Страницата на Мариан Желев

Няма по-мило, по-уязвимо, крехко и в същото време по-ценно от децата. При тях няма навици, които да са се превърнали в пороци; няма и емоции, които да не бъдат изразени по един уникален, чист начин. Ако попитаме щъркелите от къде все пак идват децата, едва ли ще получим кой знае какъв задоволителен отговор.
Балзак казваше, че „не е възможно да няма друг свят, иначе нашият би бил някакво безумие”. Звучи доста фундаментално, защото става въпрос за търсене смисъла на живота.  А явно той е отвъд пределите на самото съществуване. Раят звучи като добро определение. Но това е заветната цел на вярващия. Но дали от там идват децата? И ако отговорът е положителен – какъв смисъл има да се раждат, щом тук се убива, краде и лъже.
Наблюдавали ли сте дете, което се е заиграло? Понякога е в състояние да го прави с часове и точно тогава можете да се насладите на широко отворените врати на красотата. Там има блаженство и особена хармония, придаваща завършен вид на съвършенството. В такъв момент възрастен човек би могъл да изпита благородна завист, че годините така са отлетели, без да оставят следа от детството в него. И с появата на това малко човече някак изведнъж всичко се връща на мястото си. Поради тази причина децата действително идват, за да донесат спокойствие, че светът не отива към гибел и че има надежда човечеството да намери своето помирение.
Всички, които са ставали родители, знаят колко е ценен и в същото време напрегнат е моментът на самото раждане, на очакването. Като че ли ще идва гост от много далеч, който ще носи подаръци и ще остане завинаги у дома. Само подготовката за събитието е причината да ти се промени коренно ежедневието. И всички казваме, че е за хубаво. Много от тези родители са се питали: Какво още мога да направя, за да се чувства детето ми добре? И после, когато то спи и се усмихва в кошарата, всички ние се опитваме да надникнем през неговите очи – като зад завеса на дълго очаквано представление. И тогава светът става прекрасен. Да, децата носят със себе си добри чувства и много любов. Защото там, откъдето идват, ги има в изобилие.
Ако не беше така, ако децата се раждаха тревожни като нас, пълни с проблеми и противоречия, в този свят нямаше да има любов, нямаше да има смисъл дори да търсим рая, а директно щяхме да се хващаме за гушите и да си избождаме очите. Струва ми се, че подобно нещо би се случило, ако ние със сигурност разберем, че утре, на 2-ри или на 14-ти, в еди-колко часа спрат да се раждат деца. Вече нищо няма да има смисъл. Дори собственото ни съществуване. Защото ще си дадем сметка, че се намираме на въжен мост, а някой зад гърба ни е отрязал въжетата.
Да биеш дете – това е най-смъртоносната заплаха за рая в самите нас. Все едно да полеете цветята в градината си с нафта. Рано или късно очакването нещо хубаво да ни се случи скоро ще увехне и надеждата в очите ни ще пресъхне. А онези, допълнителните карати на блясъка в очите ни, ще угаснат като звезди, попаднали в черните дупки на злобата. Не, децата не заслужават това. Посегнем ли на дете, понеже ни е крив животът, ние си затваряме пътя към абсолютното щастие – към рая.

Раят – това е представата за друго измерение, в което има достатъчно кислород за идеалите ни. Друг е въпросът дали имаме нужда от тях. Бързам да кажа, че имаме, при това огромна. Погледнете родители, които излизат от родилното – ореолът на щастие около тях е като щит срещу всички злини, които се разхождат на другия тротоар и не могат да пресекат с убийствената си походка, защото щастието познава една маркировка – положителната. Приличат на хора с поне дузина сбъднати желание и един роден идеал. Детето – това е доказателството, че съществува доброто в нас. Неприятно е, когато изпуснем добрината между пръстите си.

Но търсим ли я, всичко си идва на мястото. Защото там, откъдето сме дошли (защото в крайна сметка и възрастните сме били деца), със сигурност ни се иска пак да отидем. Децата ни го напомнят, особено когато видим света през техните очи. И как после да не се съгласим, че „тяхно е царството небесно!”
Царството небесно – ето значи от къде идват децата. Дали това ще ни помогне да си отговорим на въпроса: А ние накъде отиваме?