Страницата на Мариан Желев

- … така е. И с годините ще става все по-зле – бяха последните думи на доктора. Каза ги, без да е сигурен дали ще успее да смекчи песимистичната картина пред Кръстьо: пенсионер, редовен клиент на аптеките, носител на дископатия, обичаен проблем с простатата, високо кръвно, обаждания на жлъчката, диоптрите се увеличаваха, шипове в дясното рамо… и ще става все по-зле.
Открай време в мазето Кръстьо държеше старо колело. Едно време с него ходеше на работа. Избягваше да се качва на кола и автобус. Винаги бе смятал, че движението е символ на обновяване. Както и на прилив на енергия. Когато го пенсионираха той прибра колелото. И от тогава не го бе поглеждал. Останалото не бе за разправяне.
Думите на доктора бяха храна за песимизма му. Кръстьо изпита тъга по онова минало, когато всичко край него кипеше от живот, зареждано от собствената му воля и оптимизъм. Ето затова той отвори вратата на мазето и първото нещо, което видя, бе колелото. Изкара го навън, наду му гумите, изтри леката ръжда по рамката, отви всички възможни болтове и ги смаза. После отиде до магазина и купи спици, за да ги сложи на мястото на скъсаните. Старият звънец също трябваше да се подмени с нов. Веригата имаше нужда от смазване. Всички поправки отнеха на Кръстьо един следобед. Проблем нямаше с ремонта – бързо си припомни времето, когато сам се грижеше за колелото.
После го изкара в парка на пробна обиколка.
Шест месеца по-късно всички ранни посетители на парка – бягащи, разхождащи кучета, разтъпкващи се – можеха да си сверяват часовника с Кръстьо.
Първите няколко дни той си мислеше, че докторът ще излезе прав. Времето не прощава на никого. Тялото си има свой собствен език и когато годинките напреднат, то все по-често взема думата, за да се оплаче. Противиш се или не, започваш да си мислиш за края.
Дали заради волята или от прекомерно желание да се обърне с лице към инерцията на времето, Кръстьо започна да усеща подобрение в колената още през първия месец. Спря онова пукане и опъване на сухожилието. Болката в кръста се претопи в далечно ехо от стара рана. И зрението му започна да се подобрява – струваше му се, че дълги години пред очите си е имал само мъгла. Но очилата не бързаше да маха. Нощно време започна само по веднъж да става до тоалетната. Беше сигурен, че с времето ще става все по-добре.
„Дядото с колелото”. Така започнаха да му викат всички, когато профучаваше край тях. Наложи си да кара бързо още от самото начало. Въобрази си, къде с ирония, къде с приповдигнато чувство на хумор, че всички онези болести, които се мъкнат по петите му, едва ли могат да се движат с толкова голяма скорост. Те застигат слабите, мързеливите и немарливите. За два часа минаваше парка четири пъти. Почиваше веднъж. Сядаше на една пейка, оставяше велосипеда на стъпенка и го наблюдаваше.
Дядото с колелото стана стимул за младите. Те винаги го следяха с поглед и не бързаха да си опъват от цигарата, която димеше в ръката им.  Пускаха по някоя шега, но повечето от тях в ума си повтаряха една и съща реплика: „Аз дали ще мога да карам толкова бързо колело?”
С постоянството си, с упоритостта и волята си, Кръстьо запали и много свои връстници. Той щом може, ние що да не пробваме – викаха те и изкарваха от гаража колелата или си купуваха нови от магазина. Повечето от тях се мъчеха да подържат темпото му, следвайки го в парка. Често се опитваха да заговарят Кръстьо, очакваха от него разбиране, приятелство. Но той мълчеше, съсредоточен изцяло в усилието да върти педалите колкото се може по-бързо. И поради това се оказа крайно нелюбезен събеседник. Но не затова той бе изкарал велосипеда от мазето.
От осем души, които неизменно го следваха, пет отпаднаха. Кой нямал воля, кой не можел да издържи на темпото, кой пък му било скучно или искал повече почивки. Тримата му редовни спътници останаха верни и на темпото, и на ритъма, и на мълчанието, донякъде.
Кръстьо уважи упоритостта им. Разбра, че са сериозни в намерението си да карат колело за здраве и сега, вместо да гледа мълчаливо колелото си по време на почивката, си говореше с тях. Но само тогава.
Най-младият от тримата нови бе на 58 години. Бивш пушач, бивш ресторантьор и бивш абонат на клиники за белодробни заболявания. Петко – нисък, набит, говореше дрезгаво, мразеше лекарите, но обичаше живота. Първите седмици няколко пъти спираше да се храчи. После правеше всичко възможно да догони групата.
Кольо не мразеше докторите, но се страхуваше от болници. Ръцете му трепереха, краката му едва го слушаха. Левият му клепач играеше, а с дясната длан почти не можеше да държи тежки предмети. Кольо знаеше какво ще му кажат лекарите и отказваше да ходи при тях. Съвсем случайно попадна на Кръстьо. Бързо намери колело. Само той си знаеше цената, която плати, за да влезе във форма. Но щом успя, клепачът му веднага спря да играе. Сметна го за хубав знак. Иначе не бе от хората, които задават въпроси. Беше най-мълчаливият в групата.
Третият, Гошо, все едно падна от небето. Присъедини се към останалите буквално от съседната алея. Сякаш от години е карал в парка колело и изведнъж решава да не го прави вече сам. Умееше да подържа скорост. Но не спираше да говори. Без значение на кого и какво. Никой не го слушаше, но на Гошо това не му пречеше, не се обиждаше. Заобикна групичката и стана даже още по-разговорлив.
Всеки Божи ден по едно и също време – четиримата колоездачи препускаха по алеите. С течение на времето Петко, който не можа напълно да се освободи от хриповете в гърдите, поддържаше темпо без да се налага да прави допълнителни почивки. Все гледаше да е зад първия – Кръстьо. Него никой не го изпреварваше. Неписано и некоментирано правило. Гошо се движеше най-отзад. Някак си се успокояваше, когато вижда гърбовете на събеседниците си, без значение дали те му обръщат внимание. Кольо не говореше. На всичко отгоре последната седмица му се бе насъбрало много: през ден му донасяха новини за смърт: бивш съученик, роднина и близък съсед. Мъката бе на път да убие меракът му за колело. Беше спрял за няколко дни – заради онази тежест в гърдите, която на неговата години бързо преминава в изповед, че е смъртен и че скоро идва и неговият ред. Левият му клепач започна отново да потреперва. Кольо не чака втора покана. Яхна колелото и се спусна към парка при Кръстьо и останалите. Радваше се в този момент, че има за какво да се хване в този живот и така да се измъкне от блатото на тревожните мисли.
Петко се чувстваше добре в парка. Ако зависеше от него щеше да кара цял ден. И цяла нощ. Не искаше да мисли за последните си изследвания, за клатенето с глава от страна докторите, за месеците живот, които му прогнозираха. Всяка сутрин изкарваше колелото като дете, което се сеща за любимата си играчка. Слагаше шапката, ръкавиците и яхваше своето спасение. Поне за два часа. И той като Кольо бе станал мълчалив. Ценеше до последната секунда времето в парка – най-хубавия момент от животът му.
Макар и четиримата да имаха на велосипедите си звънци, нямаше нужда да си служат с тях. Дърдоренето на Гошо отдалеч се чуваше. Хората се бяха научили да им правят път. Първо от уважение, после и от респект. Дядото с колелото и неговата компания – група възрастни мъже, които спортуват напук на всичко. Скоро към четиримата нов член не се присъедини. Но много млади, а и не само, започнаха да излизат по едно и също време в парка да тичат, да играят футбол на полянките и да претопяват думата скука в полезно занимание.
От време на време енергични хлапета се опитваха да се състезават с четиримата. И успяваха да ги задминат, бясно натискайки педалите. Веднъж само се пробваха да подържат известно време темпото им – скоро се отказаха. Просто онова, което би подгонило младите, нямаше същото постоянство и упоритост като при Кръстьо и останалите.
Първи изчезна Петко. Ден, два, три, седмица. Не идваше. Никой от тримата не задаваше въпроси. Достатъчно много отговори бяха получили в този живот, за да търсят нови. Въртяха педалите ежедневно, без Петко. Дори Гошо, който обобщаваше какви ли не теми, дума не обели за изчезналия си другар. Само дето малко по-силно заговори за цената на олиото, за времето, за наводнения и пенсиите… Сякаш се мъчеше да заглуши ония мисли, които и в неговата глава се надигаха.
Месец след изчезването му, облечена в черно жена ги чакаше на обичайната им пейка за почивка. Съобщи им тъжната новина. Преди да издъхне Петко искал да благодари на момчетата за споделеното удоволствие и щастие. Подарил си колелото на приятел с молбата да не го оставя под ключ, а всеки ден да го кара. На Кръстьо, Кольо и Гошо пращал много здраве и никога да не намалят темпото.
Повече не видяха дъщерята на Петко. Все така бързо се спускаха по алеите в парка с колелата. Най-отпред се движеше Кръстьо. Гошо запази мълчание – три дни.
Кольо слезе от колелото заради жена си, която се разболя от рак. Той не я прежали. Още в началото усети накъде вървят нещата и подобно на Петко подари своето колело на приятел. Три месеца след нейната смърт той пое по друга алея. Така и не се сбогува с приятелите си от парка.
Останаха Кръстьо и Гошо. Не говореха. В края на алеята, при задължителната им почивка, подпираха велосипедите на стъпенките и ги гледаха. После се качваха и тръгваха по алеите.
Зимата мина. Беше трудно да се кара колело. Но двамата не се отказваха. Всеки ден пристигаха по едно и също време и въртяха педалите. Промениха единствено темпото, когато алеите бяха покрити със сняг. Този сезон не означаваше кой знае какво изпитание за верността им към спорта. По-скоро и двамата се страхуваха да се откажат точно в такъв момент. Спрат ли, не се знаеше какво ще си помисли другият и дали някога ще се видят отново.
Клоните на дърветата в парка се покриха с мартеници, когато Кръстьо за първи път се обърна назад. Гошо го нямаше. Макар последно време да не говореше, все се чуваше шумът на гумите и проскърцването на педалите му. Но не и днес.
Дядото с колелото остана сам. В сравнение с деня, когато за първи път излезе да кара в парка, скоростта му се бе увеличила. Това се случи и с времето, което прекарваше на седалката на велосипеда си. А хората, щом го видеха, отдалеч му правеха път.
Една сутрин Кръстьо се събуди със силни болки в кръста. Не можеше да помръдне от леглото. Доктор не викна. Затвори очи и си представи парка, колелото, алеите. Не беше сам, останалите го следваха по петите. Дори Гошо бе настроил радиоточката и приказката му не стихваше. Усещаше как ръцете му сами завиват към една друга алея, където – беше сигурен – го чакаха вечен покой и тишина. Чувстваше се все по-добре. Започваше да си дава сметка, че колкото по-бързо обърне гръб на всичко, толкова по-бързо ще се отърве от болестите, тъгата и песимизма. Просто трябваше да се отдаде на инерцията.  
През нощта скочи от леглото като ужилен. В какъв свят бе попаднал? Нима наистина искаше да остави живота да си отиде от него, да се предаде така лесно? Такава ли бе волята му и нима напразно я бе проявил, когато болестите се надпреварваха да превземат тялото му? Кръстьо знаеше отговорите. Тръгна към колелото. В последния момент се усети, че изобщо не е време за каране. А и кръста още го болеше. Нямаше да дочака оправянето му напълно. Имаше търпение само за изгрева.
До сутринта не мигна. Челото на слънцето се бе показало, когато той се носеше към парка с колелото. Там вече го чакаха. Бяха дузина. Този път имаше и млади. Стояха скупчени, подпрени на колелата си. Не знаеха какво да правят и очевидно сред тях цареше смут и объркване. Чували, разпитвали, проучвали за Кръстьо. Решили да се присъединят към велопоходите му. По едно и също време, място, маршрут. Но него три дни никакъв го нямало. Пробвали сами – пръснали се. И ако днес, изказал се един, не дойде Дядото с колелото, всеки да си хваща пътя.
- Ето го – провикна се млад мъж и посочи задаващия се по алеята Кръстьо.
Той подмината групата ентусиасти; натисна педалите колкото сили има. Скоро зад себе си чу жуженето на останалите. Никак не му бе трудно да познае скърцащите педали от колелото на Гошо. А беше сигурен, че мярна и велосипедите на Кольо и Петко.
На следващия ден Дядото с колелото се отказа да бъде водач на групата. Не защото го болеше кръста или нямаше сили да води колоната. Реши да пропуска пред себе си поне едно от колелата на старите си другари. Така се чувстваше по-свободен и по-щастлив, че има кой да го води по алеите в парка.

Мариан Желев