Страницата на Мариан Желев

29.02.2012

Юмруците – форма на страха

Filed under: Без категория — Jelev @ 17:00

 

Агресията събужда страх, защото много често е породена от страх. Същото е и с яростта. Може би с тази разлика, че пикът при нея е лудостта. Колкото и големи юмруци да има биячът, колкото и страшна физиономия да ни се зъби насреща, то някъде дълбоко в него е закопан страхът. От всичко – да не бъде отритнат, да не остане сам, беден, отчужден, слаб, недоказан и недоизказан. И още – на пръв поглед в нашата действителност се ценят големите мъжаги, които могат да направят на пух и прах всеки, дръзнал да ги закача. А това винаги се е харесвало от жените – тайно или открито. Което си е още един бонус. Ала днес силата на юмруците стана смъртоносна.

Не става въпрос вече за безобидно ступване – обелен нос, надуто око или охлузен лакът. Сега се умира на улицата. В момента, в който хората се заключиха по домовете си, сложиха железните врати, решетките и алармите, улицата се превърна в бойно поле. Тя стана олицетворение на собствената ни представа за саморазправа. При положение, че всички ни лъжат – със сметките, със заплатите, с образованието, със здравеопазването, ние имаме нужда от възмездие. И ако не го постигнем, то значи сме страхливци, отхвърлени в покрайнините на живота. И не само. Живеем толкова изолирано, че въображението, с което можем да си спечелим представата за друг по-добър свят, е мутирало не без помощта на внушения до степен, че пиенето, яденето и ….то са връх на айсберга, на който сме се покатерили в глобалното топене на ценности. Оттам омразата ни, агресията ни, готовността ни да убием човек на улицата идва от скрития стремеж да обвиним ближния, но не и себе си, че сме позволили да се превърнем в животни.  

Преди два дена във влака – препълнен както винаги с недоволни пътници, се разискваше любимата тема – положението в страната. Купетата сякаш са напръскани с особен вид вещество, което действа на пътниците. Щом заемат местата си, с първото вдишване започват да бистрят политиката. Явно причината е в състоянието на БДЖ на първо място. Както и да е. Направи ми впечатление, че за почти осем часа път от София до Варна никой в купето не каза нещо положително. Дори виц или дребна шегичка – няма такова нещо. А бяха предимно млади хора – студентки три, майка на две деца, мъж на средна възраст и почти задължителната бабичка. „Да, наистина, положението е отчайващо.” А в същото време имах чувството, че никой от тях не мисли сериозно. Просто да върви приказката.

Научихме се да говорим така от страх – първо, че иначе няма да приличаме на останалите, и второ: че така си намираме оправдание за бездействието. Общо взето филмът „днес убиха млад човек след побой” сякаш сме го гледали. Но пристрастени по българските сериали, ние дори не се впечатляваме от събитието. Разбирате ли, това е още един повод да си кажем, че само у нас се случват такива неща. И минаваме към следващата гара по маршрута на живота. С еднопосочен билет.

Когато ругаем или посягаме на човек, на първо място ние се освобождаваме от злобата и агресията. На последно – от страха си. Но няма абсолютно никаква гаранция, че ще се разделим завинаги и с двете. Щом веднъж сме позволили да си ги набавим, със сигурност отново ще се заредим.

Днес живеем като вързани на синджир кучета. Знаем кого да лаем, но не знаем на кого да сме благодарни. Оказва се, че сме зависими от единия кокал, който ни хвърлят – къде, за да се храним, къде за да се давим един друг.

Или друго сравнение: все едно сме натъпкани в един автобус, който минава веднъж годишно на спирката. Ако не се набутаме в него на всяка цена, оставаме прецакани. Но след като веднъж сме се качили, започва едно бутане, ръчкане с лакти и ножове. Слабите ги изхвърлят навън, а онези без билети, с неплатени данъци, тарикатите и всички с докторат по хитрост набиват контрольора и оцеляват.

Да си призная никога не съм вярвал в институционализирания морал. Тоест, ако някой ми обърши шамар на улицата да отида при кварталния и да му поискам носна кърпа. Но ако кажа, че искам да си обърна и другата буза, по-добре да вляза в стъкленица с формалин, да се усмихна като за снимка на последния наивник, и да сложа сам капака върху себе си. И все пак мостът между нас, човеците, сякаш се скъса. В магазина за оцеляване си напазарихме агресия, ярост, кръвнишки поглед, скърцане със зъби и гъсти плюнки по точен адрес. Дори няма значение кой в какво се е провинил – всички заслужават тъпчене с крак. Мачкай, за да не те мачкат; бий.. и т.н.

Жалко, защото всички се раждаме деца. Ако се раждахме директно с мускули и юмруци – добре. Но преди всичко минаваме през Божието обучение, където, искаме ми се да вярвам, получаваме първокачествена човешка любов от близки и обкръжение. И на какво основание после идва този нож в гърба? Тъжно. Или по-скоро нечестно спрямо собствената ни природа.

Добротата е проява на смелост. Или на лудост. Вие преценете.

 

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2012 Страницата на Мариан Желев . WordPress .