Страницата на Мариан Желев

Еди, изминаха години. Исках да напиша това писмо толкова отдавна. И все чаках хубавия момент – да се събудя, да погледна вдъхновението в очите… и така. И както си стоях тази вечер, изпил няколко бири, чаша вино, слушах песни от концерта на Pearl Jam в Лондон през 2010, търсейки се в тълпата, изведнъж се спънах в толкова много спомени, че се задавих в сълзите си.

Еди, днес съм на 37 години. Написах книги, създадох семейство. Нямам фикс идея относно онова, което искам да видят двете ми деца в моите очи. Във всеки случай писмото, което толкова отлагам, трябваше да започне така:

„Еди, вече не съм твой фен. Сега ти си мой приятел…”

… и не знам докъде щях да стигна.

Но знам откъде започнах. На 19 години, в казармата. Давах денонощно въоръжени наряди. В чантата, където държим противогаза, криех стар уокмен, с полуизтощени батерии. Ето тази вечер си пусках поне пет различни варианта на „Indifference”. По него време слушах песента непрекъснато. И си представях живота толкова различно. Исках да видя мечтите си – веднага, бързо, на всяка цена. Не ме интересуваше какво се случва в момента. Сигурно не е типично на тази възраст да проявяваш търпение, но аз стоях и чаках. Беше много студено, когато взех химикала и започнах да описвам настроенията си. Месец, два – времето претопи думите. Когато отново ги погледнах, видях в себе си силата да предизвиквам изгрева. Вярвам, Еди, че хората на духа са именно причината, заради които земята се върти. Та щом свалих от гърба си военните дрехи, сложих тези на твореца. О, продължих да слушам Pearl Jam.

Духът на музиката ти създаде в мен усещането, че на този свят всичко е постижимо, възможно и дори позволено. Тя беше част от моята пропаганда за търсене на свободата. Наркоман нямаше как да стана, нито да живея смазан под тежестта на пороците. Просто съм такъв човек, духовен реалист. И точно заради това успях да вляза под кожата на музикалните послания, с които се идентифицирах. Не по каталог, Еди, а по вътрешно усещане. Обичам Pearl Jam, обичам песните на слушалки – да уловя онези нюанси, с които мога да се разхождам дълго в синевата на самотата. Всъщност именно самотата ме направи човек. Опознах се – не знам за колко години, защото сметка не държа на красивите мигове от живота си. И едва след това тръгнах да опознавам другите хора. Исках да ги опиша. За фон използвах моите настроения, които се раждаха след всеки опит да намеря себе си.

Живях в планината, после на морето – навсякъде е хубаво. Напомни ми, като се видим, да ти разкажа каква уникална страна е България… Имах нужда да пребродя реките на човешката енергия; да слея и моя поток там. Надявах се, Еди, през цялото време се надявах, че ще имам думите, с които да изразя онези съкровени мисли, благодарение на които хората стават по-добри, по-…

Еди, спомням си как веднъж пътувах до едно село в сърцето на моя роден край, Добруджа. Карах стара кола, пътят бе в окаяно състояние. Слушах Pearl Jam, наоколо се редуваха гора, полета, села. Беше пролет, бях отворил прозорците и едната ми ръка бе бръкнала в свободата. Не си спомням името на баладата, която си пуснах, но толкова потънах в нея, сякаш се возех на летателно средство, водещо хората до най-хубавите им усещания. Бях богат, Еди – и светът бе малък, като кибритена кутия. Можех да си запаля огън и да се стопля.

Не знам по кое време спрях да слушам музика. До този момент тя бе моето кафе – стимул за писане. Исках тишината. Сега я възприемам като закономерност след всичко научено от вдъхновението и от лудостта – хубавата причина да избягаш от оковите на навиците. И в тази тишина – не те лъжа – много често съм си припявал Alive – преди да създам текст, разказ, роман. Благодаря ти, Еди! Благодаря ти, защото дори в съзерцанието се оглеждах за поне един куплет! И исках да го получа от човек, който толкова много ме е зареждал през всичките тези години.

Споделих ти, че наркоман не станах. Трева пуших, напивах се безпаметно, влюбвах се фатално, но единият ми крак стоеше здраво на земята. Не станах и онзи дрезгав фен на която и да е музика, който търчи по магазините за фанелки, фетиши, автографи. Просто обичах музиката. Обичах твоята музика, Еди, защото тя кореспондираше с моите настроения и ме накара да потърся правото си да бъда уникален. Ведно с това наливах и вярата си в този съд, за да създам усещането, че съм жив… Никога няма да пренебрегна този факт. О, да, когато стъпих в Лондон и по една великолепна случайност се сдобих с билет за концерта ти в Hide Park през 2010, исках да си напудря лицето с облаците. И как крещях. Бях там с момичето, което открих в моето световно духовно турне. И което вече бе станала майка на двете ми деца. Но аз самият тогава се чувствах като дете – оправдание, с което си търсих повод да крещя песните ти и да си спомням всичко хубаво на този свят. Без задължително да е свързано само с миналото.

И знаеш ли, вече не изпитвам никакво желание да ходя на концерти. Обичам да си пускам Pearl Jam – все така в колата. Пораснах, Еди. Не съм остарял – гадно ли ще прозвучи, ако кажа, че това никога няма да се случи. Сигурно защото обичам изгревите. Както и да е. Искам да ти споделя, че много мои сънародници… глупости, сънародници – много мои приятели избягаха от България, моята родина. В първия момент обвинявах себе си, че нямам такива чувства. И съм едва ли не наивен глупак, че искам да остана, за да търся някакъв абсолютен идеал тук. Няма да го намеря, Еди. Но от време на време си пускам Pearl Jam, като тази вечер например, и си казвам: Добре, че останах, защото не знам какво щеше да се случи със спомените ми. И със слово, което вирее в моята духовна градина. Обичам българския език. Сега му е времето да ти призная, че много малка част от текстовете ти си ги превеждам. Не искам. Просто те носят послание отвъд превода. Задължително ли е да ти цитирам Елвис Кастело точно по същия повод? По същия начин се удивлявам на растежа на едно дърво. Трябва ли в научен превод да ми кажат, че това се дължи на такива и такива химични съединения, влияния, компоненти.

Еди, мога да напиша цяла поема по музиката ти. Но истински започнах да я разбирам, когато спрях да я слушам. Защото тогова осъзнах, че част от моя живот е вплетен в акордите й. Майната му на гръндж поколението. Надраснах го. И на идолопоклонничеството – индивидуализмът е противоотрова срещу стреса на масовата култура. Не исках да се изгубя във всичко това. Сега разбираш ли защо спрях да слушам музика, когато исках да намеря най-хубавите думи в творчеството си. До едно време. В различни етапи Pearl Jam идваха в синхрон с емоциите ми. Слушах покоя в гласа ти, Еди, във влака, и пак в колата, по улицата, вкъщи.

Еди, след няколко месеца ще навърша 38 години. Нищо знаково. Ако ме попитат за музика, няма на никого да препоръчам Pearl Jam. Това не е егоизъм. По-скоро вяра, че в думите, които излизат изпод пръстите ми, ще стоиш и ти. Като приятел. Наистина, Еди, идва един период в живота на човека, когато той трябва да се откаже от своите идоли. Защото е хубаво да възпроизведе наученото, усетеното, уловеното. И ако те наистина са му дали нещо, то начаса трябва да се превърнат в негови приятели. Между мен и теб това се случи. Причината е в онова, което създаваш. И да знаеш, че когато си отварям бутилка червено вино, се сещам за теб. Не преигравам. Плътността на музиката толкова ме е сближила с теб, че мога да си позволя всичко.

Последна чаша вино. Обещавам. Сега слушам Pearl Jam ще пеят тук, Pearl Jam ще пеят там… Никога не сте идвали в България. Вярвах, че по стечение на духовната връзка това ще се случи. Вече не съжалявам. Егоизъм – да, така е: бях в Лондон и изпитах тръпката на живо. И въпреки това, макара да не съм идолопоклонник, макар да слушам толкова малко музика напоследък, Еди, знам, вярвам, че един ден ще дойдете в моя роден град, за да изпием по бутилка вино. Не като група с фенове, а като приятели.

Благодаря ти за всичко, Еди! 

Мариан