Страницата на Мариан Желев

02.02.2012

Брегът на Варна

Filed under: Без категория — Jelev @ 10:47

четвъртък, 02 февруари 2012 г., 8:12 сутринта

От някъде се появи сняг на парцали. Не беше на метеоролозите, нито сякаш на небето. Много рядко във Варна той вали спокойно, без компанията на вятъра. Снежинките се бяха родили във въздуха и стояха дълго време неподвижно, преди да изчезнат в нищото и на тяхно място да се появят нови, още по-любопитни.

И аз като тях се въртях край морето. Вълните му се надигаха колкото да се разкърши и да не замръзне. Много отдавна брегът по това време на годината принадлежи на мечтателите. За разлика от планината, която си има фантастични премени през всички сезони. Морето през зимата е като послание от дълбините на духовността. То събужда онези сетива, които коват представите ни за друга реалност. И как само ни се иска да я населим с всичкото настроение, което се ражда като хубав сън, докато се разхождаш в компанията на снежинките край брега. Само се замислете по какъв начин вирее морето в представите ви. Дори за онези, които са на няколко автобусни спирки от него. Не, морето не е само горещ пясък, замечтателни вълни и сладко лятно безгрижие. В този момент в него няма и една лодка. Виждат се само няколко кораба, забучени там като вледенени острови. И тишина – като мълчанието на камъните по брега, като примирението на птиците, които не могат да намерят храна; като моето съзерцание, с което най-добре общувам с морето.

Не, не може без вятъра на такова място. Избързах, когато казах, че него го няма. Той пристигна от скрития зад мъглата хоризонт и подкара под строй парцаленото спокойствие. Ала силата му бе локална. Защото други снежинки останаха все така в покой и върху тях, като от накъсан вестник, можех да прочета някои свои позабравени мисли.

После видях ледът върху камъните. Преди, когато този лед е бил морска вода и е заливал плажното веселие на отминалото лято, по някакъв начин е отнесъл със себе си детска глъч, щастливо безгрижие и много обещания животът да се промени за хубаво. В този момент всичко това служеше за завивка на камъните по вълнолома – смразено, вкопчено и навярно с послание за търпение.

Пътят започна да побелява. Пясъкът по плажа също. Картината пред очите ми бързо започна да се променя. Вълна след вълна вдъхновението ми напомняше, че природата може да победи човека, но не може да го надвика. Наоколо жива душа не се виждаше. Само няколко кучета пазачи пред затворените заведения, които премигаха, щом снегът попаднеше в очите им. Лятно време тук природата все едно преставаше да съществува и се наместваше тази на човека – с хавлията, с джапанките и с претенцията да си почине от собствената си природа. През зимата морето си почива от хората и също като онези растения, които цъфтят през определен период, то разкриваше очарованието си за особен вид вдъхновение.

Лебедите се бяха събрали в малкия залив около мястото, където се изливаше топлия минерален извор. Те бяха олицетворение на една мелодия, влюбена в ласките на природата. Резултатът – грация и изящество, която трудно можеш да побереш във фотография, изречение или картина. Най-добре ще е да си послужиш с душата, която има онази способност да запечатва не факти, а усещания. Понеже после, когато си възстановиш сетивата за битието, ще изпиташ почти магичната нужда да изразиш тия усещания. „Дано!” – ще си кажеш, но едва когато стъпиш отново на земята.

Наистина, ако не е студа, със сигурност по-голяма част от теб ще се рее заедно със снежинките във въздуха. А може те да са точно това – свободно реещи се представи на различни хора, които искат невидимо да се докоснат до едно от най-очарователните вдъхновения на природата. Зимата е послание за топлина. Морето през зимата – кръщене за вечност. И как после да не повярваш в чудесата на природата.

Представлението трая кратко. Точно в момента, в който се канех да обърна гръб на брега, снежинките започнаха да изчезват. Сякаш никой, освен мен, не биваше да узнае, че така ненадейно се бяха появили. Отнесоха написаните послания навътре в морето, зад невидимия хоризонт. На тяхно място вятърът си постели килим, по който профуча. За кратко той стана господар на брега. Заедно със своето острие – студа – започна да разкъсва защитата на дрехите ми. За него сантименталността е слабост и всеки, дръзнал да й се отдаде по това време на годината, в такива условия, бива наказан. Не с чувство на отмъщение, а със суровата истина на природата.

Наивно и смело ли ще, ако кажа, че дори в този момент не исках да обръщам гръб на морето…

4 Коментара »

  1. Много, ама много красиво! Все едно бях с теб на разходката…

    Comment by Гергана — 02.02.2012 @ 11:42

  2. Сега ще кача и снимките.

    Comment by Jelev — 02.02.2012 @ 11:48

  3. Макс, великолепни внушения! Страхотно разказваш!!!

    Comment by кремена — 02.02.2012 @ 14:17

  4. Благодаря, наистина много деликатно и носталгично!

    Comment by Яна — 02.02.2012 @ 14:34

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Рекламна агенция Танграм Печатница България Билбордове България Календари Имот днес xDepo

2012 Страницата на Мариан Желев . WordPress .