Страницата на Мариан Желев

19.02.2012

Сънят с Левски

Filed under: От мен — Jelev @ 8:11

 

 

Намирахме се в коридор. Стоях срещу него с наведена глава. Знаех, че ме гледа но не можех да вдигна очи, а исках. Опитах все пак, но сърцето ми започна лудо да бие. А той целият грееше. Излъчваше ярка светлина. Колкото повече приближавах поглед към неговия, толкова тази светлина се увеличаваше. Тя идваше от него. А сърцето ми направо щеше да гръмне. Оставаше ми само педя навярно, когато разбрах, че няма да можем да срещнем погледите си. Просто целият се тресях. Вместо това обърнах очи настрани и видях до себе си няколко велосипеда. Не знам как стана, но щом взех единия, разбрах, че постъпвам правилно. Намирахме се все в коридора. Той все така грееше. Първото, което ми хрумна, бе да се кача на колелото и да тръгна. Право към него.

 

 

И аз като всеки българин често се питам дали съм намерил мястото си. От тази несигурност навярно се е родил символът, че непрекъснато живея в коридор. Не мога да вляза в стаята, защото не знам коя е моята. Толкова много съм говорил за ценности, а в същото време виждам, че на улицата, пред мен, някой ги тъпче или си прави плакат от тях, който после се накъсва от вятъра и нищо друго не остава след това. Започвам да се обвинявам, че, ето ме на, бърборя за честност, вяра, уважение, а всъщност те никаква работа не вършат. Хората страдат, молитвите не могат да спрат бедствията. А вярата ни стига само за това, да отидем до магазина, да си купим хляб, повечето от който още по пътя бива изяден от кучетата. Пламъкът на свещите, които палим в нашата лична църква – сърцето, – огрява само дребни мечти от сорта: Да спечеля от тотото. А толкова разплакани майки има в България. Не си мислете, че не ги чувате. Техните сълзи отдавна скъсаха дигите на нашето прословуто българско търпение и сега се давим в мъка и навярно ще потънем заедно с отломките от мъртвите наши мечти. Навярно затова стоя и аз в коридора на живота като изпъден. Стоя в коридора и го виждам него.

Сигурно е заради действителността. Левски е нашата молитва – всеки път, когато ни е трудно, мъчно и тежко. Той е ризницата, която нашата душа търси да наложи, за да не бъде смазана в поредното изпитание. Само че дотам явно сме стигнали – да не можем да го погледнем в очите. Не е само заради несигурността на нашите ценности. По-скоро сякаш отказахме да се борим и чакаме да отворим последната врата в коридора, водеща или към чужбина, или към смъртта. Така е по лесно, разбира се, когато чужди месии ни научиха да задоволяваме естествените си нужди на първо място. И медът, който събираме от цветовете на нашето славно минало, вече лепне по филиите на чужда алчност. А онова най-трудно дело – да накараме българската си душа да пее – оставихме на идеалистите и наивниците. Колко лесно е да им се обърне гръб и на тях.

Левски се е движел сам, ръководил е сам, борил се е сам. Много отдавна не вярвам на политическата авторитетна искреност, която се опитва да обедини българите в една истина, а в същото време се учим да мразим нашите съседи, защото те не мислят като нас. Велосипедът в съня ми е символ на индивидуалността. Ето защо почувствах, че постъпвам правилно, когато го вземам. Дали е послание, или е извод, който се е облякъл със символи в съня? Няма значение кой път ще извървя, за да стигна до убеждението, че всеки трябва да вземе живота си в свои ръце. Колелото още е превозно средство, което, ако не въртиш педалите, ще паднеш. В този смисъл не мога, поне за себе си, да чакам някой непрекъснато да ме бута отзад, да ме носи на ръце, да ми намира работа и да ми слага пари в портмонето. Сам. И Левски е бил сам, а насреща му са се движели безброй.

Колко ли негови портрети светят сега? Дори спомените от миналото, когато с настръхнали ръчички по чиновете в училище ние слушахме историите за неговата борба. На мен ми е мъчно, че не мога да го погледна в очите, но не се отчайвам, защото знам, че с едната си вяра мога да продължа напред, за да подредя стаята на моята действителност. Да се смиря на първо време, защото колкото по-малко искаш, толкова повече ще намериш. По-скоро човек трябва да има въображение, за да си представи своето хубаво утре. И да го следва, без да спира да върти педалите. Иначе колкото повече от нас се отказват да го правят, толкова ще стоим с пречупени вратове и наведени глави. И никога няма да видим своето Българско бъдеще.

Това бе моето тълкуване на съня.

Поклон пред Левски!

 

 

 

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2012 Страницата на Мариан Желев . WordPress .