Страницата на Мариан Желев

По недействителен случай.

- За последен път те питам – идваш ли?

Нямаше отговор на въпроса. Не можеше да каже и защо иска да остане. Беше го решил и не ставаше въпрос за дилема. Остава и толкова. Не беше на инат, нито от страх, нито… сам не можеше да го определи. Бе по-скоро чувство, което нямаше как да обясни.

- Ти не можеш да си представиш. Не знаеш какво губиш. Там не е като тук. Кошмарът свърши, разбираш ли, имаме възможност да живеем спокойно, без страх, без проблеми. Ние никога, никога няма да имаме екологични проблеми, липса на питейна вода… Дванадесет реколти на година… Потребление…

Жена му не се отказваше. Тя последна от неговото семейство щеше да тръгне. Вече изпратиха трите си деца – благодарение на компанията, осигуряваща полета до „Нова зора” – планетата, която изцяло промени живота на всички.

Откриха я тъкмо навреме. Животът на Земята – старият дом на човечеството – стана непоносим. Почти нямаше ден без унищожително земетресение. Вълни цунами затриваха километри брегове. Урагани се редуваха с убийствени дни на суша. Храната не само поскъпна много, но и трудно се намираше. Много райони се превърнаха в пустиня. Опитите на различни организации да ограничат и спрат замърсяването пропаднаха. Експериментите с модифицирането на различни посеви стигна дотам, че повечето избуяха до почти невъзможни за отглеждане, готвене и ядене храни. Хората се хванаха за гушите. Избухнаха толкова много войни, че Съветът за Сигурност беше закрит, защото не можеше да се справи. Бяха нанесени няколко ядрени удара. Терористични групи отмъщаваха като взривяваха атомни електроцентрали. Животът на планетата се превърна в кошмар.

В миг, когато всички си мислеха, че дните на хората са преброени, учените обявиха своето спасително откритие. Планетата, която кръстиха „Нова зора”, притежаваше идеалните условия за съществуване. И не само – беше сто и осемдесет пъти по-голяма от земята. Полезните изкопаеми и благородните метали бяха в изобилие. В атмосферата си съдържаше въздух, чието качество можеше да се сравни с това в планината. Водата – още при първите проби – се оказа с много лечебни свойства, а и в огромни количества. Излизаше, че местейки се на новата планета, човечеството не само ще получи нова възможност за съществуването си, но и ще подобри своето здраве. Учените доказваха, че там продължителността на живота ще се увеличи от два до три пъти.

- Храна в изобилие…

Жена му упорстваше. Струваше му се, че тя е все още тук заради липсата на адекватен отговор от негова страна. Той просто не можеше да обясни защо иска да остане на разнебитената, ограбената, почернената планета Земя. Дали го свързваше миналото, или страх от бъдещето – нямаше как да го опише с думи.

– Ще си нормализираш кръвното, главата няма да те боли толкова често. Заради питейната вода ще видиш колко бързо ще ти се оправят бъбреците. Сега си на петдесет – можеш ли да си представиш, че ще живееш тройно повече… Хайде. Там ни чака цял квартал – трябва само да си изберем къща. И работата ни е осигурена.

Къщи, молове, търговски центрове, небостъргачи, пътища, цели градове – всичко бе построено за по-малко от две десетилетия. Ресурсите бяха в неограничено количество. Всъщност животът в Нова зора тръгна преди години, когато излетяха първите заселници. Там се работеше само три месеца в годината и то на половин работен ден спрямо земните стандарти. Храната и благата бяха в достатъчно количество, за да може човек през останалото време да почива, отпуска и забавлява. И не само, пенсионната система бе така изградена, че повече от половината живот щеше да минава по плажовете, заведенията и хотелите. Вече се организираха околосветски пътешествия с огромни кораби – траяха по няколко години. Здравеопазване почти липсваше, тъй като хората не боледуваха. Никой от нищо не се оплакваше – получаваше повече, отколкото може да изхарчи, произвеждаше повече, отколкото му е потребно. По предварителни изчисления за пренаселване на Нова зора можеше да става след повече от милион години.

- Избрах къща близо до парк – знам, че обичаш природата, затова.

Всъщност Камен много отдавна не бе виждал истинска, зелена поляна.

Даваше си сметка, че когато всички си тръгнат, на практика той няма да има за какво да живее. И от какво. Не само заради трудното намиране на храна. Животът винаги се е свързвал с определена цел. А колко безумно звучеше определението: „Живея, за да съм сам”. Но той нямаше да промени мнението си. По телевизора гледаше как корабите отнасят хората – един след друг. Големи градове опустяваха. Цели държави, континенти. На лицата на всички сякаш бе изписано едно изражение: „Отиваме в рая”.

Жена му се обърна и тръгна. Дори не го прегърна. Носеше малка чанта – толкова разрешаваха. Вътре бе сложила снимки, малко дрехи, две-три книги и камъче от собствената им градина.

Камен остана сам. Излезе от къщата и огледа двора – все едно война се бе водила на него. Всичко бе изтърбушено, обърнато, разорано. Черното небе и облаците, които не се махаха вече трети месец, сякаш бяха идеалния фон за картината по земята пред него. По улиците имаше изоставени коли, обърнати камиони. Полуразрушени сгради, натрошени навсякъде прозорци, паднали мостове. Това бе градът. През по-голямата част от деня тънеше в мрак. Допреди да открият Нова зора хората носеха този мрак в себе си. Сега – Камен бе сигурен – никой дори не си спомняше за него. Всички си бяха отишли, за да възкръснат в нов живот.

Казваха, че заради въздуха на Нова зора, можещ да изпиеш до пет литра чист алкохол. И да ти няма нищо. Достатъчно е чаша вода, за да прочистиш организма си. Освен това храната била толкова полезна, че с едно ядене изкарваш три дни. Жито, овес, ориз, боб както и повечето култури, познати на Земята, растели без никакви грижи. Достатъчно било да бъдат засети веднъж и след това сами никнели по девет пъти в годината. Хората на Нова зора имали много свободно време. Забавлявали се. Ядели и пиели по цели месеци. Никой не се разболявал, не му ставало лошо. Коли, бижута, накити – пълно изобилие. Вредните газове просто се изпарявали в атмосферата – заради специфична съставка във въздуха, която учените бяха нарекли „амброзиев венец”. Нямаше парников ефект, суша и наводнения. Нито урагани, земетресения и глобално затопляне. За разлика от земята, където вече нищо не бе както трябва. Да не говорим за здраве, намиране на работа, материални придобивки, природа.

Камен тръгна по улицата, като внимаваше да не падне в отворените шахти. От там излизаха зловонни миризми, на които той не обръщаше внимание, защото им бе свикнал. Едва си поемаше въздух – заради замърсяването. Опитваше се да заглуши кашлицата, надигаща се в гърдите му. Искаше му се поне за няколко минути да се отнесе мислено.

Някъде в далечината се чу грохот. Явно бе от кораба, който отнасяше последните жители на планетата Земя.

Не очакваше, че ще единственият останал. Всъщност дори не си бе мислил за това. Идваха, снимаха го. Умоляваха го – не само жена му. Различни организации за защита правата на хората на новата планета му изпращаха брошури, с който той си палеше камината. Отбягваше всички. Само децата си прегърна. Но не успя да заплаче. „Не оставай тук, молим те, тате!” – викаха му те. Остана като глух за всички апели, че Земята е ад, че по-добре да се махне завинаги и да остави тази планета да се разруши сама.

Обичаше тази улица. Сега тя нямаше нищо общо с миналото, когато като малък излизаше навън да играе. Обичаше приятелите си. Не ги бе виждал от десетилетия. Но благодарение на връзката помежду им той бе видял и хубавата страна на живота. Покрай искреността на тези взаимоотношения бе готов да търси радостта във всички сфери на своя живот. После всичко се обърка. Хората се промениха. И то малко след като започнаха да унищожават земята, върху която живеят. Камен поиска да запази част от себе си – онази част, която не бе в противоречие с природата. Търсеше хармония, но започна да я открива все по-рядко. От друга страна започна да разбира, че оцелялата в него природа постепенно се превръща в единственото незасегнато късче от Земята. Пазейки спомените на нейната красота, той сякаш защитаваше себе си и намираше смисъл за живота си.

Нямаше кучешки вой, нито пък очакваше да се появи котка, която да се отърка в крака му. Дори насекомите бяха изчезнали. Камен бе единствената жива душа, която крачеше по улицата. Останалите бяха емигрирали от планетата в търсене на по-добър живот. И го намериха. Камен търсеше по-добър живот в себе си, но не знаеше дали ще го открие. Самотата се превръщаше в проклятие. Можеше да се надява само на смъртта. Когато мислеше за нея се успокояваше – така бе от известно време насам. Защото в нея имаше нещо логично, завършено и си беше като спасение. Не се обвиняваше. Камен знаеше, че господар на живота не може да бъде. По негова или Божия воля, човек е господар само на своето минало и спомени.

Вярваше, че благодарение на качествата си човек е в състояние да изпитва щастие. Камен се бореше се за това право. Гледаше на света като място, което отразява или променя нагласите му. И в двата случая се чувстваше в синхрон. Ето защо, когато се заговори за напускане на планетата, изведнъж му стана страшно, че ще остави миналото си тук да загине. А то, колкото и странно да звучи, все още му даваше надежда. Искаше му се да намери своя свят благодарение на своите спомени, а не като ги погребва и изоставя.

Малко по-късно тези мисли се превърнаха в убеждение.

Един-единствен път се изкуши. Помисли си какво би станало, ако отиде на Нова зора. Щеше да получи всичко наготово. Няма да има за какво да мисли, да се тревожи. Би се потопил във вечно забавление. Така щеше унищожи не планетата, а себе си. Спомени нямаше да му трябват. Щеше да има нужда само от настояще. В миг на прозрение се запита: Какво се случва с душата на човек тогава?

Разбра, че на Нова зора църкви не се строят. Задоволените хора нямат нужда от молитви. Нито от Господ, който да им помага. Въображението се превръща в комедия, а мечтите – в клиничен термин. Когато човек има всичко, сам себе си обожествява и издига в култ собствената си личност. На Нова зора живееха милиарди богове и Камен, със своята обикновена човешка природа, нямаше място сред тях.  

Задъхваше се. Заради въздуха и заради напускащите го сили не можеше да върви дълго. А за известно време бе успял да се отнесе. Реши да се обърне и да тръгне обратно по улицата.

Отне му повече време да стигне до къщата си. Едва изкачи стъпалата. Влезе във всекидневната и се огледа. Струваше му се, че я вижда за последен път. Краката му го отведоха до леглото. Гладът, който изпитваше доскоро, се бе превърнал в отчаяние, а страхът – в примирение. Изведнъж му стана студено. Опита да се завие, но одеялото вече не топлеше толкова силно. Навярно бе заради ниската му телесна температура. А през цялото време му се струваше, че гори.

Започна да го тресе. Скоро тялото му се обла в пот. Затвори очи и на мига се видя на друго място. Не, не беше планета, нито блян. Това бяха неговите спомени. Знаеше, че все още е жив. Присъства на раждането на трите си деца, видя как се запознава с жена си. Преоткри наново детството си… Толкова живо бе всичко. Дали не можеше да си го върне?

Силите му бяха на финала. Животът си отиваше от тялото му. Камен си пое за последен път въздух – изпускайки го, заедно с него от гърдите му се изниза и душата. Към своята зора.