завързан, пързалящ съседа си, тръгна към гробището с лопата в ръка. Добре че не му се наложи да минава през селото.

            С големи мъки дядо Стефан изкачи баира. Ала не искаше да спира за почивка. Не и при тази работа. Задъхваше се, сам подгъваше колене, но не се отказа, докато не стигна целта си.

            Гробовете бяха покрити с три педи сняг. Тук-там се виждаше по някоя оголена плоча, открита от вятъра. Дядо Стефан видя и гроба на жена си, но не му беше сега времето за жалеене. Бързо отвърза одеялото от кръста си и започна да търси място за гроб.

            – С трупа на моя съсед ще вляза аз в новия век – каза си дядо Стефан и плю в ръцете си.

            Ала копае ли се тази корава земя посред зима? А като че ли и вятърът предусети страшното дело, та духна свирепо по хълма и превърна всичко наоколо в бяла мъгла. Дядо Стефан виждаше само пред себе си. Успя да се справи със снега, но не и със земята. Нея само я чоплеше.

            – Ех, Боже, Боже! – обърна се към загубилото се небе старецът. – Бива ли да го оставя тук? И плитко не мога да го закопая. Вълците или кучетата ще го разровят и тогава ще стане една… Дай ми сила, Боже!

            Дядо Стефан отново плю на ръцете си и грабна лопатата. Този път земята поддаде. Желязото се впи в нея със стържещ звук. Завърналата се в ръцете му сила смая стария човек. Но откъде му бе дошла – не му се мислеше; работа го чакаше.

            Дълго копа дядо Стефан. И хубаво, че копаеше, иначе би се вкочанил. От време на време си говореше, но не дълго, за да не губи сили. Те му бяха нужни сега. Едва когато ровът започна да стига до врата му, той хвърли лопатата и с пъшкане се измъкна навън.

            – Сякаш не иска да ме пуска – каза си той, гледайки към черната дупка, която приличаше на бездънна пропаст в снега. – И мен ще ме зарият някой ден. Само да не е посред нощите.

            Дядо Стефан грижовно подхвана съседа си под мишниците. Не искаше да го изсипва като боклук. Все пак се знаеха от деца. Първо пусна краката му, а после и тялото. Преди да грабне отново лопатата, дядо Стефан се прекръсти три пъти.

            – Сбогом, Илийка!

            След половин час над земята останаха да стърчат една камара буци – буци като камъни. Дядо Стефан отри чело, прекръсти се отново и обърна гръб. Ала усетил, че нещо не е както трябва, той се извърна и заоглежда гроба.

            – Кръстче забравих, Илийка, кръстче!

            Той заби лопатата откъм главата на съседа си. После отчупи един сух клон от близкото дърво и го върза към сапа с парче канап, измъкнал го от джоба си. Кръстът беше готов.

            Поел към селото, дядо Стефан се сети за внуците на дядо Илия, които щяха да пристигнат утре. 

            – Що ли им трябваме ние на младите? – запита се той. – Тъй или иначе всички сме поели пътя.

            Дядо Стефан тежко въздъхна и продължи.

            Тихи снежинки посипаха селото. Земята още повече побеля. До сутринта – първата сутрин на новия век – и гробът на дядо Илия щеше да е бял.