На честотите на Ф. М. Достоевски
Направих тази снимка точно преди три години в къщата-музей на писателя. Всъщност със стъпването си в Петербург знаех накъде първо ще се запътя. Интересно, но по мои спомени трябваше да имам снимки от всички стаи, както и от коридора, където още стоят палтото, бастуна и цилиндъра на Достоевски. Явно картините, запечатали се в ума ми, са с по-високо качество. Носейки ги в съзнанието си, оставам с чувството, че не ми трябва специална техника, за да запомня този момент.
Носят се легенди за този последен дом на Достоевски, където той написва последните си произведения – „Братя Карамазови” и „Дневник на писателя”. Дори се стига до мистичното, че неспокойният дух на твореца обикалял нощно време. Опитах се да усетя нещо подобно. Безуспешно. Навярно заради факта, че преди много години пуснах духа на Достоевски да броди в мен. Благодарение на книгите му. И до ден днешен усещам присъствието му толкова силно… – много по-силно от всеки друг докоснал се до сърцето ми творец.
Пиша тези редове с желанието да отбележа 2011 като годината на Достоевски. Навършват се 190 години от рождението му и 130 от смъртта му. Кръглите годишнини би трябвало да означават някакъв цикъл, който е приключил; кръг, който е направил пълен оборот и е стигнал в изходната си позиция. Не и в случай, когато става въпрос за човек, поставил си една-единствена голяма цел: безкрая. При Достоевски нищо не е завършено, нищо не спира, а непрекъснато се движи, търси, гори. Дори в обобщения си той не бързаше да слага точка, а продължаваше да търси пределите на духа и вярата. Дали ги е стигнал? Ако го беше направил, щяха да го обявя за Бог. Казват, че е гений. Вярвам на това. Но ми се иска да отбележа, че той не е планина, която не може да се обходи. Не е и трудно достъпен. Открих го, когато бях на 21 и благодарение на него се сприятелих с голяма част от противоречията си, превръщайки ги в енергийни източници.
В Петербург, къщата-музей, почти не обелих дума. Ходих от стая в стая, надничах в отворените тетрадки с ръкописи, спирах до масичката с папиросите. А някъде отвън биеше камбана. Първоначално не ми направи впечатление, но после си спомних, че Достоевски е гледал всеки един от домовете му да е до църква. Не се ли усеща в романите му? Иначе домът му е повече от скромен. Не съм си го и представял по друг начин.
„Колумб не е бил щастлив, когато е открил Америка, а когато я е откривал”; „Ако някой ми каже, че Христос е една голяма лъжа и това действително се окаже вярно и съвсем точно отговаря на истината, то аз предпочитам да остана с Христос, отколкото с истината.” – това са само част от цитатите, които редовно прелитат в главата ми. Дори голяма част от словото на Достоевски гнезди в идеите ми, в моя мироглед и представата ми за човечност. И неведнъж съм хващал да чета Библията и историята на Йов – точно защото е била негова любима. Нямам предвид пътя на подражанието, а начинът, по който можеш да превърнеш един достоен човек в твой учител.
Поклон!
Мариан Желев