Страницата на Мариан Желев

Бях на брега, когато се роди, стъпил на две миди. Чувствах се толкова лек и щастлив. Цялото ми сърце бе изпълнено с благодарност. А и беше хубав, слънчев ден. Пясъкът ми напомняше за отминалото време, промушило се някак през часовника. Не исках да мисля за дните, които предстоят.

Не е съвсем така. Давам си сметка каква отговорност нося към теб. Остави възпитанието. На мен не ми е толкова важно да те науча да живееш по моя начин, а да откриеш своите две мидички. Когато стъпиш на краката си, би трябвало като родители да ти оставим нещо. Или да ти обещаем. Трудно е. Да накараш не някого, а собствените си деца да вярват в чудеса, е все едно да направиш на пух и прах природа си. Не че не съм го постигал стотици пъти, когато е трябвало да доказвам съществуването на нещо вечно. Но тогава съм залагал цена според собственото си духовно богатство. А сега трябва да мисля за наследство. Не, не сандък с обсебващ блясък, а обещание и вяра, че тук ще имаш бъдеще. В една страна, която рано или късно ще се обедини. Не с лозунги и в парадна униформа, а с дух и страст, стисната в юмрук. Разбира се, че ще останеш разочарован – стотици пъти. Ала и тук поемам отговорност с обещанието, че ако сто пъти се изправиш, духът ти ще се облажи с грамадни висини. Такава е нашата съдба – от пепелта да възкръсваме и с пот на челото да записваме името си в историята.

Когато бях на твоите години за мен бъдеще не съществуваше. То се появи тогава, когато започнах да негодувам срещу настоящето. И винаги при всички е било така: насочваме фенерчето напред в търсене на пътя и мечтите. Но сега трябва да обръщам поглед и назад, заради теб. Сигурно ми се иска да те кача на най-бързия кон и да те отведа… всъщност само със сърцето си усещам кое е най-доброто за теб. И цял живот още ми предстои да се уча да говоря с него. Дано и ти намериш своя език, та да си побъбрим един ден като мъже. Дотогава – с теб съм. И така ще бъде, докато сам се научиш да опъваш юздите.

Честит имен ден, момчето ми!