Страницата на Мариан Желев

Механата можеше да побере около четиридесет души. И винаги се пълнеше на 1-ви януари. Имало е случаи, когато се налагаше компанията да се пребори с метеорологичните условия. Но щом веднъж влезеха, беше им все едно дали времето ще ги остави да си тръгнат. А и откакто се събираха, досега не е имало случаи срещата им да се провали. Било заради настроението след Новогодишната нощ, или заради желанието им да спазят традицията – те никога не оставяха механата празна на този ден.

Село Лехчево не се намираше на кръстопът. Превърна се в нещо като притегателен център по емоционални, а не по стратегически причини. Може да се каже, че Богдан бе получил като наследството ролята да бъде обединяващата фигура сред приятелите си. Първо дядо му, после баща му – всички ги знаеха в селото. Имало е години, когато на къщата мазилката й е падала от песни, танци, весели събирания и шумни тържества. И    за това се говореше от Видин до Монтана и от Враца до Лом.
 
Само в един период за малко да секне традицията. Беше в годините, когато първо дядо му, а после бащата на Богдан си отидоха. За има няма три години. Той бе на осемнадесет години и още нямаше тази сила и енергия да поеме щафетата в свои ръце. Тъжните вести го завариха като студент в София. Когато погреба близките си, на него му мина желанието да се връща в родното Лехчево за каквото и да било. Вярно, там къщата остана почти на произвола на времето. Само бабичката я обитаваше, но годините не й позволяваха да й вдъхне кой знае какъв живот. Майка му остана да живее в апартамента в Монтана и много рядко отиваше да наглежда я двора, я свекърва си.
 
„Какво става с къщата?” „Дай да се съберем някой път”. „Защо не извикаме старата компания?”

Приятелите от детството в Лехчево и от гимназията в Монтана често му задаваха тези въпроси. Та кой ли не бе слушал легенди за славни събирания и веселби, тежки маси и тридневни пиршества. Богдан не чака дълго да го увещават. Имаше заделени пари. Макар да не изпитваше желание на този етап да се връща в родното село, реши да запретне ръкави, да постегне двора, да оправи малко градината зад къщата, а и на занемарените стаи да обърне внимание. Хрумна му, че старата лятна кухня отвън може да стане чудесна механа. Да не говорим, че имаше готова стара камина, която щеше да свърши прекрасна работа. Богдан не се бе хванал още истински за работа, когато започнаха да го наобикалят приятелите. Кой да помогнел, кой с ремаркето материали да донесе, кой уж за компания, а веднага се залавяше за работа. За по-малко от година – предимно през летния сезон – вдигнаха механата. Оставаха някои довършителни работи, които Богдан реши сам да свърши. Обеща на всички, че до Нова Година всичко ще е готово.

Беше навършил двадесет и четири години, когато прие първите си гости. Оказаха се повече, отколкото очакваше. Все старите му другари от миналото. Кой студент в страната или в чужбина. Всички се бяха пръснали – София, Монтана, Враца, Варна, Германия, Лондон… Нито един не отказа на Богдан. Много малко време им бе нужно, за да си дадат сметка, че събирайки се на едно място, покрай приятелството, те ще могат да видят миналото пред очите си.

И така се захвана една традиция – всеки първи ден от Новата година приятелите се събираха. Година след година. И никой не идваше с празни ръце. Два литра вино и тава с баница – това бе обичайното. „Ще донеса сарми с дивечово месо” – казваше един, а след малко Кирчо, също от Лехчево, идваше току до оградата на къщата и викаше на Богдан.

- Накарал съм майка ми шкембе да направи.

- Хубаво – отвръщаше му Богдан и добавяше – А аз съм подготвил едни вкусни кюфтенца за скарата.

Някои от приятелите не се виждаха по цяла година и нямаха търпение да дойде този ден, за да се съберат. Чуваха се, подържаха връзка, но ежедневието толкова ги отнасяше, че с времето започнаха да слагат на лицата си други изражение, които много често ставаха причина да си казват: „Променил съм се”. И беше наистина така – поне външно. В себе си обаче пазеха жива връзката с миналото. И нямаха търпение то да оживее всеки път на първи януари.

И времето се менеше – много пъти.

Споделяха, че не било толкова от значение с кого карат другите празници. Важното било да изпият поне по чаша домашно вино или двойно препечена сливова с местна туршийка в механата на Богдан. Имаше и такива, като Мария и Симеон, които си идваха от чужбина едва ли не заради Лехчево. От години живееха в Испания – работа, къща – всичко им бе уредено. С наближаването на тридесетте мечтаеха за деца. И колкото време минаваше, толкова над мечтата им се събираха тъмните облаци на съмнението.
Единствено като че ли при срещите в Лехчево те се отърсваха от съмненията си, че ще останат бездетни.
Повечето приятели създадоха семейства – къде с едно, къде с две деца. Водеха и половинките си на срещите в механата. Никой, абсолютно никой не пристъпваше прага като гост. По-скоро се завръщаха сякаш у дома си. Така се чувстваха дори семейните половинки, които за първи път идваха в Лехчево. Къщата бе достатъчно голяма, за да побере всички. Две от стаите се бяха превърнали в нещо като детска градина. Бабичката на Богдан – да е жива и здрава! – имаше грижата да ги наглежда, да им прави вкусна баница, докато приятелите се греят на огъня в механата и дегустират виното на всеки поотделно.

С Марин – един от групата – се случи нещастие. Той тежко катастрофира на магистралата край Виена. Наложи се спешна операция, която струваше пари. Сумата я събраха за по-малко от три дена. Сякаш цялата компания от механата в Лехчево наобиколи леглото му в болницата. Организатор им бе именно Богдан. Той проведе множество телефонни разговори. И кой бръкна в собствения си джоб, кой задейства връзки из разни фондове, но парите скоро бяха приведени и операцията на приятелят им направена. На 1-ви януари той се появи в Лехчево с патерици. Виното и мезетата бяха от него.

Не бе единствен случай, в който се налагаше приятелите да се събират, за да помагат. Люба от София имаше проблем с ревнив съпруг, когото накрая изгони от къщи. Но онзи не се отказа от нея и продължи да я преследва и тормози. Стигна се до заплахи и веднъж до реално нападение от негова страна – във входа на блока. Люба не издържа и звънна на Богдан. Във всеки един такъв случай, а и когато трябваше да се събере компанията, той бе нещо като координатор. Разказа му за проблема си. Беше ясно как следва да бъде решен, но бе по-добре Богдан да задвижи нещата. Така и направи. Обади се на Валери – мъж с тежка ръка, олицетворение на непоклатимост и огнева мощ в зениците, която много често биваше изстрелвана именно от юмруците му. Работеше като полицай, в сектор тежки престъпления. Един преди обед придърпа от улицата бившия на Люба в колата си. Така и не каза какво му е говорил, но когато онзи се върна отново на тротоара, панталонът му бе мокър. И случаят бе решен.
 
Богдан не усети кога годините се изнизаха. Беше навършил тридесет и пет, когато започна да усеща, че Лехчево започна още по-силно да го привлича. Не беше само заради компанията, с която се събираше на първи. Не му се отдаде да живее в голям град. Много често се затваряше в стаята си и мислеше. Уж за приятелите, а ума му все бе в двора, на улицата и в самото село. Макар и голямо, в последните години бе започнало да се обезлюдява. Имаше училище, детска градина, дори кино – всичко затвори врати. Остана само кръчмата и смесения магазин, където местните се събираха на по чаша мастика. Но самотата и отчуждеността не притесняваше Богдан. Признаваше, че в това отношение много му помагаше компанията. Когато усещаш, че имаш приятели и можеш да им се обадиш по всяко време – това ти дава свобода и смелост на действията. Богдан бе готов на много важна стъпка в своя живот. Само му трябваше мотив, за да я направи.
 
Получи го на поредната среща с приятелите.

Тридесет и седем души – това бе списъкът на всички, които влязоха в механата и през тази Нова Година. За да не натежават грижите по децата, повечето бяха оставени при бабите и дядовците. Отвън, до вратата на механата, стоеше цяло буре с вино. Дар от Валери и Люба. Двамата бяха вдигнали сватба през ноември. Макар по-голямата част от компанията да бе присъствала на тържеството, истинската почерпка щеше да се осъществи в механата, в познатата атмосфера. Както и се очакваше.

Тук бе и Марин – сменил патериците с бастун, поне докато му изкарат пирона от крака. Пристигнаха и Симеон и Мария от Испания. В първия момент никой не забеляза тъгата по лицата им. Те се настаниха в дъното на масата и останаха дълго време така кротки и мълчаливи.

Подкараха се толкова много разговори наведнъж, че бе трудно да се следи всеки поотделно. Боботещият глас на Валери сякаш бе в състояние да надвика всички. Разказваше как с Люба са се харесали и как тя му е помогнала да си смени полицейската работа в столицата с тази в Монтана. Било къде-къде по-спокойно. Пък и бе дошло време да помислят за деца.

При споменаването на деца онези, които слушаха Валери, инстинктивно се обърнаха към Симеон и Мария. Те сякаш усетиха вниманието върху себе си и още повече оклюмаха над масата.
- Дайте да пием за Богдан, нашия домакин! – викна някой и започнаха тост след тост.

Нощта бе паднала, но едва ли имаше кой да любопитства в коя част на деня се намира. От време на време някой отскачаше до навеса и се връщаше с наръч дърва. Камината трябваше да се подържа, а имаше нужна и от жар, за да опекат месото. Навън температурата бе под нулата, ала градусът на настроението бе в онази точка, където емоции, алкохол и добро настроение можеха да се опишат с една голяма и широка усмивка, каквато имаше на повечето лица.
- Какъв домакин съм ви аз – изправи се Богдан. – Тази механа е на всички, не го ли разбрахте. Идвайте тук, когато си искате и стойте колкото си искате.
 
Взеха да се нижат нови тостове. Яденето и пиенето сякаш нямаше край. И ако допреди няколко години сякаш дояждаха остатъците от Новогодишната трапеза, сега повечето носеха специално за случая гозби, чорби, баници с късмети, кексове, месо и какво ли още не. Наред с традиционната двойно препечена сливова ракия и задължителното домашно вино – те можеха да заговяват дни наред.

Мария и Симеон бяха благодарни, че на този етап настроението им не привличаше внимание. От душа им идваше да се забавляват, ала не можеха да се отпуснат. Само преди две седмици Мария направи трети неуспешен опит за ин-витро оплождане. Беше скъпо, но парите отдавна ги бяха прежалили. Какво ли друго не опитаха. Включително и да се върнат да поживеят известно време в родината си. Толкова много се надяваха, че близката им среда ще отприщи енергия, която да стори чудото и те най-после да си родят наследник. Веднъж Богдан се опита да говори с тях. Но поради деликатността на темата той скоро остави нещата в техни ръце.
 
Много пъти Мария и Симеон бяха коментирали помежду си, че ако не е механата в Лехчево, те да са обърнали вече гръб както на родината си, така и на приятелите. Сякаш онзи чужд и далечен свят, в който живееха, им помагаше по-лесно да забравят болката и разочарованието. Но нямаха тази сила и смелост да скъсат връзките със своето минало. Или по-скоро с приятелите. По някакъв свой начин вярваха, че те носят голяма част от собствените им черти. Много често им се струваше, че всички са като един голям организъм, който не може да съществува без отделните си части. И като се събираха така, макар и веднъж в годината, Мария и Симеон вярваха, че е от полза за всички.

- Ей, слушайте – боботещият глас на Валери накара всички да замлъкнат. – Той се бе изправил с чаша вино в ръка. Всички очакваха да обяви нов повод за тост. И в първия момент той като че ли точно това искаше да направи. Но изведнъж острия му изгарящ поглед се съсредоточи в камината. Със смелостта на мъж, свикнал със суровия тон, изрече: – вие в църква ходили ли сте?

Въпросът му бе отправен директно към Мария и Симеон. Ако не познаваха Валери щяха да си помислят, че при неправилен отговор много ще пострадат. Но те се знеха от деца. Точно заради това бързо успяха да разберат и какво точно има предвид.

- Ходили са – за техен говорител се обяви жената на Валери, Люба. – И в Рилския манастир са ходили, и в Бачковски, и в Троянския. Спали са на Кръстова гора и в двора на църквата на баба Ванга.

- Добре, де… – Валери, замаян от виното и от категоричния отговор на половинката си, сякаш не можеше да намери думи, с които да продължи. А му се искаше да бъде сигурен, че тези две негови другарчета са опитали всичко, за да имат деца.

За известно време се настани никому неудобна тишина. Дървата в камината няколко пъти изпукаха, но пък за сметка на това дадоха на компанията кратък повод да се разсеят. Най-неприятно се чувстваха двамата бездетни.
- Защо не си наречете светец?

Богдан едва позна гласи си – дрезгав и плах. Но ако трябваше да повтори въпроса, със сигурност би засилил тона с вярата, която стоеше като подпора зад думите му.
 
- Не – отвърна Мария и хвана ръката на Симеон под масата.
Във всеки друг случай те биха станали да си ходят. И ако не бе тази компания, това място…

- Ето че не сте опитали всичко. – Сега Богдан звучеше къде-къде по-убедено. Дори погледна другите в търсене подкрепа на думите си.
 
- Направете го сега – обади се Явор – единственият зъболекар в компанията.

- Какво имаш предвид сега? – обади се Симеон и плахо посегна към чашата си.

- Имам предвид веднага, начаса.
Симеон се спогледа с Мария. Въпросът в погледа му бързо получи отговор.
 
- А откъде ще намерим поп по това време – обади се Илиана, която правеше най-хубавите баници.

- Църквата в селото затвори.

- Можем да отидем до Монтана.

- Ти луд ли си. По това време поповете кой знае при кой Васил се застояват.

- А ако им кажем, че е спешно?

- Спешно или не, никой няма да ни вземе насериозно – на повечето от нас носовете така са се зачервили…

- Дайте тогава да отложим.

Докато приятелите спореха, Мария и Симеон стояха мълчаливи на местата си. През това време никой не видя кога Богдан излезе и се върна с трикрака табуретка. Носеше и нещо загърнато в салфетка.

- Щом са обиколили толкова свети места и не се е намерил духовен човек да им помогне, то значи, че ще трябва да се оправим тук и сега сами.

Тонът на Богдан беше толкова категоричен, че накара всички да млъкнат от раз. Дори в погледа на Валери се появи смирение.
 
Богдан обърна обратно табуретката и я сложи до камината. В салфетката носеше свещи – сложи по една на всеки крак, както повеляваше традицията. Запали ги.
 
- Искам сега вие двамата да излезете – обърна се той към Симеон и Мария. – Отидете да вземете малко дърва от навеса, че и без това камината ще изгасне.
 
Двамата се подчиниха. Знаеха какво следва – щяха да нарекат по един светец на всяка свещ и после, когато те влязат и посочат една от тях, той ще им остане като покровител, спасител и помощник в живота.
 
По лицата им личеше, че са започнали да приемат инициативата като безобидна шега. Макар че добре познаваха домакина и едва ли целта му бе да ги прави за смях точно сега. Но пък и на двамата им бе омръзнало толкова сериозно и в същото време толкова тъжно да се отнасят към един проблем, който очевидно не можеше да се реши с човешки средства.
 
В това време в механата се проведе следният разговор:

- Нека първата свещ да я наречем на Дева Мария.

- Тя е светец, нали?

- Може ли да участва?

- Може. И друг път съм присъствал на такава церемония и съм чувал да я наричат.

- Кажете тогава още един.

- Свети Иван Рилски.

- Той не е Светец.

- Как, църквата го канонизира.

- Архангел Михаил?

- Става.

- Гавраил?

- Добре е. И той става.

- Свети Георги – него го забравихме?

- Не, наистина трябва да го включим.

- И Свети Мина, покровителят на християнското семейство.

- Сигурна ли си?

Компанията толкова се бе увлякла, че не разбра кога са влезли Мария и Симеон. Богдан тъкмо подреждаше свещите и нещо шептеше, за да не го чуят останалите.

- Чакайте – сепна се Климентина, която живееше в Лондон. – Ама не можем и на двамата да им определим светец.

- Защо да не можем. Те са мъж и жена.

- Трябва един по един.

- Можем и заедно. Нали са едно цяло. Чуйте, вие нали сте се женили и в църква.

Мария и Симеон кимнаха. Случката започваше видимо да ги забавлява. Те щяха да стигнат докрай. Това искрено ги разтоварваше.
 
- Значи пред Бога сте едно цяло.

- Тогава, хайде, посочете една свещ.

- Може ли преди това да вдигна един тост за…

- Не може. И тишина за малко.

Двамата почти едновременно се пресегнаха и уловиха една от крачето на обърнатата табуретка. Пламъкът за миг се отрази в лицата им. Приятелите им мълчаха. Мария и Симеон се спогледаха. Привличането им щеше да трае сигурно миг, но те решиха да му се насладят. Целунаха се – дълго и продължително.

- Е?

Питането бе отправено към Богдан. Явно в суматохата всички бяха объркали местата на светците.

- Да ви кажа честно. – опита се да наруши тишината Люба, но я прекъснаха с жеста. Погледите бяха вперени в Богдан.
 
- Аз… – той гледаше ту свещта в ръцете на Мария и Симеон, ту оставените да горят върху краката на табуретката. – Аз…

Очевидно и той се бе объркал и сега не знаеше кой точно светец отговаряше на избраната свещ.
 
Валери първи се окопити и приближи Богдан.

- Разбира се, че си ти нашият светец. И предлагам официално да те признаем за покровител на семейство… на семейство – как ви беше фамилията на вас двамата… На семейство Василеви. Да пием за Светеца от Лехчево!

Гласът на Валери бумтеше и сякаш място не можеше да си намери в механата. В това време и огънят сякаш се разгоря – дърветата започнаха да пукат и няколко искри прехвръкнаха от камината.
 
Напълниха се чашите догоре с вино, всички приятели станаха и наобиколиха току-що „канонизирания” от групата светец и онези, които първи бяха облагодетелствани от правото да им бъде покровител. Пиха до дъно.
 
До края на вечерта никой повече не пророни дума за случката. От една страна им се струваше, че са стигнали границата на позволеното с навлизането в една духовна територия, от друга – искаше им се да вярват, че са постъпили правилно, защото единствено, което искаха, бе да дадат кураж на приятелите си.
 
На другия ден всички си тръгнаха по родните места. Богдан остана последен да почисти механата. Отказа помощ с обяснението, че има нужда малко да се раздвижи. От друга страна му се искаше час по-скоро да премисли случилото се от предишната вечер. Не се чувстваше виновен, че не е запомнил светеца. А и бе далеч от мисълта да избират него за такъв. Естествено във всяка друга ситуация би протестирал и отказал, защото си мислеше, че е светотатство. Но за приятелите си бе готов на всичко.
 
Трябваше да признае, че е поласкан от оказаната му чест да бъде нечий покровител. Събитие, което в идните месеци щеше да го тласне към конкретни действие.

Симеон и Мария се прибраха в Испания. Никой не посмя да им се обади, защото всяко случайно любопитство се тълкуваше като питане за дете. От своя страна компанията запази мълчание и помежду си. Не си звъняха, не се търсеха. С времето случката от вечерта на първи януари започна да им се струва все по-мъглява и мистична: Да нарекат Богдан за Светец на Мария и Симеон? Въпреки това знаеха, че ако имаше жив човек, достоен за тази характеристика, то това бе именно Богдан. И само – всеки по свой път – си мислеха, как именно връзката която имаха като приятели, можеше да помогне на бездетното семейство да си роди дете.

Когато му се обадиха през юни, че Мария е бременна, Богдан беше взел важно за себе си решение: Щеше да се върне в Лехчево. Завинаги. Предстоеше му само да мине още един път, преди да е готов за тази стъпка. Обеща на Симеон, който му звънна, да не казва на никой от компанията. Щяха да се видят, живот и здраве, на първи януари.

Времето изтече като вода по наклон. Любопитството на приятелите толкова бе нараснало, че те на няколко пъти звъняха на Богдан. Подозираха, че той може да има информация. Но телефонът му не бе включен. Опитаха се да го намерят и на адреса, на който той живееше в София – дотам се бе изострило желанието им да получат някакви новини. Отново не го намериха. Оставаше им да се надяват, че всички отново ще се съберат на първи януари в Лехчево.
В края на декември заваля пухкав сняг. В първите няколко дни трупа. После стегна студ и бетонира преспите. Лехчево се озова в бяла прегръдка за новогодишните празници. Както всяка година селото оживя по това време. Независимо студа навред се чуваше детска глъч. Много хора се бяха прибрали да нагледат родната стряха. А и да посрещнат Новата Година сред роднини.
 
На първи януари пред къщата на Богдан още по обяд започнаха да пристигат първите коли. Валери и Люба, Климентина, Марин, Иван, Явор – всички започнаха да се събират. За тяхно разочарование, обаче, бабичката, а не Богдан, ги посрещаше и ги канеше в механата. В първия момент те се чудеха къде е домакинът им и ще има ли изобщо събиране на старите приятели. Щом влизаха в механата начаса съмнението им се изпаряваше. Всичко бе наредено – чиниите и чашите сложени, каните с вино и двойно препечена сливова наредени, а камината запалена. Смутени, но постоплени от обичайната обстановка, един по един те заемаха местата си.
 
Когато почти се бяха събрали Богдан се показа на вратата.
В първия момент не можаха да го познаят. Пред тях стоеше мъж с покарала черна брата, облечен в расо. Усмивката, очите – същите си бяха. Нямаше лъжа, това бе Богдан. Но защо…

- Преди да сте ми задали въпроси, нека сам отговоря на някои. – Богдан седна на масата, свали шапката и си поглади брадата. – Бях взел решение да се върна в Лехчево за постоянно. И ако не го бях сторил досега, причината бе единствено, че не знаех къде да си търся мястото тук. Допреди една година изобщо не си представях, че ще облека расото и ще се отдам на служба на Бога. Но когато онази вечер… вие знаете какво се случи, в мен нещо се преобърна – и то по начин, по който видях бъдещето си съвсем ясно. Църквата в селото отдавна не работеше. По ред причини. Не, не съм светец и сигурно никога повече няма да позволя случилото се на първи миналата година да се повтори. И все пак… повярвах в собствените си сили и в тези, дадени ми Свише. По същото време ми се обади и Симеон от Испания… да, Мария е бременна. – Богдан изчака приятелите да се поуспокоят, преди да продължи. – Вече знаех, че имам път, който мога да извървя. Реших да се върна в Лехчево. Преди това обаче – Богдан вдигна ръка, за да покаже расото и добави – облякох тези одежди. После можех спокойно да се отдам на своето дело. И да ви призная, нищо, абсолютно нищо нямаше да се случи и без ваша помощ. Затова искам да вдигна тост за вашето здраве и…

- Чакай малко, а Мария и Симеон къде са? – прекъсна го Марин.

Богдан си погледна часовника и отвърна:

- Предполагам, че вече трябва да са тръгнали от Монтана. Те си купиха апартамент там. Всеки момент ще дойдат.

- Нищо не разбрах – рече Климентина и огледа присъстващите.

- Нека ти обясня – взе нещата в свои ръце Валери.
Още преди да е казал първото изречение вратата се отвори. Беше Мария – променена, но сияеща. Носеше малко бебе, увито в одеяло. След нея се появи и Симеон – също с бебе в ръце.
 
Един след друг приятелите се изправиха. Като че ли някой щеше да дава тост. Помълчаха, поседяха така известно време. Първо жените се усетиха и започнаха да правят място на родилката до камината. Въпросите можеха да почакат малко.
 
Симеон остави детето в ръцете на Мария и излезе, за да вкара количката. Когато бебетата кротко си легнаха на местата, той се изправи пред всички. Въздъхна дълбоко и поотърка ръцете си в панталона. Не знаеше откъде да започне.

- Виното днес е от мен – рече най-после.

- То остана и да не е – избумтя Валерий.

- И да знаете – усмихна се най-после Симеон, – имаме си истински божи наместник в Лехчево. За наша радост това е нашият Богдан.

Изведнъж всички станаха, вдигнаха чашите и пиха до дъно. После отново. Наобиколиха Симеон и Мария. Разпитваха ги, искаха подробности.

След около час родителите на Мария пристигнаха и отведоха близнаците в Монтана, за да могат приятелите да си побъбрят.

Към Богдан се отнесоха с леко страхопочитание – сякаш искаха първо да проверят дали под черното расо стоеше онзи техен другар, благодарение на който те се събираха от всички краища на България.
 
Домакинът им бързо даде да се разбере, че нищо не се е променило като отношение към компанията. Промяната бе настъпила в личния му живот и той смяташе да я следва – стъпка по стъпка.

Някъде към полунощ, когато никой не даваше признаци на умора, Богдан бе излязъл навън да подиша чист студен въздух. Бе обърнал за кратко лице към небето. После насочи внимание към механата и се заслуша в приглушените звуци, идващи от там.

„Трябва да я разширя” – рече си той и тръгна да влиза на топло.