Страницата на Мариан Желев

30.03.2011

Североизток-югозапад

Filed under: Разкази — Jelev @ 10:34

Не го притесняваше малката стая. Изобщо не обръщаше внимание на дима, който се напластяваше само от една цигара в нея. Забравяше да проветрява. Дори отвикна да произнася собственото си име. Наемът, грижите за прехраната, обявите във вестника… Докъде може да стигне човек, ако знае за съществуването на любовта.

Тя го наричаше Милан. И той от своя страна бе сигурен, че Бистра не е истинското й име. Обаче с удоволствие го използваше в писмата си. Не бяха се срещали, но ако трябваше да си я представи, то вероятно не би отишъл по-далеч от чистото значение на името й. Красиви мисли, смели идеи, чиста душа – ето на какво ухаеха писмата й. Стараеше се да отговаря със същото. До един момент. Разбра, че нито старание, нито усилие са нужни, а естественост. Когато се престараваше и гледаше едва ли не да надмине себе си, се чувстваше объркан, неискрен. А тя заслужаваше да види истинското му лице. Провокираше го с откровеността си.

Съвсем скоро заживя в един малък свят, изграден от думите в писмата помежду им. Постепенно усети, че пред любовта няма стъпала, които да се катерят и преодоляват – или е свързано с полет нагоре, или пък със сляпо пропадане надолу.

С Бистра се запознаха в интернет. Ала и двамата се почувстваха като на панаир, където всичко е изложено и класифицирано по раздели. Още на третия ден си размениха адресите. Лека-полека, по съвсем деликатен начин заговориха за себе си. Постепенно разкриваха вижданията си, своите желания – без да ги натрапват помежду си. После се отдадоха на мечти.

Вярно, писането на обикновени писма ги забавяше. Те очевидно не бяха от търпеливите. Помежду им се усещаше една припряност – час по-скоро да пишат, да говорят, да споделят. Сякаш толкова дълго са се борили със самотата , че изведнъж, откривайки сродна душа, веднага изкарват от духовния архив ведрата, пълни с отлежала и копнееща споделяне любов.

Милан обаче успя да се въоръжи с търпение. Съгласен бе в седмицата веднъж да получава писма. Дори пощальонът да идва от другия край на България пеш. Писа й го. Сподели, че времето няма значение. Важното е, че пред него вече стои една истинска приятелка. Действително, какво общо може да има времето тук, когато прахът, създаден от секунди, изгражда лепкавата кал на часовете, за да се оформят еднообразните друмища на годините – и всичко това няма нищо общо с любовта, която винаги се придвижва на криле.

Бистра му отвърна, че е започнала да играе шах. Не била добра, често губела, но винаги гледала да запази офицерите в играта. Диагоналният им начин на придвижване по дъската й напомняло за писмата, които пътували от Добруджа до водите на Струма. Не е ли чудно, добавяше тя, човек да избере най-дългия път, за да достигне до най-близката до сърцето му душа.

Не ги интересуваха подробностите. Очи, коса, височина, форма на лицето, възпитание. Ако някой има нужда да се потопи във водите на океана, няма да изследва състава и характеристиката на водата; достатъчно е да потопи пръст, за да усети топлината. Бистра и Милан сякаш отдавна се бяха “посочили”. Подробностите можеха да почакат.

Колкото до физическата среща – не бързаха. Поне в началото се отдадоха изцяло на копнежа, на приятелството, на тръпката да намериш близка до сърцето ти душевност. Вярно, изгаряха от желание един ден да се докоснат с очи. Но със смирение успяваха да отстранят този копнеж, навярно с надеждата да засилят святото сияние на любовта. Имаше какво още да научат, какво да споделят, преди да застанат един пред друг…

Не си спомняха кой пръв заговори за среща. Явно бе назрял моментът. Вълнуваха се. Спряха да се оглеждат за всичко останало. И искаха да си го припомнят, но не и преди да са взели в скута си пулсиращата сила на надеждата.

Започнаха да се уговарят. Избраха неутрален град – някъде в центъра между югозапад и североизток. Посочиха ден, час място. Тя му писа с какви дрехи ще бъде облечена. Той й сподели, че със сигурност ще се познаят – толкова вярваше в това.

Защо трябваше да чакат седмица до срещата. Милан искаше сега, веднага; нямаше търпение. Не че бягаше от миналото и се плашеше от спомените си за едно неосъществено начало. И въпреки това като малко дете препираше час по-скоро да докаже на себе си, че е готов да обича и никога да не загуби любовта. Някой ден, след време би разказал всичко на Бистра. Цялата си мъка и разочарование би разкрил. Дори щеше да й опише подробно моментите, в които се е съмнявал в себе си. Защото за миг бе престанал да вярва в любовта, откакто се бе разделил с жена си… Да, имал бе възможността да обича. Тогава обаче всичко удари на камък. Но ето, че сега може да тръгне отначало. Не толкова да накара любовта да изтрие грешките, колкото да го научи да прощава. Затова бе готов на всичко, но не и да чака. Искаше отсега да тръгне – право към адреса на Бистра. Прекалено далеч му се виждаха датата, часът. Време – времето е богът на прагматиците. Милан не искаше да жертва и ден от живота си, когато сърцето му гори от желание.

Най-после дойде моментът, в който да се качи на влака. По свой си начин вярваше, че и тя сега изпитва същия трепет. Бе взел всичките й писма със себе си. Не мислеше да ги чете. Носеше ги като един вид удостоверение, въображаем паспорт, който ще му позволи да пристъпи в нейните владения. Пък и като ги усещаше до себе си, по-лесно му бе да си припомня някои фрази от тях. Смяташе, че това е единственият начин за убиване на времето във влака.

Уви, с тръгването на влака Милан съвсем не намери покой. Мислите му вървяха не натам, накъдето му се щеше да потеглят. Започна да го гризе съмнение – типично за всяка човешка природа, която е готова да поклати отрицателно глава пред пълното човешко щастие. Явно и Милан бе от тези хора, които са готови да търпят мъка до крайност, отколкото любов до полуда. Двете крайности коренно се различават и в същото време се привличат.

Ами ако тя не се окаже това, за което се представя в писмата си? Ако всичко излезе лъжа и за двамата? Възможно ли е да са се заблуждавали и прекалено много да са искали, копнеели, за да се стигне до момента, в който да надминат себе си? И после да стане така, че да не са в състояние да подържат този дух на приповдигната вяра. Милан вече бе изпитал бодливите тръни на този път. А доколкото разбираше от писмата й, Бистра също се е опарвала. Би трябвало двама души като тях вече да знаят как се съхраняват истинските чувства. И все пак…

Съмнението е като къртица, надарена по изключение с остър поглед и нюх: винаги намира и дълбае най-уязвимите места в човешката природа. Милан обаче нямаше да се предаде. Отново започна да си припомня писмата на Бистра. Нямаше по-красиво, по-човешко, по-естествено същество от нея. Няколко пъти си я бе представял. Не само външно; бе създавал въображаеми ситуации помежду им. Никога не оставаше разочарован. Вярваше на думите й. Думите не лъжат, ако си успял да надзърнеш зад обвивката им. Те са като плодовия концентрат – не можеш от праскова да изстискаш лимонов сок.

Влакът не закъсня. Милан пристигна с половин час по-рано на уговореното място. Седна на една маса, поръча си кафе и запуши. Не гледаше встрани. Ръцете му бяха потни. Едва разбърка захарта в кафето. Окончателно се отказа да вдига поглед. Опита се да мечтае. Но така и не успяваше да се откъсне от тази маса, застанал пред това кафе в мига, в който очаква тя да се появи.

И тя наистина застана пред него.

В първия момент и двамата си помислиха, че нещо не е както трябва.

- Какво правиш тук? – попита го Бистра.

- Имам среща. А ти?

Бързо им стана ясно, че не с друга или с друг имат среща. Като доказателство можеха да използват писмата, които и двамата носеха със себе си. Ала нямаше нужда да ги изкарват.

Милан покани бившата си жена на масата. Тя за кратко се замисли, преди да даде съгласието си.

От този момент нататък любовта тепърва имаше да им разкрива истинското си лице.

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2011 Страницата на Мариан Желев . WordPress .