Страницата на Мариан Желев

30.03.2011

Преди много години

Filed under: Разкази — Jelev @ 10:13

            Когато се съвзеха след ударната вълна, чуха сигнала за отстъпление. Окопът бе почти заринат с пръст и части от греди. Изпод тях обаче се чу сподавен вик. Обърнали вече гръб на укреплението част от войниците се спряха. Спогледаха се и преброиха колко души са. Един от техния взвод липсваше.

            – Аз ще се погрижа – махна им с ръка Милко. Беше разбрал вече, че неговият другар Никола е под развалините. Преди да сложи пушката си на рамо и да повдигне гредите, той хвърли един поглед към бойната линия.

            Положението не беше розово. Макар в отстъпление, немците продължаваха да отвръщат на удара. В миговете, когато успяваха да мобилизират силите си те на няколко пъти местеха фронтовата линия в своя полза. А уж нямаха муниции и в армията им бе всят смут.

            Бе средата на юли, 1944-та. С изключение на жегата никъде не се забелязваше присъствието на лятото. Всичко бе дим, миризма на кръв и на отложена победа.

            Милко не мислеше. В този момент, когато бе видял не един свой другар да умира, му се струваше, че животът на Никола е по-ценен дори от неговия. Можеше снаряд отново да падне, да го заловят или да му теглят куршума – за това не искаше да мисли. Само не искаше да си представя, че след години ще чува в спомените си как приятелят му стене и чака някой да му помогне а той му е обърнал гръб.

            Размести гредите и веднага видя ръката му. Беше изкълчена. Разбра го, когато го хвана за нея и Никола изохка. Нямаше да стане така. Започна да разравя пръст и отломки. Но добре, че бяха тези парчета дърво, за да му осигурят въздух, иначе би се задушил отдолу.

Откопа го. Повдигна го за раменете. Главата на Никола клюмаше ту на едната, ту на другата страна. В момента, в който се разкриха краката му Милко видя, че единият от коляното надолу се държи само на кожата. Поради зашеметяването той не бе успял да реагира на тази болка.

- Ще те спася – викна му за кураж Милко. – Каквото и да ми коства, ще те спася, чуваш ли!

Никола сграбчи за рамото Милко и го погледна в очите – по онзи начин, по който искаше да закове пирон сякаш с тях. А в действителност, с помощта на приятеля си той се опита да потисне болката, идваща вече от крака му.

- А аз – каза му, къде с глас, къде с пръски от слюнка, за да може да остане със стиснати зъби, докато говори – а аз ще съм ти благодарен цял живот.

- Ти не се безпокой – по-скоро на себе си издума Милко. После отново хвана приятеля си под мишниците.

Спаси го. Живота му – да, но не и кракът. Тази новина обаче нямаше да попречи на Никола да зацелува ръцете на своя спасител. Милко често идваше да го вижда в лазарета.

- Слушай ме – каза му Никола, – ние с тебе сме от различни краища на България. Моят род, семейството ми е на единия край, твоят – на другия край. Аз обаче дължа живота си на тебе. Ще намеря начин да ти се отплатя. Помни ми думата. Ние с теб все някога ще се видим. Ако пък ли не… Чуй ме, чуй ме – не ме прекъсвай. Знам, ти си скромен човек, но… чуй ме. Ако ли пък не те срещна, то нека ти дам обещание, че винаги ще те помня. Винаги. Позволи ми да ти дам и своето доказателство. Дай да се видим… след половин век време. И ти ще разбереш, че ще съм си удържал на думата. А и още нещо – ще видиш какво дело си направил, спасявайки живота ми. Нека срещата ни бъде на днешната дата, 22 юли след петдесет години. Мястото – там, където събраха нашия взвод – в центъра на Казанлък. И нека е по обяд – точно когато ти спаси живота ми. 

Двамата приятели се разделиха. Повече не се видяха. Войната скоро приключи. Никола се върна при своето семейство. Той имаше един син, преди да тръгне на война. След това му се родиха още две дъщери и още един син. Беше упорит човек. Човек, който бе оценил живота. Липсващият крак почти не му липсваше. Неговата воля бе най-силната протеза.

Милко повече не видя своята родина. Още по време на самата война той се сбогува с приятелите си. Беше направил своя избор. Влечеше го онази страна зад океана. По пътя си намери и жена – черноока и чернокоса италианка. В Америка той научи езика и започна да следва. Беше умен човек с голям потенциал, тъй като към ума му се прибавяше и голямото му сърце. То бе готово да обича цял куп дечурлига. Жена му обаче роди само едно – момиче. Милко се примири. Отдаде се на преподавателска дейност. Започна да остарява лека-полека.

Никола също остаряваше покрай децата. Малкият му син бе най-жив и упорит. Сякаш в неговите очи кипеше най-много живот. Незнайно защо, но като го гледаше Никола все за своя другар спасител се сещаше. Тази кипяща енергия, този дух – сякаш момчето бе черпило сили от шанса, който баща му бе имал, за да остане жив. И вземайки я в душата си, то все гледа да е на върха, на първо място, при най-големите изпитания. И как после да не каже човек, че Господ е най-щедър към смелостта. На Никола  му бе трудно обаче да говори за Него и за своята вяра. Времената бяха такива.

Не така стояха нещата при Милко. Господ бе на показ – за чудо и приказ, като гледаше човек църквите и как хората там го изписват даже по парите си. Милко обаче го търсеше в сърцето си. Или по-скоро диреше онази величина, която винаги го бе откроявала от останалите като смел и честен, всеотдаен и жертвоготовен. Само че тези му качества играеха роля само в спомените му – когато той се връщаше към своето минало. Иначе дъщеря му растеше, а преподавателската му кариера вървеше повече от добре. Но чувстваше, че остарява – и то не като въглен, когото огънят ще превърне в пепел, а като дърво, който ще стане на прах – без плам и страст, без енергия и огън.

Огънят не умираше и нямаше да изтлее в Никола дорде е жив. Веднъж направи опит да намери своя приятел. Опря на камък. Наистина опита какво ли не, но – не. Появиха се разни хора в къщата му и взеха да го заплашват. Отказа се. Работата явно  беше сериозна, а не знаеше дали така няма да навреди и на другаря си. Още и още чувстваше силните му ръце под мишниците си, когато го измъкваше от окопа.

Годината беше 1970, когато на Милко му се роди внучка. Хубаво събитие, трогателно. След него обаче животът му сякаш пресъхна. Изведнъж остаря, побеля и забави ход. Животът му не се промени много. Къщата му обаче опустя. Жена му се спомина, дъщеря му със семейството си живееше през два щата. Милко имаше нужда от компания. Намираше я само в спомените си, където говореше единствено на български.

Никола не напусна своето село. Децата му обаче поеха по свои пътища – всички до едно. Беше време, когато българските градове растяха. Най-малкият му син се премести в столицата. Завърши хубава специалност в университета. Започна работа в БАН. Беше последния от братята и сестрите си, който се ожени и се сдоби със син. Кръстиха го Николай – на дядо му Никола. Хубаво дете, с все същата енергия като на баща си, че и малко добавена добронамерена упоритост, чийто най-дебел корен минаваше през дядо му Никола. Че и майка му не оставаше по-назад – и тя все заредена с емоции и настроение. Растеше здраво и все търсещо контакти дете. Беше любознателно и отрано прояви своя интелект.

Внучката на Милко също носеше неговото име – Милица. Български обаче не знаеше. Но посещаваше дядо си редовно. Двамата много си говореха. И все се стигаше до момент, в който Милко си спомняше за войната. Разказваше й как е спасил своя другар и как двамата са си обещали да се срещнат след петдесет години в Казанлък. Милица слушаше без досада и отегчение. Само питаше от време на време къде точно са се били, къде е България и къде се намира Казанлък.

По необясним начин Николай също привикна към дядо си Никола. Нищо, че бе роден и растеше в София. Той обичаше селото и сладката приказка на дядо си. Беше много горд, че е участвал във война и все обясняваше на съучениците си как той е загубил крака си и как един приятел го е спасил.

Милко бе започнал да потъва в старостта по онзи начин, по който и блатото бавно бавно поглъща попадналия там. Умът му започна да изневерява. Бъркаше дати, факти. Бе напуснал работа и навярно това му се бе отразило окончателно на динамичния мисловен процес. Веднъж неговите единствени близки го бяха оставили за две години сам. Завариха го – по-скоро внучката му Милица, която бе дошла да го види – сам, объркан и отчаян. Но все още с живинка в очите. Особено припламваше тя, когато говореше за своя приятел Никола и как ще се срещнат двамата в долината на розите. Милица обаче вече не му обръщаше внимание. Тя бе на шестнадесет години и вземаше наркотици. Единствената причина да дойде при дядо си бе, че й трябваха пари. Родителите й се бяха развели предишната година. Почти не чу за какво й говори дядо й, а гледаше час по-скоро да претърси чекмеджетата за пари.

Николай завърши художествената академия. Първата си изложба направи още във втори курс. Започнаха често да споменават името му. Ала точно по това време интереса към изкуството намаля. Режимът се смени. И като отломки от съборена сграда все още всички гадаеха, кое е било всекидневна и кое спалня от зданието. Наново всичко започна да се гради – къде с отвес, къде с крив нивел. Николай мина бързо през школата на зрелостта. Дядо си обаче на село не забрави. С годините на своето израстване как ли не си бе представял тази среща в Казанлък. Беше обещал на дядо си, че лично ще го закара до там. И на всяка цена искаше да види този негов спасител, на когото, отчасти, сам дължеше живота си.

Деветдесетте години тъкмо бяха започнали, когато Милко се спомина. Една сутрин излезе с костюм на верандата. Беше си въобразил, че е дошло време да тръгва за България. Остана си там, загледан в розовите храсти, които бе засял в двора си. До гроба го изпратиха съседите му. Дъщеря му живееше на другия край на Америка с третия си съпруг. Внучката му смени три клиники. Едва в последната тя усети слаб стимул да се откаже от дрогата и от досегашния си начин на живот. Но по пътя си не намери ни един щастлив знак, който да й подскаже посоката, по която да поеме. Незнайно защо, единственото хубаво нещо, което помнеше, бе времето, когато ходеше при дядо си. Тръгна към него с надеждата той отново да й разкаже за онази далечна малка държавица. Вместо него, намери снимката му, поставена на една плоча в гробищата. Плака много. Остана близо месец в градчето. Много добре осъзна каква грешка бе направила. Не знаеше дали ще може да си прости кражбата от дома на този добър човек. Всъщност имаше шанс поне да опита, да му се реваншира поне. Но трябваше да направи своя избор сега. Другата посока водеше обратно към предишния й начин на живот, който все още я изкушаваше.

Николай бе на път да напусне страната. Очите му вече гледаха навън. Много негови колеги направиха изложби в чужбина и веднага след това останаха в гостоприемните държави. Малко му трябваше да се замисли, за да разбере, че връзката му с тази страна е много силна. По един или друг начин чрез своя дядо Никола той виждаше миналото си като забит дълбоко гръмоотвод в земята. Каквито и събития, казваше си, да стават, каквито и удари и светкавици да трещят над главите ни, все ще го преживеем. Не така бе настроен дядо му, който се спомина скоро, след като Николай започна работа като млад учител в едно училище. На погребението бяха всички роднини – деца, внуци, че и правнуци; приятели, съседи – едно голямо множество, което тръгна да изпраща един достойно изживян живот. Николай вървеше най-отзад. Беше решил вече, че със или без дядо си, той ще отиде в Казанлък на уречения час. Който и да се появи там, той бе длъжен да изрази своята благодарност от името на дядо си, а и от свое име.

Милица получи малко наследство от своя дядо. Парите й стигнаха за билет до България. На аерогарата в София тя дълго се оглежда. Не знаеше езика, не познаваше хората. Дори не знаеше откъде да мине, за да се върне назад. Беше човек сякаш без минало и само с една цел пред: да стигне до този Казанлък и да докаже по-скоро на себе си, че все нещо хубаво и мило е оцеляло в нея, посято там от любимия й дядо.

Беше 22 юли 1994 година – горещо лято, което се усещаше и на сянка. Николай стигна с автобуса до Казанлък. Намери центъра и се огледа.Взираше се в лицата на възрастните хора и се мъчеше да припознае в тях спасителя на своя дядо.

По същия начин въртеше очи и Милица. Нейната задача бе по-лесна, защото, според думите на дядо й, човекът, който би трябвало да се появи тук, ще е с един крак. Не мислеше какво ще стане по-нататък. Най-вече с нея. Искаше да знае, че едно хубаво нещо от този неин живот ще бъде докарано до край. Надяваше се по този начин да събуди заспалите си сетива.

Двамата щяха да се разминат, след като не откриха търсения човек, ако Милица не бе поискала огънче от Николай. Той не пушеше. Любопитството му обаче бе събудено от това загадъчно момиче. Разбра, че не е българка. И че нейния език той бе изучавал повече от пет години. Заприказваха се. Бяха съвсем близо до истината, която ги бе довела в Казанлък. Когато я узнаха останаха смълчани за известно време. После Милица се разплака.

- Моят дядо – поде Николай, когато тя се успокои – е дал дума на твоя дядо. Винаги ме е изумявала неговата упоритост. И бях почти сигурен, че той ще дочака този ден, за да прегърне своя приятел и да му благодари за спасения живот. И знаеш ли, аз самият бях откърмен с тези негови думи и с желанието му да се наслаждава на всяка секунда от живота си. Всичко това се вля във вените ми, направи ме силен и смел. Да не се срамувам и да не се страхувам от решенията, които вземам и да не споменавам думата страх с устата си, защото, ако не е бил един човек – твоят дядо – него, баща ми, а и аз вероятно нямаше да съществуваме.

Думите бяха изречени на английски. Милица този път задържа сълзите си.

- Красиво звучи. Само дето аз не оправдах постъпката на своя дядо. Дори, струва ми се, го предадох.

- Не си. Дошла си дотук. И те моля: не си тръгвай! Дай ми възможност да изпълня волята на дядо си Никола. Той слуша и вижда. И сигурен съм ще ми е благодарен, ако…

Тук думите бяха отнети от устата на Николай. Бе усетил, че ако ги изрече, самоувереността му ще се окаже нежелан гост на тази среща. Милица бе събудила в него едно умиление, което скоро щеше да прерасне в бучка жарава, която да разпали неговите чувства.

Тя не се върна повече в Америка. Започна да учи българския език. Искаше колкото се може по-скоро да зачете на този език.

- Знаеш ли – сподели веднъж тя с Николай – все едно никога не съм напускала тази страна. Толкова близка я усещам.

Николай й даде възможност още повече да се привърже към България. Обиколиха морето, както и планините. Скоро, когато симпатията им се превърна в чувство, а думите им започнаха да гнездят в топли описания на чувствата им Николай предприе по-смели действия. Беше узнал нейната история. От друга страна в нея виждаше нещо повече от случайност. За нищо на света не искаше да й позволи да си тръгне. Навярно – казваше на себе си след това – дори моето оставане в тази страна зависеше от нея. Не се учуди, когато разбра, че любовта му няма да осиротее. Милица откри любовта си по начин, по който може да го стори един пролетен сезон, дълго притискан преди това от студени и безлични дни. А когато Николай й предложи да се оженят, тя само се усмихна – отговорът бе скрит зад щастието в очите й.

- Ти си моят спасител – каза му тя, преди да даде съгласието си. – И знаеш ли, че едва ли щях да бъда все още жива, ако не бях дошла тук, при теб. Няма да те изоставя за нищо на света.

Занесоха цветя на гроба на дядо Никола. В молитвите си споменаха и дядото на Милица. Обещаха си, че ще продължат да го правят през всичките години, които им предстои да изживеят, докато смъртта ги раздели.

 

Мариан Желев

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2011 Страницата на Мариан Желев . WordPress .