Страницата на Мариан Желев

Намерих го паднал пред вратата на входа. Шапката му бе килната на една страна. Червеният му костюм бе разкопчан; личеше си, че е правил опит да си събуе и ботушите. И дрямката го е налегнала преди това. Изкуствената му брада се бе завъртяла настрани и сега отдолу се виждаше оголеното лице на млад мъж.Чувалът му стоеше захвърлен. Беше празен и отвън носеше логото на известен супермаркет.
 
Усмихнах се, защото бързо ми стана ясна картинката. Дядо Коледа е носил рекламни подаръци, почерпили са го и едва се е добрал до пейката. Навярно си е помислил, че си е вече вкъщи. Дотук добре – но беше зима. Валеше сняг и улицата пред блока ставаше все по-бяла и по-бяла. А скоро щеше да падне нощта. Беше Рождество Христово и хората бяха със семействата си. Предполагам, че когато не играе Дядо Коледа, този човек също се прибира вкъщи, има семейство, с което да празнува.

Огледах се – жива душа не се виждаше. Не можех да го оставя така. Пийнал, весел, будещ симпатии с този костюм – в крайна сметка студът се спускаше и не се знаеше дали изобщо ще може да се събуди. А и беше празник. Не можех да го оставя.

Опитах се да го събудя, разтърсвайки го за раменете.
- Ставай, ставай! – виках му.

Успя да отвори едното си око и с него да ми се усмихне. Продължих да настоявам, че трябва да стане, да си ходи вкъщи. Такси да му извикам, ако трябва.
 
Дядо Коледа протегна едната си ръка. Опита се да ме докосне. След като ме пипна за рамото той леко се надигна от пейката и успя със завален глас да ми каже:
- Роди ми се дете.

Работата беше сериозна. Този мъж не трябваше да остава тук в никакъв случай. Беше станал баща току-що. Правил се е на Дядо Коледа с рекламна цел, за да изкара някоя пара. После е забравил да си свали костюма и явно с него е ходил до Родилното. Така си мислех.
 
- Къде живееш?  – попитах го.

Отговорът му се позабави.

- На северния полюс – усмихна се той и отново се отпусна на пейката.

 Да извикам такси – къде ще го откара? А и така като го гледам той едва ли знаеше и истинското си име. Просто си беше останал в дрехите на Дядо Коледа.
 
Преметнах едната му ръка и го вдигнах. Слава богу шкембето му бе изкуствено. Но се наложи да изкарам изпод дрехата възглавницата, за да можем да минем през вратата на входа. Възнамерявах да го прибера вкъщи. Човек, пък бил той и Дядо Коледа – не се остава навън в такова време.
 
Един съсед тъкмо излезе от асансьора. Леко се стъписа – давам си сметка, че представлявахме интересна картинка. Разминахме се без обичайните любезности. Представих си мълвата, която ще тръгне из входа: Как съм метнал Дядо Коледа на рамо и се мъкна с него клатушкайки се по стълбите.
 
Вкарах го в асансьора, натиснах копчето и докато чакам да стигнем етажа, пробвах да му ударя два леки шамара. Все едно го гъделичках. Дядо Коледа, или както там се казваше човекът, започна да се смее. По-силно не смеех да го ударя. Все пак му свалих брадата, за да може да си вземе въздух като хората.

На вратата семейството ми ме посрещна повече от учудено. Те бяха получили на Бъдни Вечер своите подаръци и последното, което очакваха да видят, бе как нося пияния Дядо Коледа.

Обясних им каква е ситуацията – човекът си е изиграл ролята, родило му се е дете, не е успял да се преоблече. Нафиркал се е, това е.
 
Сложихме го да спи в една от стаите. А аз се успокоих.
На другия ден сутринта отидох да проверя дали всичко е наред. Заварих стаята празна. Следа от човека нямаше. Разпитах вкъщи – никой нищо не бе чул, видял, усетил. Излязох навън. Съдейки по натрупания сняг пред входа – никой не бе излизал в скоро време. Липсваха стъпки. Ходих до мазата, обиколих етажите, за да съм сигурен, че не е решил да си тръгва и изведнъж да са му свършили силите. Нищо. Просто беше изчезнал.
 
Прибрах се. Имах чувството, че ако сега пусна новините, ще съобщят за премръзнал Дядо Коледа. Лоша работа.
 
Обаче нищо подобно не се случи.
 
Минаха три дни, започнахме да се готвим за посрещане на Нова година. Вече се виждах да разправям на приятели как съм намерил почерпения Дядо Коледа, как се е похвалил, че му се родило дете, после съм го спасил от бяла смърт. И точно в този момент пощальонът ми донесе писмо. Подател липсваше. Отворих го. Вътре намерих снимка. Познатото лице на мъжа, който бях спасил – трезвен, усмихнат, щастлив.
 Беше с жена си и своя новороден син. Снимката бе правена в родилното отделение, навярно при изписване, защото жената държеше букет цветя. На гърба заварих следния текст:
Благодаря за човещината. Никога няма да я забравя. Моят син се появи на бял свят на Рождество Христово. Кръстихме го Христо, ще разбере един ден, че на този свят живеят истински хора. И ако не са те, Дядо Коледа можеше и да не оцелее. Скоро ще ви потърсим. Гответе се за кръстник.

Усмихнах се. Странно, но точно в този момент се запитах: Кой ли беше моят най-добър подарък за празниците.