Страницата на Мариан Желев

            Една сутрин дядо Никола отвори очи, надигна се от леглото, погледна през прозореца и видя рая.

            Имаше полянка с алеи, очертани с чемшир. Много цветя и много дървета – с плод по клоните. Дядо Никола не бе усетил кога е излязъл от селската си къща, кога е тръгнал из рая и кога се е спрял до една чудна ябълка. “То – помисли си той – така става с душите. Изхлузват се от тялото като чорап от потен крак и – хоп! Ето ти я на ябълката в рая!”

            Мина му през ума още, че същото това негово тяло сега навярно лежи на стария дървен креват и няма да е лошо някой да се сети за него: погребение, опело… После му стана много особено, че мисли по такъв начин. Реши в крайна сметка да остави душата си да се наслаждава на рая, пък тялото да се оправя някак в земния свят. Все ще се намери едно любопитно око да надникне в иначе самотната му селска къщичка.

            Не беше само плод, цвят и чемшир раят. Скоро пред очите на стареца се разкри такава гледка, че насмалко да подкоси крака. Кристално бистър басейн, в който танцуваха слънчеви лъчи; на две места имаше много красиви дървени колички, пълни с питиета, екзотични плодове и ориенталски ядки. И всичко това бе само като декор за трите красиви жени, които почти на пръсти обикаляха басейна. В същия момент се появиха още две – със златисти коси, досущ като грива на млечна царевица. На дядо Никола му се стори, че даже и не докоснаха земята, а просто си прелетяха до опънатите шезлонги, където се излегнаха.

            Всичко това дядото наблюдаваше през искрящите отражения на басейна. По едно време даже очите му взеха да се насълзяват, тъй като не смееше да премигне. Току-виж картината се сменила.

            “Това са ангели” – възкликна той и този път краката му се подкосиха.

            Старецът започна да се пита с какво е заслужил това място и тая красота. Животът му бе груб, селски. Рано загуби жена си, че деца и внуци, кажи-речи, сам отгледа. Грехове – имаше; не големи, ама си ги знаеше. Особено му тежеше един: беше сръбнал веднъж и от гняв едва не счупи сопата в гърба на Марко. После, като се опомни, само дето не спа до магарето, докато не зарасне раната му.

            А то там е работата, че дядо Никола, колкото и да се напъваше добро дело не можеше да извика в паметта си. Това – децата, отглеждането им, удрянето на едно рамо я с пресни картофи, я с друга натурийка – то си влизаше в реда на нещата. Нормално е. Но чак пък да го смята за пропуск за рая – не става. И защо Господ тогава е решил да го прати в рая?

            Неколцина от красивите жени носещи се край басейна като току-що отлетели от цвят пеперуди, започнаха да се смеят на сълзите в очите на стария човек. Тия сълзи видимо бяха от радост. Дядо Никола някак си се бе добрал до ръба на басейна. Сега, дали заради влагата в очите или от надиплените вълни на водата, старецът видя в отражението едно младо и усмихнато лице. Беше неговото. Върнал се бе години назад. Така навярно в рая си запазваш онзи образ, който ти е бил най скъп през годините. Точно на тая възраст срещна невестата си. А то, както се е тръгнало и нея може да открие тук.

            Отнесен за своето минало, дядо Никола се намери седнал на един от шезлонгите. В ръката си държеше висока чаша с бяла червена течност, сламка и чадърче. Кога е отпил не помнеше, но в кръвта му вече препускаха безброй малки огнени колелца. Всичко заигра пред очите му, затанцува. Цветовете наоколо станаха по-наситени, тревата на поляната – по-свежа. А като добавка към това всички красиви жени наоколо се наредиха край басейна и скочиха в него. Сякаш за да му покажат колко е приятно да се живее в рая.

             Към дядо Никола се приближи мъж със загоряло лице и много здрави зъби, надникващи зад изписаната на лицето му усмивка. В момента, в който заговори обаче, дядо Никола не разбра и думичка. Мъжът отново се усмихна, плесна с ръце и пак започна да пита нещо на чужд език. Тогава един от ангелите в басейна доплува до ръба и се зае с ролята на преводач.

            “Не говорят ли в рая всички на един език?” – запита се дядо Никола. Но бързо махна с ръка. Искаше да разбере какво му говори мъжът със загорялото лице и здравите бели зъби.

            – Ти сигурно си новият градинар – преведе жената от басейна. – Чаках те още вчера, не се появи. Но това не е толкова голям проблем.

            Дядо Никола се изправи от шезлонга – така, както си беше с коктейла в ръка. Изненадата му този път бе двойно по-голяма, ала и тя не трая дълго. Явно в раят знаят кога се умира и каква служба ти е отредена после. Винаги бе искал да се занимава с градинарство. Ама не с картофи, чесън и ряпа. Искаше му се да кастри чемшир, да сади цветя, да коси трева. Много рядко го е правил, но знаеше, че ще му се отдава. Пък и в рая – мислеше си дядо Никола – човек се чувства по-така… надарен с някои способности и сили.

            – Казвам се Джон – заговори отново мъжът със здравите зъби, а жената от басейна превеждаше. – От Уелс идвам. На острова ме познават много хора. Сега ти можеш да си починеш. Утре сутрин започваш работа. Рано.

            Дядо Никола направи крачка напред. Думите сами се откъснаха от него:

            – В рая?

            Зъбите на мъжа затракаха. Близо минута той се смя. Смяха се и жените в басейна. После Джон от Уелс се приближи и потупа стареца по рамото.

            – Естествено, че в рая – отвърна му. – Къде другаде.

            Съпроводиха го обратно през поляната, която на другия ден щеше да поддържа. Вече виждаше цветята, които ще насади. Спомни си и за старата лозарска ножица. Ще я наточи. С нея ще поокастри чемшира…

            Едва стъпваше дядо Никола по земята. Не можеше да повярва. Пък и нямаше на кого да разкаже. Ще работи в рая.

            Дядото не усети кога слънцето се скри. Беше седнал на старата табуретка и подпрял глава на масата в къщата си. Пред очите му се разстилаше само рая и цялата му прелест. И той някъде там, ограден с изящна красота. И като се замислеше – всичко това до края на вечността.

            После стана от табуретката и някак леко се понесе към леглото. Опъна се, дръпна одеалото към брадичката си. След това затвори очи.

            Намериха го сутринта със студена кожа, но с усмивка на лицето. Навярно вече прекопаваше лехите в рая.