Страницата на Мариан Желев

Отмина времето на дългите изпращания и обещания, че ще държим връзка. Дузина, а може и повече приятели, са от другата страна на своите закани. Чужбина ги посрещна, приюти ги, намери им работа и заключи страховете им, че ще останат гладни, неосъществени и с осакатени амбиции. Сега си пишем – вяло, като помахване с кърпичка от етажите на висок блок. Останалото е спомени.

Когато се върнат в отпуск – веднъж в годината, за по няколко седмици, – изчаквам онази обичайна тирада за възможностите на Канада, Щатите, Англия, Германия. Добър слушател съм, защото знам, че те имат нужда някой да ги чуе в този момент: Как най-после са направили правилния избор. А в същото време цената на моето мълчание е заплатено не с примирение, а с чувство на обреченост. Не защото съм и ще остана тук, а защото понякога ми се налага да крещя, за да ме чуе близък човек.

И докато тези мои преселили се другарчета бързат да ядат домати от градината на баба  с домашна ракия и бяло саламурено сирене, започвам да се подготвям за следващата им тирада – за ужасното положение в страната ни, хората, омразата. Отново мълча, защото с нищо не мога да помогна на човек, озовал се в енергийното поле на контрастите. Накрая ще ги изпратя със събирана на капки усмивка. А после ще чакам снимките им от България проснати във Фейсбук като чисти и ароматизирани дрешки, с които те ще се навличат в студените дни на носталгията.

Тъжно е, но точно в един такъв момент реших да направя крачка назад. Отидох в моето село, в чиито шепи стоят побрани спомените от детство ми. Опанец се намира на десетина километра от Добрич и на около 50 от Варна. А много често ми се е струвало, че е на хиляди от мен. Годините толкова увеличават разстоянията, че дори да се озовеш с кола на място, пак ще ти се струва, че не си пристигнал. Но аз го направих, понеже се чувствах като оглозган кокал, хвърлен на кучетата. След безбройните си контакти с приятелите от чужбина така и не намерих начин да им кажа, че съм щастлив човек. Въпреки всичко. И ето ме – на село, търся приятелството на своето детство и се надявам то да ме посрещне подобаващо.

Черният път, старият магазин, къщите. Ето я и нашата. Тя отдавна не принадлежи на рода ми. Но когато се приближавам имам чувството, че ще видя баба и дядо в градината, магарето и кокошките в двора. Започвам за кратко да разбирам какво е да се завръщаш в родна къща. И как ми се иска да поговоря с някой, да му разкажа за поне един ден от живота си.

В този момент на вратата се показва млад циганин. След него изниква жена и няколко деца. Инстинктивно правя крачка назад. В погледа им има онова любопитство на неузряла мисъл, но готови сякаш да дадат всякаква информация, без значение въпроса. От този момент нататък ми е трудно да видя себе си като пет-шест годишен да ходи из двора, да се крие в мазето и да събира охлюви в копривата край оградата. Подминавам – като чужденец. А спомените в главата ми са се наредили като пътници във влак пред прозорец, от който се разкрива чудна гледка.

Някъде в този момент се запитах: Кой всъщност е блудният син?

Не мога да кажа, че са хиляди, но все пак ги има онези, които си идват с намерението, че са преоткрили страната си. Тях нито премиерът, нито президентът, нито председателят на парламента, а даже и патриархът не ги целуват и не ги прегръщат за добре дошли, макар на тях най-много би им подхождало да изрекат библейските думи: „Защото този твой брат бе мъртъв, и оживя, и изгубен бе, и се намери” (Лука 15:32). Най-много майка да го прегърне и няколко объркани негови приятели, които той е разубедил да не ходят в чужбина. Колкото до институциите – те отдавна не гледат на хората като братя, синове и дъщери, а като население, което се пасе, стриже, коли и над което могат да се правят всякакви експерименти.

От другата страна сме ние, така наречените примерни синове на майка България. Изпълняваме си законите, мъчим се да възпитаме децата си на добринки, работим над бъдещето си и въздишаме по другарчетата от чужбина. В същото време ни се налага да се борим с толкова много мръсотия, полепнала по погледа, слуха и душите ни, че в един момент се намираме пред огледалото с блуждаещи погледи, не вярващи и на самите себе си. Но нали сме от онези хора, които няма да пожелаят да се засадят в чужда почва, да потекат в друго корито и да греят в нетипична за тях градина. Продължаваме напред като зомбита, но донякъде и като хора, копнеещи за прегръдка. Не знам като цяло кое ни спира, за да не се качим на първия излитащ самолет. За себе си открих отговора преди няколко години. Това е българският език – не мога в детайли да обясня защо. Бих казал само, че това ме прави богат и през десетки поколения назад мога да се докосна до душевността на народа си.

Отидох на село, защото главата ми се беше надула от статистика за емиграцията, от удрянето на онзи тъпан, в който има такт, но не и музика; от отчаянието на близките ми, които говорят за „…абе, в Канада хората ти постилат наготово всичко!” Зная, че повечето села в България приличат на гета. Но не търсех потвърждение на друга статистика. Исках да видя онова дете и себе си сега. Да прокарам една черта между миналото и настоящето, за да разбера накъде върви бъдещето ми. Не стигнах до кой знае какви изводи. Но ми стана… топло. По онзи начин, по който топли усмихната душа, обичта и целувката на близък. И в такова състояние съм готов да посрещна следващите български гости от чужбина – с прегръдка и добра дума.

За да имаме добро бъдеще, трябва да намерим пътя до щастливото си минало. Много пъти съм се отчайвал от настоящето, но то не дава отговори на наболели въпроси. Не знам дали в политиката е решението. По-скоро във всеки от нас. Трябва да решим, когато заминаваме дали ще има кой да ни прегърне, когато се върнем. И дали, ако останем, ще има кого да прегръщаме.