Страницата на Мариан Желев

01.06.2011

На път към моето поколение

Filed under: От мен — admin @ 5:16

Какво би станало, ако ме запитат: С какво се отличава твоето поколение (74)? От раз не бих могъл да дам задоволителен отговор. Но бих предпочел не друг, а аз да си задам този въпрос. Тогава всичко ще е различно. Заради онова, което ме обвързва с връстниците ми; заради един особен вид оптимизъм, който винаги ми е ухаел на мечти; заради щастието.
Сложих в скоби рождената си дата, за да може, къде изваждайки, къде добавяйки, всеки да се настрои на моята вълна и на онова поколение, на което принадлежа.
Повечето от нас имаха щастливо детство. Вярно, чувствахме се като в пилчарник – никой не можеше свободно да прелита, да се храни и мисли различно. Но пък къде ти в едни хлапета подобен контрастен оптимизъм. Мен лично по-скоро ме вълнуваха яйцата на патиците (юрдечки), отколкото да афиширам буен дух. Играех на фишеци, скитах с магарето и гледах да надхитря циганчетата в моето село, където те все още бяха малцинство.
Но да оставим синевата на нашите лета. Училището, улицата, приятелите, а и родителите ни – липсваше онова напрежение, което в днешно време избива в неконтролируеми характери, склонност към уж оправдана простотия и мания да летиш в облаците, без да знаеш на коя земя ще паднеш. Няма да бързам да казвам, че причина за това са парите. О, да – тогава всички повтаряха, че пари се намират, но няма какво да си купиш с тях. И точно заради това райско ограничение, ние в своето детство се чувствахме ангелски свободни. Не очаквайте да изкарвам стария комунистически сантимент,… когато хляба струваше 30 стотинки, а билетчето за автобус 6. Политическата обвързаност за мен се изразяваше в това да хвърля няколко карамфила на Маркс, Енгелс и Ленин, да отдам чест на незнайния бетонен войн и после – дим да ме няма. Разбира се родителите ни бяха обременени с партийни билети, с петилетки, с пленуми. И много пъти съм ги чувал да казват как за нищо на света не биха го правили, ако не сме били ние, децата. Но всичко минаваше някак в периферния ми слух, защото бързах да играя на лимки пред блока или да си купа дъвка „Турбо”. Съзнанието ми по това време беше толкова освободено, че когато вървях почти не докосвах земята.
Беше едва ли не модерно, малко преди на комунизма да му се напукат всичките гуми, да членуваш или поне да симпатизираш на някоя банда. Американските филми бяха започнали да инжектират своята бактерия, преодолявайки стени, доктрини и ограничения. Шварценегер, Сталоун и Майкъл Дудиков вече висяха по стените на всички момчетии, докато се мъчихме, ако не на мускули, поне на погледи да ги докараме. Да предизвикваш страх у някого бе нещо ново, но пък бяхме готови да покажем на какво сме способни. И все пак имам чувството, че всичко бе една игра. Вярно, някои от тези квартални хлапетии напълниха ТВУ-тата и бяха постоянни гости в детските педагогически стаи. Но ние усещахме тези, които бяха готови да минат границата. Твърде близо бяхме до детството си, за да позволим то да е само гримиран спомен. Правехме по някоя глупост и толкова. В нас бе заложен самоконтролът, дисциплината и онова, което родителите ни казваха, че бяха готови да правят насила, а всъщност ние винаги щяхме да се измъкваме.
Не знам какво щеше да стане, ако не бе настъпил 10 ноември. Вероятно повечето от нас щяха да изпаднат в дълбока депресия. Че сме пораснали и сме се пренесли в света на възрастните; че ще трябва да вършим много неща с нежелание и с още по-голяма неохота да се превърнем в нашите родители. Пишете ни обречени. Да, ама не. Демокрацията беше нашият шанс тънката линия на детското безгрижие да продължи. Уви, само че на фона на сива картина и под грохота на вълчи вой. И ето как желанието ни да се правим на страшни, за да покажем колко лесно се пораства, изведнъж се превърна в средство за оцеляване. Да симпатизираш на някоя банда вече не бе достатъчно. Или влизаш с двата крака вътре, или центрофугата те изхвърля навън. Да, дните бяха динамични, а и постоянно, от всяка приказка на улицата все още се чуваха много думи за надежда, че положението най-после ще се оправи след падането на комунизма. Честен бизнес, обаче, не можеше да се прави. Разбира се вече имаше какво да си купим, но джобовете ни бяха празни. Ще се съгласите, ако ви кажа, че едно младо сърце няма място при паричните знаци. И ако някой вярваше, че нещо много, ама много ще се промени и то ще е за прекалено хубаво, това бе именно моето поколение. Чувствахме се като новатори, като първенците на един нов свят. Подобно на филма „Далече, далече”, когато пуснаха Том Круз и дузина кандидати за земи да си избират парцели: който първи стигне, за него остава. И ние така. Някои от нас така бързо започнаха да тичат, че никой повече не ги видя. Други я карахме по-бавно. Като на разходка в планина – спирахме се до всеки храст с боровинки да се насладим.
Джек Керуак, Пол Боулс, Чалз Буковски, Робърт М. Пърсиг – имаше разлика между американското кино и литература. Свободата на нашето детство се превърна в медальон, който за нищо на света не искахме да свалим. Дали чрез забранената доскоро литература, или многопосочността на нашите мечти – успявахме да надраснем времето на мизерия, бедност и страхопочитание към онези, които бяха започнали да превръщат страха на хората в политика и власт. Чудесата продължаваха да се случват – повярвайте ми. Нашият медальон се оказа ключ към неизчерпаеми златни залежи. Това най-силно го усетиха талантливите. Пред себе си те имаха необятни възможности. Гърбът им се крепеше от солидна доза увереност в своя вътрешен свят. Много често разочарованието вървеше по петите ни. Който не можеше да го надбяга, скачаше в някой преминаващ самолет и пращаше много здраве на статистиката за населението на България.
Онези, които в зората на своята младост създадоха семейство и деца, сякаш бързаха да се обвият с пашкула на копринените спомени и да съхранят така важния ресурс на чувството за свобода. Ненаживели се, ненавидели свят, свобода и протяжност на духа, те все пак успяха да запазят много жива и много особена връзка между себе си и своите деца. Не на последно място да предадат традицията по онзи начин, около който обича да се заседява фолклорът. Останалите – планини, пещери, палатки, хора, интереси, наслада, книги, идеи, мечти, големи мечти. Животът бе толкова голям, че не можехме да обходим всичките му измерения. Надничайки в миналото имам чувството, че виждам моето поколение като една весела, малко шумна групичка, попаднала в музей, забележителност или лунапарк. Всички сочим в различни посоки, искаме да се изразим по-особено, да ни забележат. Обединява ни хармонията на сетивата, отгледани в онова не чак толкова далечно, а и щастливо детство. Тази сетивност сега мога да я нарека чувствителност, ала не под формата на изнеженост. По-скоро присъщата нам изтънченост изразяваше умението ни да усещаме ритъма на живота, да извличаме от него нужния екстракт и с него да разреждаме потокът от мисли. Няма да е случайно, ако по статистически път стигнем до извода, че представители на моето поколение станаха едни от най-добрите мениджъри, ръководители и президенти на небезизвестни компании.
На всичкото отгоре, през цялото това време, политиката се бе превърнала в потоп, заливайки улиците, къщите и устите на хората със своята невъздържаност и алчност. Странно, но погледнато през моите очи и то благодарение на вярата ми в моите връстници, имам чувството, че всичко това скоро ще мине и замине. Защото ако не идния мандат, то после ще дойде време именно на моето поколение да застане на волана и да покаже уменията си на водач. При нас няма досиета, обремененост на залежали системи и вербовки. У нас има склонност към неизразходван героизъм, който към този момент се смята за безумен, но в утрешния ден ще се котира като платинен с оглед изкупуване на стари грешки. Ще обясня. Когато като деца ни даваха примери с хайдути, с Дякона, с Ботев, сърчицата ни ускорено отмерваха времето, в което поне веднъж ще надигнем глава и поне един път, ама където трябва, ще ударим с юмрук по масата. Но, както вече разказах, дойде друго време и нашите юмручета останаха неизползвани. Тази енергия стои – нито изпита, нито използвана за поливане. Ето затова още веднъж ще го кажа: Ще дойде денят на нашето поколение. Не само като управляващи. И като ръководители. Може като едни бащи и майки – и това стига, за да индигираме страниците на различните поколения.
Толкова често споменах нашите родители, че няма как да не им обърна малко внимание. Те бяха последните от едно минало. Каквото и да е то, остава си наше. Приемниците на новото сме ние. Нашата задача, оказа се, е най-тежка. Пропастта, която зейна между поколенията, най-добре се усеща зад гърба ни. Не е нужно нищо особено да правим. Само от време на време е хубаво да се обръщаме назад и да видим кой ни маха. Нашите родители никога няма да са като нас, но ние можем да вземем поне малко от тяхната доброта да ни отгледат здрави и научени.
За финал си оставих децата. Не, не нашето детство, а детството на нашите деца. Започваме да опознаваме света, когато видим тях. И да разбираме себе си, когато изникне въпросът: Как да ги опазя? Знаете ли, в крайна сметка излиза, че ако сте съхранили свободата си, ще знаете как да опазите и децата си. А оттам и да им осигурите онова, което и на вас са дали – прекрасно детство. Друг е въпросът кога наистина този стремеж към свобода и щастие най-после ще се пренесе и извън дома ни, на улицата, в ежедневието ни. Да, разбира се, че моето поколение има още път да извърви. Но все пак не забравяйте, че в много често от случаите този път тепърва се строи. От нас самите. Правим го без капка алчност. Защото ни се иска щастието, което оставяме в очите на поколението след нас, да може при нужда да ни догонва. И да няма повече пропасти, сивота и страх.
Мариан Желев – представител на щастливото поколение

 

5 Коментара »

  1. Поздрави, за това което си :-)И не на последно място една голямаааа Норвежко-фиордска прегръдка.

    Comment by Галина — 02.06.2011 @ 19:00

  2. Фиууу,Наборе))
    Ами то и аз сьм представител на това щастливо поколение.Има нещо в този набор74-винаги сьм го знаел подсьзнателно,но вече го има и документирано от един от Нас.Трябва да се проверят цифрите-може там да е разковничето,кабала и други неща.От друга страна защо ли да тьрсим отговор толкова дьлбоко,може просто да приемем ,че сме си такива.Какво значение има …?Наборе -трептите на една и сьща чистота сьс седемдесет и четворките))Херцовете на свободата)

    Comment by lokke — 02.06.2011 @ 19:09

  3. Макс – статията умело балансира между сблъсъка на поколенията. На моменти замирисва на барут – напомнящ за споровете с баща ми, че тяхното поколение управлява и отговорност носят те – родителите ни.
    Разбира се – те не са виновни, че са живели в строй, който ги е покривал като оранжерия….
    Нагазил си дълбока вода :) Ама ние знаем 2 и 200 :)

    Comment by Manahov — 02.06.2011 @ 19:19

  4. „Знаете ли, в крайна сметка излиза, че ако сте съхранили свободата си, ще знаете как да опазите и децата си.“ Много ми хареса това Макс. Точно в целта.

    Comment by Ц. — 02.06.2011 @ 20:25

  5. Ура за набора!

    Comment by Jelev — 02.06.2011 @ 20:38

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2011 Страницата на Мариан Желев . WordPress .