Страницата на Мариан Желев

През цялото време ми се струваше, че нещо не е както трябва. Нямам предвид тайните опити да се вкара закон, за който обществото не знае. Нито пък за стремежа на ACTA да сложи колчета в териториите на авторското право. Някак всичко бе така нагласено този път, че хората да излязат на улицата. На всяка цена. По целия свят. Та онзи, който не го направи, значи е на страната на узурпаторите. Или – или?

Наистина ли протестираме за свободата в интернет? И къде е тя точно? В музиката, във филмите, в текстовете или в картинките и информацията? Вместо свобода аз виждам бреме. Колкото повече стоя пред компютъра, толкова желанието ми да се погледна в огледалото след това нараства. В потока информация, файлове, изкушения и забавление човек в един момент започва да губи себе си. Интернет не е свобода, а зависимост. Там има една раса, една религия и един цвят на кожата. Това, че аз съм си сложил есенни листа на екрана на компютъра си не ме отличава много от онзи в Мозамбик, който си е лепнал червено порше. Всички сме еднакви и това е много добре. Защото си плащаме. Не, не са само заради авторските права.

Интернет е новата печатница за пари. Вестниците започнаха да изчезват от будките, където премръзнали продавачки плюеха по пръстите си, за ви дадат ежедневника. Музиката отдавна избяга от ролковите и виниловите носители, за да се превърне в цифри. Съдържанието на книгата смени имиджа си и сега можете да натъпчете рафт от библиотека в един уред. А ние, къде мислите че останахме – и ние сме там, в интернет, наврени от сутрин до вечер, наблъскани като в мравуняк. И, да – с правото да бъдем свободни! Влизаме с пароли, сменяме си името, слагаме си различни снимки, караме приятелите да ни харесват. Истински маскарад, от който в крайна сметка се изморяваме, но нямаме време дори за сънища, които да ни покажат истинската самоличност. А когато не сме пред клавиатурата се чудим защо в личната ни карта не пише ник-нейма ни. Свикнахме да я караме потайно и уж без да оставяме следи. А в действителност – и много от нас вече го знаят – всяка наша стъпка в електронното пространство може да се проследи. Като приказката за Хензел и Гретел, само че не трохички оставяме след себе си, а интереси, характеристики, лична информация, пропорции, обобщения – накратко: себе си. Всичко това влиза в един общ поток, а информацията за всички ни е вид енергия. При правилното й управление могат да се изкарат пари, маса пари. Но те няма да влязат в нашия джоб. А ако ние един ден искаме да минем по обратния път, ще се окаже, че сме забравили повече от половината си пароли, с които сме отваряли свят след свят. И няма да знаем кой е нашият собствен.

И изведнъж идва ACTA и казва: Ограничаваме вашата свобода. Ще си плащате.

Нещо сметката не излиза. Ние така или иначе си плащаме: На доставчика, на магазина за компютри, на кого ли не. В същото време ставаме длъжници на близките си, защото не всички те имат профил във Фейсбук и няма как да задоволим нуждата си от общуване с тях с едно лайкване и споделяне. И когато някой дойде да ни каже, че ще трябва да плащаме още, първата ни реакция е ПРОТЕСТ! На всяка цена, по целия свят. Втората ни реакция, обаче е: Да си свалим колкото се може повече музика, снимки, книги, филми. Защото нищо не се знае. Тоест – хубавичко още да се наврем в интернет. В същото време нищо не ни пречи непрекъснато да викаме по форуми, лични блогове и по улицата: СВОБОДА! Това се чува и от онези, които в този момент се съмняват. И си казват: Да трябва да запазим свободата си. Но в същото време на нас още никой не ни е обяснил какво точно включва понятието свобода в интернет. Та нали от друга страна ние сме обвързани с двегодишен договор с доставчика на интернет. Изплащаме компютъра си на банката. Още договори, още зависимости, обвързване. Нима това е свободата? Нима всичко е заради едното споделяне, ползване на информация? Не съм съгласен. По-скоро ми се ще да вярвам, че най-важната информация е тази, която човек получава за себе си. Но за целта ние трябва да излезем от интернет и да се огледаме… Хайде, ако продължа да пиша, ще навляза в много философска бразда.  

Поведението на хората от ACTA не е случайно. Не може още на изхода на 2011 година, когато личност стана протестиращият, да излезеш и да кажеш: Ограничавам! Много е наивно, даже детинско. Няма да го направиш, ако в действително не ти е хрумнало нещо друго предвид. А именно – да увеличиш зависимостта на хората от интернет. Не, не като ги обвържеш с нови договори, а като ги накараш да повярват, че понятието свобода се виртуализирало и сега трябва да се борим за него.

И още нещо – било при протестите срещу шистовия газ, било сега, когато и у нас интернет потребителите надигат глава, един път не видях лидер. Нито веднъж всички тези гласове против не се обединиха около една личност, а все се пришиваха към кауза. Лозунгът е приоритет на интернет. Той самият е лозунг „за онова, което можеш да си позволиш по всяко време”. Цената? – това си ти и твоята личност. Интернет се храни с личности. Всички ние, малко или много, сме се превърнали в една хомогенна смес. Остава само да ни лепнат етикета: тези стават за мазане, другите за варене, трети – за пържене. Зад един произведен лозунг могат да стоят хиляди, но никога един персонално, защото това вече ще е чудо. Искаше ми се, дори ако щете заради доброто старо време, да излезе един и да каже: Тръгнете след мен, ще се борим. До този момент, включително и за горивата, протестиращите се обединяват около една фраза: „Не на еди-какво си”. А това ги обрича на безтегловност, защото думите променят значението си с времето. За разлика от личностите, които, дори да умират, си остават легенди.

Съжалявам, че точно този цитат ми идва наум, без дори да претендирам Емил Зола да ми е любимият автор, но той казва следното в „Жерминал”: „Тълпата е материя, която се самоизяжда”. В интернет няма лидери. Интернет е лидерът – една електронна материя, която изяжда действителността: медии, изкуство, нас.

Самият аз съм автор, но много, много отдавна се отказах да гравитирам със способностите си около фразата „авторско право”. Не че не го признавам или отхвърлям. Но ми се иска да си припомня, че и литературата, и музиката, и всяко едно изкуство на първо място са средство за едно чисто общуване между хората. Много пъти онова, което не можем да изразим и покажем, ние го виждаме написано, изпято или нарисувано. И това е основното – хората на изкуството в крайна сметка са ни най-ближни. А всъщност продуценти, инвеститори… хората с пари заговориха за авторски права, облагане с данъци изкуството, което трябва да ни носи радост, поука, разтуха, удовлетворение, знание, прозрение. Това означава ли, че и хората, и парите са от едната страна на барикадата, а от другата е останал глас от миналото? При това осмян, защото говори за ценности и хуманност.

В този ред на мисли смятам, че цялата тази полемика е излишна, защото всички фактори са натъпкани под един общ знаменател – отново парите. Затова и се стига до двупосочното „или-или”. Което е жалко.   

Когато ние си мислим, че протестираме за права, не означава, че по този начин не даваме съгласието да плащаме за друго – ценното човешко време. Понякога ми се иска да има не само един ден без интернет, но и седмици, месеци. За да си починем от електронната свобода, да спрем да поглъщаме информация, да не слушаме толкова музика и да не гледаме филми. Защото сме започнали всичко да копираме. Дори животът ни е станал копие на нечия друга представа.

Надявам се един ден да оценим истинската свобода. По-скоро ми липсва общуването с хората – истинското, докосването, контактът. Както и изворът, същината и залеза на една усмивка, ако щете. Да, измежду нас всеки път ще се вмъкват хора, които искат да ни управляват, да правят пари от слабостите ни, да ни казват кое е ценно и кое е зависимост. Но никога, никога няма да успеят да тласнат масата народ към пропаст, когато те общуват и със сърцата си. В интернет не е така. Имам чувството, че това явление е заченато в името на управлението на масите. От парите. И когато един човек подаде команда с джойстика, всички се втурваме да я изпълняваме. Ако това ви харесва, то на мен не. А ако утре се наложи да протестирам, то моето НЕ! ще бъде заради ограничената от интернет свобода.

ПП: Снимките, които съм поставил в началото и в края на материала са взети от интернет. При написването съответно на „свобода” и „интернет” в изображения, те излязоха на първа страница.