Страницата на Мариан Желев

За първи път усетих, че нещо не е както трябва миналата есен. Лятото си отиде буквално за едно денонощие и приличаше по-скоро на самоубийство от негова страна. Сякаш топлите дни скочиха в пропаст и на тяхно място се настани хлад, който пък бе последван от странна, като че мутирала топлина. И дълго се разхождаше като вирус, който разяждаше истинската зима. После сезонът пристигна с гръм и трясък. Не по онзи приказен начин, с димящото коминче на къщата и пързалките за децата. Оставям настрана бояджийски настроените институции, които се опитват да регулират страха на хората с оранжев, червен и други цветове. По-скоро зимата се настани не по право, а с характера на отмъщение. На кого? Защо? И докога?

Потърсих отговорите на тези въпроси.

Поканих времето у дома си, тъй като в този момент не се виждах с тефтер и молив в ръка навън. Вятърът правеше гонки със самия себе си и не можех да разбера снегът вали ли или той просто вдига във въздуха нападалия вече по земята.
Още с влизането си в стаята времето обърна всичко с краката нагоре. Помислих в първия момент, че се опитва да си съблече връхните дрехи – също като палаво дете, което бърза да се захване със следващата игра. Уви, дрехите бяха мои; времето ги разхвърли из цялата стая, за да ми покаже, че не друг, а то е господарят… на времето. Усещах, че по някаква своя причина то отразява настроението ми в този момент – наистина бях объркан и мислите в главата ми приличаха на току-що разхвърляните из стаята дрехи. Но не беше моментът да мисля по този начин.
Едва го накарах да седне на стола пред мен. Докато го чаках да се успокои, станах и затворих вратата на стаята.

- Бих искал първо да те попитам – започнах без много уговорки и опити за предразположение, – защо винаги става така, че все на бедни, обикновени хора къщите са съборени, залети от язовирни стени; все те са измръзнали, страдащи, бедстващи? Един път не съм видял в студ и жега заможен човек да е пострадал. Това справедливо ли е?

- Струва ми се – отвърна ми, без да се замисля времето. Тук трябва да отбележа, че думите му излизаха като през фуния. Гласът бе едновременно плътен и сякаш съставен от много нюанси. – Струва ми се, че нещо се заблуждаваш. Всички страдат. Но ти виждаш обикновените хора, защото само това ти се показва.

- Но защо стана така? Мислех, преди да се срещнем, че нещо в теб не е както трябва. Все по-често има бури, температурни аномалии, бедствия…

- Ще ти разкажа нещо. – Времето се настани удобно на стола си. Почти можех да се закълна, че в този момент прие човешки образ: Угрижен, тъжен и с набраздено чело. Преди да заговори около нас притъмня. Ако не бяхме в стая, щях да си помисля, че всеки момент щеше да завали. – Веднъж срещнах старец в едно село. В къщата му не бяха влизали хора от години. Имаше син и две дъщери, но никой не го бе навестявал. Пенсията едва му стигаше. На всичкото отгоре му бяха откраднали животните. В двора му…

- Чакай, какво общо има това с промените в климата?

Времето изобщо не ми обърна внимание и продължи:

- … в двора му имаше само плевели и бурени, защото той отдавна се бе отказал, да го обработва – пак заради крадци. И стана тъй, че легна старецът на легло. Тогава и трите му деца се изредиха през къщата. Уж искаха да покажат, че се прощават с него, но навън, да не ги чува никой, правеха план кой колко ще получи от имота. Стареца, естествено, скоро се спомина и наследството му остана в ръцете на неговите деца… Тогава нещо в мен се скъса. Три дена плаках. Друга част от мен – събрала гнева и несправедливостта – оставих да бесува по полета и ниви. Резултатът: Рекорд за столетието по количество валежи на квадратен метър и унищожена реколта.

- Искаш да кажеш… Но какво общо имаш ти със стареца?

- Ще ти разкажа друга история. Отивах да си почивам – не знам дали знаеш, но и аз се изморявам… Любимото ми място е една борова гора високо в планината. Не щеш ли, точно в този момент заварих неколцина души да изсичат моите покои. Моите!? Представяш ли си? Нищо не направих в първия момент – умората така ме бе налегнала, толкова се бях изтощил от това да отразявам човешките настроения, че… Но на другия ден гневът ми бе събрал сили. Тръшнах такава зимна буря, че накарах много метеоролози да се отрекат от знанията си. Жалко, че заради едни, пострадаха други. Оставих стотици села без ток.

Бях започнал да схващам мисълта на времето.

- Разбирам – кимнах аз и попитах: – Но защо, след като толкова се гневиш на определени хора, не стовариш само върху техните глави гнева си?

- Аз не правя разлика между отделните хора. Всички са едно цяло. И когато от тях се издига гняв, болка, ярост, алчност, злоба, тези неща ми влияят така, както ми действа любовта, мечтите, ласките, детския смях.

- Да разбирам ли, че колкото по-често чуваш последните, толкова по-мек и поносим ще е климатът?

- Ако много хора се разгневят те излизат на улицата и протестират. Носят плакати, викат, блъскат се, хвърлят камъни, чупят прозорци. Техният гняв е същият, който се събира горе в небето и в един момент може да се изсипе на земята. Знаеш ли колко плач съм събирал, колко тъга и неволи? Понякога, да не казвам винаги, това е начинът хората да си изплачат болката и да бъдат чути от други. Но никой, никой не знае по какъв начин става това. Само аз съм наясно колко е тежко да стоварваш гръмотевици, да лееш порои, да строшиш камъните от студ. При това само защото на този свят има зло. И за да не загине земята от това зло трябва да мине през мен, да се пречисти… Сигурно си чувал, че след буря морето се изчиства, а след порой въздухът става свеж. Точно това имам предвид.

- Но ако стане така, че всички хора са щастливи и започнат да се усмихват? И на тази земя няма болка, страх, убийства и омраза?

Съзнавах, че този въпрос е доста наивен. Но по някакъв начин ми се искаше да отместя вниманието на времето от тъжните новини.

- Ти вярващ човек ли си?

Понеже не можах да отговоря в първия момент, времето повтори въпроса си по друг начин:

- Вярваш ли в Бог, в рая, в душата на човек?

- Вярвам.

- Как си представяш рая?

Далеч бях от намерението от задаващ въпросите да се превръщам в разпитвания, но отвърнах:

- Много зеленина, красива природа, топло време, усмихнати облаци (това не знам откъде ми хрумна). Но защо ме питаш?

- А как си представяш ада?

Не ми беше забавно, но отговорих:

- Изгаряне, викове, болка, отчаяние.

- Твоята представа за рая е едно топло излъчване. Представи си човек със студено сърце и злобни намерения. Нали си чувал от писателите израза: „Когато той влезе в стаята въздухът сякаш се смрази”. Твоята енергия и енергията на този човек се сблъскват и се образува въздушно течение, което наричате вятър. После идват облаците, дъждът, снегът. Представи си сега хиляди като него и единици като теб – едните излъчват злоба, другите – доброта. Ураганите, бурите и бедственото време е признак за излъчването на много негативна енергия и отрицателни емоции от страна на хората.

- Това означава ли, че когато аномалиите следват една след друга, природата… на човека не може да се пречисти?

- По-скоро трябва да си говорим за баланс. Но той не зависи от мен, а от теб и всички хора наоколо.

Без да съм казал, че разговорът ни е приключил, времето стана. Но не по онзи начин, по който то пристигна. Може и да е внушение, но чух песен на птички. Топъл лъч се заигра по лицето ми. Лек ветрец с аромат на море мина през ноздрите ми и извика в паметта ми едно красиво синьо лято. Настроението ми започва да се оправя.

Времето си бе тръгнало, но не беше затворило вратата. И нямаше нужда, защото в този момент исках да изляза навън, след природата.

Огледах се. Картината беше очарователна. Все едно се намирах в рая.

Казах си: Дано по-често се чувствам така.

Малка калинка кацна на върха на пръста ми. Помислих си, че тя олицетворява времето, което ме е чуло в този момент.

Опитах се да си помисля много други хубави неща.

Не беше трудно.