Страницата на Мариан Желев

10.09.2011

Есенна кореспонденция

Filed under: От мен — Jelev @ 5:37

Прогнозите са добри – лятото като че ли е подкупило септември, за да може то да властва още известно време. Слънцето всеки ден се кипри на небето като суетна жена, която обича да се оглежда в лъщящите по плажа тела. Ще се намери и куче, изпросило си сянка, тръшнало се като преди умиране. Има и хора, които дълго ще говорят за жегите, преди зимата да приюти всички край топлата печка. И нито дума за есента. Сякаш тя в този момент не съществува. Няма и помен от нейната изкушаваща вглъбеност, когато сетивата придобиват златно покритие, готово да изкупи първите мигове на вдъхновение. И все пак през нощите, когато и лятото се е изморило от себе си, студена въздишка се спуска над земята. Тя кара дърветата да потрепват, а тревите да заплачат от първите стъпки на есенната мъгла.

Бях навършила четирийсет, когато се запознахме. Случи се в разгара на лятото, на едно заведение до плажа. Бях си поръчала студен коктейл и се мъчех да скрия умората от жегата зад големи слънчеви очила. Той поиска да седне на моята маса. Други свободни нямаше. С изрусели вежди, много светли очи и устни, които сякаш постоянно са жадни. Пиеше бира и очевидно му се говореше. Беше на около трийсет. Няколко месеца по-късно в сърцето на Балкана двамата посрещнахме с грейнали лица първия сняг за сезона – с разперени ръце и отворени усти в опит да уловим снежинките. Любовта бързо бе направила своята пъртина и сега кротко огряваше поне дузина великолепни мечти. Щях да кажа, че е чудо, ако се бе случило на някой друг. Но споходи мен и може би заради това спрях да гледам телевизия, да слушам новини и да се старая да бъде бъда отговорна за каквото и да е. Той сякаш ме зарази със своята жажда – пренесе я в душата ми. От което не страдаше удовлетвореността ми, а желанието ми да дишам, да се радвам, да пея. И го правех – всеки Божи ден.

Първите есенни дни наистина усещам през нощта. Все едно някой ме настъпва тогава. Уж в разгара на друг сезон, на друго настроение, когато си мислиш, че властта на горещините ще трае дълго. И изведнъж: налага се да си облека топла дреха, да потърся безветрие, уединение. Не съм разочарован. Дори ми се струва, че точно тогава живителните сокове на вдъхновението намират своето корито и се вливат в на пръв поглед обърканата ми кръв. Резултатът е повече от интересен всеки път: Започвам да виждам света по различен начин. Мога да го взема в ръцете си, да го завъртя, да го огледам и когато видя подходяща врата, да я отворя и да се вмъкна в някоя история. Много пъти съм се питал защо става така и всеки път отговорът е един и същ: заради контрастите. Природата бавно се разделя със свежестта си, със зеленината, а скоро и с плодовете си през есента. Духът ми, показал ми що е добро на този свят, е изтъкан от положителни настроение и плодотворен живец. Той не иска нищо в природата да загива, защото по един магичен начин е обвързан с вечността. И иска тази свежест да остане завинаги. И започва да я търси в себе си. Началото винаги е през есента.

Приятелки ми се присмиваха. Жена на моята възраст… но какво значение имаше това. Бях пресякла толкова граници. Преди още да го срещна. Все едно съм знаела, че така ще стане, за да бъда готова за подобна  любов. Искало ми се е винаги да отрека, че възрастта може да промени нещо. И сега имам възможност. Но не искам да крещя, а да говоря наум. На себе си. И там да подреждам плодовете на изобилието. Хранейки се с тях лицето ми – толкова добре го усещам – става все по-лъчезарно и хваща онзи любовен тен, който неминуемо се появява, когато си намерил своето слънце. Можех да не ходя повече на работа, да оставя обувките си пред вратата и да тръгна боса. Нямаше да нараня краката си, нямаше да изпадна в дупка. Имах въображение, имах и толкова много вдъхновение – това бяха моите криле. Можех да се похваля с много щастливи случайности, подредени като изящни предмети в красив магазин. Душата ми се радваше на всяка секунда любов. И го правех спокойно, без бързината на обречените и припряността на онези, които бързо губят почва под краката си. А той – той сякаш бе онова, което най-малко съм очаквала. Да, казват, че жените сме обичали да ни изненадват. Бих добавила за себе си: обичам да се забравя, да не помня дори името си. Особено когато се държа за моя любим и заедно с него гледаме на света през един чифт очи.

Първите блузи, дълъг панталон и край на сандалите и босите крака. Есента припомня на тялото, че е време да се затвори, за да съхрани топлината си. Оттам и духът ми, който започва да дири ония мисли, чиято протяжност плете неговата дреха на уединението. Неусетно кога бях започнал да си водя записки. Търсех място да съхраня натежалите гроздове потенциал, който неминуемо щеше да ферментира в омайваща лекота и спонтанни изблици на откровения. Светът се разхубавяваше. Вътре в мен, разбира се. Съгласен съм, че всички тези думи звучат донякъде егоистично. Но ако става въпрос за такъв план  – всичко, което се ражда в света на духовността, няма как да му бъде издадена присъда. Сигурно защото нито Господ, нито духът човешки са искали да имат нещо общо с институции за правораздаване и защита.  Свобода! – идваше ми да крещя. А в същото време си давах сметка, че есента тепърва идваше. Скоро листата щяха да опадат, вятърът щеше да наточи ножовете си, а слънцето да потъне в мрачни настроения. Но нищо – нали говорих вече за контрастите и силата на противоположностите. Когато те започнат да се появяват, искрата на творецът в мен толкова силно припламва, че скоро листите, над които доскоро съм плакал без сила и вдъхновение, ще запламтят с яркостта на една голяма страст.

Беше не само желание или копнеж по нежност, които отдавна съм загубила. Разбирах, че за това съм родена. Бях стигнала именно до онази свобода, при която животът ти се струва крехък и всъщност не толкова важен. Има други нива на съществуване и като че ли само любовта е тази, която може да ни изкачи дотам. Ето затова не бързам да казвам, че „изведнъж всичко се изгуби.” Би прозвучало като сирена за отчаяние. Всъщност аз дълго стоях в стаята и гледах празното легло. Дори не знаех къде се намирам. Ако отворех прозореца, ако потършувах из паметта си сигурно щях да намеря точното си местоположение. Но не ме интересуваше. Толкова силно бях потънала в забравата… или по-скоро в откриването на самата себе си. Нямах нужда да търся ключа, за да видя на прага отчаянието и мъката. Предния ден се скарахме с него. Не беше агресивен конфликт, но и двамата разбрахме, че това е онази точка, при която всички дребни съмнения и подозрения достигат заедно своя връх. Какво ще правим оттук нататък? Не можем да я караме така? Трябва да се върнем към действителността. Кураж – казах му и изведнъж онази жажда от устните му изчезна. Изчезнаха дори чертите, които бях оставила в него и заради които също се чувствах много щастлива. Тръгна си. Каза ми, че зная къде мога да го намеря. Но аз не исках нищо да си спомням. От миналото. Нито да правя анализ на случилото се. Знаех, че ще се стигне до такъв момент рано или късно. Благодарна съм, че той закъсня достатъчно дълго, за да мога да изградя представа за собствената си смелост и дързост. Не, нямаше да се върна обратно при него. Трябва да призная, че заедно ние имахме едно утре, в което вече щеше да стане въпрос за разликата в годините, за общите неща, които ще трябва да делим и за съвместимостта на нашите личности в един свят, който искаше всичко да е разбираемо, ясно и подредено, за да може по-лесно да ни смели. А един човек като мен, полудял от силата на любовта, не може просто така да скрие в джоба си пламъчето от очите. Бях готова да продължа напред сама.

Един лист и химикал. Ето от какво имах нужда. А, и от прозорец към улицата. Добавям и отворения в душата си, за да може контрастът от шум и настроение да избие в магнитен резонанс, който да привлече най-красивите думи. Вече чух въздишката на есента в ухото си. Беше дълга, с приглушени звуци и съхранена сила – като жена, която дълго време не е била ухажвана и обичана. Заедно излязохме една нощ, през която си бях обещал да намеря своето вдъхновение и да напълня листите. Още на ъгъла на блока я видях. Или по-скоро я усетих да идва срещу мен. В нея нямаше самосъжаление, че лятото крадеше от дните й. Наистина приличаше на жена, която знае силата си, но нито за миг не иска да покаже на какво е способна. Ето затова обичам есента – защото тя, за разлика от лютите ветрове през зимата и безпощадните жеги през лятото, никога не стига до крайности. Това признак на вечност ли е? Може би. Поне аз така я усещам. Хванахме се с нея под ръка и започнахме да извървяваме тихите булеварди. Хората се бяха покрили, стъписани от първите й признаци на меланхолия. Знаех, че тя никога няма директно да похлопа на вратите им. Рано или късно всички сами ще въздъхнат, че есента дойде. А тя от това живее – на лицето й са изписани всички въздишки. Не случайно те стоят точно там. Защото всички могат да видят през есента къде се събира умората. И ако ги нямаше капещите листа, под какво щяхме да се топлим, докато отново съберем сили?

Само шалът ми махаше за сбогом. Аз не исках да се обръщам. Вървях напред и в този момент друга посока не съществуваше. Не очаквах да бъда застигната. По-скоро си мислех, изпълнена с позитивно настроение, че аз ще срещна някой. Мисля си, колкото повече време минава, че ние бяхме направили пълна обиколка на една връзка, която вече с нищо не може да ни изненада и одухотвори. Не искам да си измивам ръцете като кажа, че не аз пожелах този кръг да бъде затворен. Така се случи, ние повече няма да се видим и няма какво да го коментирам. Любовта е като лятото – идва с плодовете, топли сърцето ти и накрая си отива с капещи сълзи… Влязох в дома си. Не бях се прибирала от… не помня колко време. Прозорецът в спалнята стоеше отворен. На леглото си заварих есента. Няколко изсъхнали листа бяха легнали там. Явно са решили да проявят суета в последния си път – да не умират на земята, а в моята стая, на леглото. Легнах при тях, прегърнах ги и започнах тихо да им говоря. Разказвах им за любовта, за лятото и за слънцето, което бях открила. И за себе си. Преди и аз да се унеса, една мисъл като гръмотевица мина през ума ми: „Че нищо не умира, а всичко се възражда, защото може да е вечно, ако го допуснеш.” После друга гръмотевица, истинска, проряза небето. Започваха есенните дъждове.  

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2011 Страницата на Мариан Желев . WordPress .