Страницата на Мариан Желев

20.01.2012

История с папагали

Filed under: От мен — Jelev @ 16:35

Всички папагали имат нужда да поддържат човката си здрава. Винаги трябва да имат играчки, които да унищожават и всеки ден да дъвчат дърво за да поддържат големите си човки. Много хора се оплакват от невъзможното крещене и арите им. Винаги трябва да имате в предвид, че дори да подрежете добре крилата му, то папагалът  може би отново ще може да литне, така че ако излизате навън с него трябва да е винаги под ваш контрол.

Пътуването започна със студено ръкостискане. Както беше слънчев и топъл, октомври  изведнъж напомни за себе си. Докато носех багажа към влака, ръцете ми започнаха да измръзват. Към това прибавям и дъжда, който валеше така, сякаш нямаше намерение да спира.

Влакът Варна – София бе композиран на първи коловоз. Бях взел билет за първа класа единствено заради пространството, от което имах нужда. А и предпочитам железниците пред автобусите. Дори понякога повече и от автомобилите. Във влаковете съм изчел цяла библиотека с книги. Дори само заради това ми се е искало да се кача, без да имам посока.
 
В моето купе заварих мъж на средна възраст, не много разговорлив. Не че това е проблем. Предпочитам да оставя настроението ми да се разтвори в резонанса между шум и отнесеност, където намирам покой и съзерцание. Дори преди да отлепим от гарата вече бях изкарал книгата.
Хубаво е да отбележа, че точно по това време се бе разразил дебат за бъдещето на железниците. И то след няколкото инцидента с фатален край. Да не говорим за качеството на вагоните, за заплатите… И ако продължа, със сигурност ще изкарам онзи протяжен словесен фалцет, при който безсилието те кара да викаш до изнемога, мислейки си, че с оплакване и мърморене нещата ще се оправят. Предпочитах да наблюдавам нещата от друг ъгъл, а именно, че обичах влаковете със смирено чувство на творец, който търси усамотение и вглъбение.
 
Влакът тръгна, бях на тридесета страница от книгата „Призраци в Ню Йорк“ на Е. Л. Доктороу, когато с моя спътник завързахме разговор. Което ме учуди, понеже нито той, нито пък аз давахме признаци за по-обстойно общуване, освен обичайните любезности на двама души, попаднали в едно и също купе. Та поводът ни да подведем къде-къде по-близък диалог бе едно леко цвърчене, което първоначално разтълкувах като скърцане на вагоните. Оказа се, че това са папагали. Щеше да е последното, което да ми хрумне, че пренася моят спътник. Те стояха в клетки, загърнати в платнени сакове – два броя. Като избистрих звука, който издаваха, наистина ги оприличих на папагали. Човекът ги бе носил за размяна във Варна. Иначе бе от Горна Оряховица. Свали саковете и ги отви. Информира ме, че днес не ги е хранил. Дано все пък да не им стане нещо. После си побъбрихме за времето и рязката промяна на температурата. Разговорът ни потръгна. На няколко пъти се намесваха и папагалите – с остро и дори надвикващо шума на влака крякане. Наложи се спътникът ми да ме помоли за вода, та да е малко по-спокоен, че от жажда няма да умрат и евентуално това да е причината за тяхното недоволство. Изкарах бутилката минерална вода и му я дадох. В следващите няколко минути двамата наблюдавахме как папагалите ще посегнат към чучура на малкото пластмасово съдче, прикрепено към клетките им. По-интересен от водата за тях се оказах аз. Поглеждаха ме ту с едното, ту с другото око. След това мърдаха изкривените си човки, сякаш си коментираха по техен си начин спътника на техния стопанин във влака.

После съм потънал в книгата. Тракането на колелата и приятния, на моменти монотонен до успокояване стил на Доктороу, ме подтикнаха към сладка дрямка. Отворих очи, когато човекът с папагалите излизаше от купето. Пожелахме си хубав ден, а към това прибавих надеждата си, че всичко ще е наред с птиците.

Купето не остана празно. Качиха се двама възрастни. На единия му се четеше вестник, а на другия му се говореше. И то по онзи начин, по който правят транзисторите. Пускаш ги на една станция и те почват. Естествено основната тема беше политика. Този с вестника по-рядко се включваше, но в крайна сметка остави пресата и взе да слуша за бедствието, което очаква България, за разграбването на страната, за далаверите… На мен ми трябваше известно време, за да разбера, че папагалите от Горна Оряховица бяха заменени от други. Опитах се да потъна в книгата, но старецът толкова умело говореше, че по някакъв много досаден начин ми отвличаше вниманието. Говорът му бе особен. Или обичаше да се слуша, или работеше като учител. Изричаше думите така, както майстор сладкар до последно вае елементите на своята торта, кекс или пасти. Тази словесна орнаментика е много досадна в случаи, когато се употребява за изричане на глупости. Не ми оставаше нищо друго, освен да изчакам дядовците да стигнат до момента, в който ще заговорят за болежките, хапчетата и болниците, та тогава, малко от малко, да смирят тона.

В това време влакът застрашително се пълнеше със студенти. От всички гари се качваха. Нямаше къде да седнат. Вагоните бяха само пет, а беше неделя и всички пътуваха за София. Естествено една жена с малко дете влезе в нашето купе, първа класа. Мина кондукторката и я помоли да се премести, понеже билетът й бил за втора. А наистина в първа класа имаше доста места. Коридорът бе пълен със студенти, които се поклащаха, докато се взираха в дисплеите на своите телефони. Не се стърпях и излязох от купето. Казах на двама от тях да влязат, има достатъчно място и няма смисъл да стоят отвън прави. Бяха момче и момиче. Отвърнаха ми почти в един тон, че билетите им са за втора класа. Нямаше смисъл да им обяснявам, че щом БДЖ им продава билет, а не може да им осигури място, по-добре да бъдат компенсирани. Казах им само, че най-много кондукторката да ги накара да станат. Те предпочетоха да се придържат към стриктно спазване на установения ред. А бяха, така като ги гледам, в началото на своето студентство. Пожелах им, мислено, с времето да намерят повече дързост и самочувствие. Момичето от своя страна ме награди с усмивка и знак, че е оценила постъпката ми. Не и дядовците от моето купе, които ме гледаха като болен от някакъв много лош грип и сега се опитвам да вкарам в купето им други, още по-болни. А те тъкмо бяха изоставили политиката и подхванали болната тема. Дочух, че единият дал маса пари за операция в болница „Токуда“.

Някъде около Червен бряг купето окончателно се напълни. Качи се един почитател на графичния дизайн, с наръч книги, и един човек от онзи тип, който на мен винаги ми е идвало да наричам „чичка“. Чичката беше много висок, с прекалено дълги крайници и длани, в които можеш да сипеш литър и половина вода – на око го измерих. Беше плешив, с очила и като издишаше въздухът подсвиркваше, благодарение на аранжираните в носа му косми. Беше притеснителен, веднага се дърпаше, когато сложех ръката си на подлакътника. Неговото притеснение някак странно кореспондираше с почти нахалното му любопитство. Надничаше в книгата ми, следеше ме какво правя с телефона си и при ставането ми, бъркането в раницата и ровенето там, гледаше да не пропусне какво ще измъкна. На няколко пъти го изненадах и го поглеждах право в очите. Той бързо се извръщаше, но съвсем скоро, даже прекалено, преборваше чувството за неловко положение и погледът му отново кацаше върху ми. Обикновено е трудно да прогониш муха в летни жеги. Още по-деликатно е положение при човеците. Но пък моя чичка, да си призная, стана ми симпатичен и съвсем спокойно му дадох материал за любопитството – изкарах си портативния компютър, закачих мобилния интернет, отворих тефтера си, водих си записки, наливах се с вода, бърках във всички джобове на раницата и наизвадих сума ти предмети… с удоволствие изиграх театъра пред удовлетворения му поглед, а и в един момент и на останалите пътници в купето.

Навън времето бе студено. На една от мотрисите, при престоя ни на гара, видях навят сняг. Вече знаех, че и в София вали.
 
Пътешествието ми бе към своя край. Скоро се появи и столицата. Влакът се изви по релсите и навлезе в гарата.
 
София, предвидимо, ме посрещна студена. Озовах се в потока студенти. Търкалях куфара си и звукът на колелцата ми съвсем по градски подхождаше на тропота от стотици обувки край мен. Без много да му мисля си намерих такси.

Естествено хвърлих едно око на емблемата. Така наречените „копърки“ бяха наоколо. Шофьорът се оказа събирателен образ на всички софийски таксиметрови шофьори. Жаргонът му толкова добре бе отработен, че и аз да бях на неговото място, до дъното на душата си щях да извличам полза от това да се чувстваш в свои води. Слушаше радио Веселина, запали си цигара, отвори си прозореца – не само в свои води, чувстваше се и у дома си. С лек привкус на психология ми зададе въпроси, от които очакваше да разбере дали съм от София. В следващия момент усетих как променя маршрута и избира по-обиколния. Все пак не исках да попадна в ръцете му с подарена наивност, затова го запитах защо реши да избере този маршрут. Признавам, че отговорът му ме задоволи: по булевардите ставало по-бързо. От друга страна явно тона ми на човек с втвърдяващо се подозрение го накара да прибегне до общи приказки в търсене на контакт. Оставих му бакшиш, сметката ми не беше надута, а и аз бях достатъчно изморен, за да анализирам детайлите и на това кратко познанство.

1 Коментар »

  1. Mariane, vse edno me vurna 15 godini nazad, kogato patuvah s vlaka ot Plovdiv do Veliko Tarnovo. Babichkite s kokoshki ili puiki v rucete, koi s kotka, koi s kuche, vuzrastnite hora, s koito neochakvano se okazvash v dulbok razgovor… Tezi vlakove biaha kato simvol na jivota v Bg, jivotat si teche, nishto ne se promenia… makar che ne znam dali e taka.

    Comment by Atanaska — 02.02.2012 @ 15:51

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2012 Страницата на Мариан Желев . WordPress .