Страницата на Мариан Желев

 Искаше ми се тази история да е измислена. Сигурно затова я публикувам на 1-ви април. Има истини, които са толкова големи, че не можеш да ги осъзнаеш със свито сърце. Нужно е да се изправиш, да се огледаш наоколо и да потърсиш истинския живот. Когато съм успявал, винаги съм откривал по една подобна история. Факт е, че към този момент ги събирам на едно място. Засега съм ги оставил да се осоляват. И докато трае този процес ми хрумна заглавието „Морска сол“. Без да съм многословен ще кажа, че всички разкази, които предстоят да излязат, са писани край морето. Не са свързани всички с брега, но сякаш винаги съм използвал по една вълна, за да се издигна. Видях болка и тъга, щастие и радост. И всеки път бързах до духовното магазинче за морска сол – ревниво съм пазил тези истории. Така, както човек си пази добре отрепетирана ирония, с която да се бори – срещу несправедливостта, и дори срещу по-лоши неща. 

________________________________________________________________________

- Купи ли билетите?

- Купих ги.

Нямаше нужда да пита Данаил. Плануваха толкова отдавна заминаването си. Самолетните билети бяха само формалност. Борислава държеше да знае, че и тя се е случила. Но остана разочарована, защото обичайното й ежедневието още повече й опротивя, понеже сега се налагаше да брои дните, които й остават в тази страна.

Община Слатина се намираше на няколко крачки от трамвайната линия. По тази линия, в мотрисите, бяха протекли 18 години от живота й. На три пресечки бе детската градина и на още толкова училището. И тук миналото й сякаш бе заплетено в пресечките, все около Общината. Колко ли дълго бе вървяла по тях и си бе мислила за своите синове? И двамата бяха минали през една и съща детска градина и сега учеха в едно училище. Всяка година се бе сблъсквала с различни проблеми, ала като се обърнеше назад нищо различно не виждаше в живота си. С изключение на последната година, когато той се превърна в кошмар.

Не бе вярвала, че ще се стигне дотук. С Данаил за една вечер взеха решение да напуснат България. С децата. Избраха Канада заради познати, които имаха там. На първо време щяха да живеят в тяхно жилище, докато си намерят работа. Но преди това трябваше да се справят с много други трудности. Ходиха два пъти до Букурещ на интервю в посолството. Започнаха още от България да учат език. После се наложи да си осигурят средства – пак от познати, назаем. И да убедят синовете си – единият на 10, другият на 16, – че отиват да живеят в друг свят, по-добър. За тях самите не остана време да се подготвят психически. Борислава и Данаил можеха само да се огледат. Мръсния панелен квартал, еднообразието, заплатите, които никога не стигаха, проблемите в работата, където ежедневно им се налагаше да хабят нерви… Имаше толкова много причини да напуснат. Завинаги.

Когато Джеймс се появи в Общината, до полета оставаха два месеца. Борислава щеше да работи, както се предвиждаше по закон, месец след предизвестието си за напускане. Тя отговаряше за документите и издаването на удостоверения за гражданство.

- Простете, къде мога да си подам документите за софийско жителство?

Изговаряше думите внимателно и въпреки това в края и в началото им заглаждаше всяка една от тях, от което прозираше силен английски акцент. Джейк беше слаб и висок, облечен в обикновени дрехи. Имаше къса кестенява коса и поглед, в който можеха да се прочетат спокойствие, увереност и още нещо, което Борислава усети като лека ирония.

В голяма част от случаите на гишето се редяха граждани, стиснали между зъбите си остатъци от търпение, любезност и добри обноски. Малко им трябваше, за да започнат да блъскат, да крещят, да тропат и да заплашват – все едно се намираха в ново телевизионно шоу от рода на „Началник за един ден”. Естествено нито Борислава, нито трите й колежки оставаха някому длъжни. Стигало се бе до сцени, които и най-добрият актьор трудно би изиграл. Изнервени до крайност хората предпочитаха да се превърнат в четириноги, за да освободят по-лесно от себе си натрупания гняв.

Любезният тон на Джеймс бе рядкост в работата й. Усмивката му бе толкова естествена, че й се стори нереална. Такива не се срещаха често. Борислава му взе документите и започна да ги прелиства.

- Вие имате издадено наскоро българско гражданство – каза му тя.

- Да. Там има дата.

Трябваха й две минути, за да се ориентира. Случаят не бе за нея. Налагаше се да изпрати Джеймс в друга стая. На горния етаж.

Точно в този момент зад него се появиха двама с каскети, които още с влизането си започнаха да барабанят по плота на гишето. Все едно от половин час стояха тук и никой не им обръщаше внимание. Отдалеч личеше, че са софиянци, които идваха за справка. Имаха право на това, както и да бъдат изнервени, да викат, ако никой не им обърне внимание, да се оплачат на шефката, да извикат телевизиите и вестниците и след това да осъдят персонала, Общината и държавата в Страсбург.

В унисон с поведението на Джеймс Борислава реши да даде воля на безграничното си спокойствие и добрина. Сама щеше да го заведе до горната стая, да му покаже какви точно документи трябва да попълни и къде да отнесе молбата си след това.

Двамата софиянци я изгледаха с властно око как излиза от стаята и се запътва в неизвестна за тях посока. Нищо не казаха, понеже наистина се бяха появили преди минутка и парата в главите им още не бе засвирила. Но тя знаеше, че нито една от колежките й няма да са им от полза – справките ги правеше тя. И щом се върнеше, със сигурност щеше да има скандали и викания. Каза си, че това ще трае още месец. После си взима багажа, децата, мъжа и спомените, качва се на самолета и отива на другия край на света, далеч, много далеч от такива мутри, такова ежедневие и…

Джеймс през цялото време се усмихваше. И колкото по-силно го правеше, толкова онова иронично пламъче в очите се засилваше. Бяха минали две седмици, откакто се запозна с Борислава. Вече на два пъти гостува в дома й, при семейството. Беше сякаш едно от най-естествените неща на този свят той да се сближи с тях. Всъщност бе завързал много такива приятелства – заради топлото си излъчване на човек, който сякаш приема всички трудности и предизвикателства на шега. И то с хора, които имаха желанието и търпението да го приемат край себе си. Определено имаше защо. Не само заради топлите черти в характера му. Историята на Джеймс бе интересна.

Той бе на 24 години – българин, който никога не бе идвал в България. Родителите му бяха от София. Преди около четвърт век – точно в онези смутни времена – успели да минат границата и през тогавашна Югославия да заминат за Австралия. Бащата на Джеймс разбираше от коли, майка му – от цифри. Бързо си намерили работа, стъпили си на краката, научили езика и дори започнали да изплащат нелошо жилище в Мелбърн. Джеймс се родил, когато баща му – Трифон се казвал – отворил първия си сервиз. Не е имало сериозни вълнения, нито проблеми в семейството му. Милка, майката на Джеймс, се грижела за счетоводството, а баща му отварял сервиз след сервиз. В един момент се спрял. Решил да я кара по-спокойно. Ограничил работата си с намерението да прекарва повече време у дома. Искал да усети независимостта и свободата, вместо да се втурва към нови зависимости. По този начин родителите на Джеймс можели да му обърнат повече внимание. Бил четиринадесетгодишен, когато започнали да му говорят на родния им български език. А и да му разказват за миналото си в родината. Нещата там се били променили сега – режимът бил паднал, но едва ли скоро щели да се върнат. Почти не им останали роднини. Още навремето разпродали къщи, имоти. Да, влечало ги да видят родните места, но не мислели скоро да го правят.

Джеймс продължил образованието си в Калифорния. Но Америка не му допаднала много. Поживял известно време в Япония, след това и в Нова Зеландия. Почти през месец отскачал при родителите си в Мелбърн. При една такава среща той се появил с приятелката си – Мия, която била от Мала Азия. Запознали се при едно негово пътешествие до Сингапур.

- Родителите ми не искаха да повярват, че искам да заживея в България – продължи той разказа си пред Борислава. Двамата седяха в кафенето на Общината. Бяха оставили документи за гражданство да се разпечатват в близката книжарница, където имаше машина. – Но аз толкова бях слушал за София, за Стара Планина. Да не ти казвам за морето – Китен, Созопол, Варна. Усетих ги по едно време – беше се превърнало в нещо като болестно състояние да говорят за България. Вече нямаше значение дали бях край тях. Общувахме основно на български. От тях го научих, макар да има какво още да се желае.

Джеймс вече бе станал софийски жител. Българското гражданство му се полагаше по право. Сега се искаше да помогне и на Мия, да я вземе при себе си. Борислава почти изцяло бе предала задълженията си на новата колежка. Напускането на работата й бе въпрос на дни. Нужни бяха няколко формалности и скоро – тя няколко пъти си го повтаряше – и нейният живот щеше да се промени. И сякаш, за да не прегори в емоциите на това желание, тя буквално се хвърли да помага на Джеймс в опитите му да пусне корени в България. В началото го правеше от симпатии – безобидността му предизвикваше съчувствие. Но това не продължи дълго. Нямаше нужда да обяснява на Данаил, че е учудена от странното му решение да стори обратното на онова, което самите те бяха решили. Казваше си: той е чужденец, скоро ще се насити, бързо ще му омръзне и един ден търпението, любезността и добрите обноски ще се изчерпят. Тогава ще лъсне истината. В крайна сметка във вените му течеше оригинална българска кръв, която рано или късно ще проговори.

Ходеха двамата по институции, ползваше опитността си на човек, работил години в администрацията, търсеше и връзки. Нещата потръгнаха. Не че не срещаха трудности. Но с присъщото за Джеймс настроение сякаш всяка пречка ставаше нищожна и напук на всичко бързо биваше преодолявана. И не само институциите, но и хората по тротоара се бяха наговорили предварително да му правят път, а той само леко да кима на всички, напълно доволен от избора си.

- Кажи ми, Джеймс – обърна се към него Борислава, докато чакаха на опашка за получаване на шофьорска книжка, – с какво точно те плени България? Знам, че си живял на много места. Пътувал си, бил си сред какви ли не хора. Но защо точно България?

Отговорът на Джеймс не закъсня.

- Тук имам история.

В първия момент Борислава си помисли, че той не е употребил правилно думата, макар досега много рядко да бе говорил неправилен български, ако се изключи акцента.

- Какво имаш предвид?

- Знаеш ли, Бобо – така той се обръщаше към своята приятелка и помощничка, – когато слушах историите на родителите си за България, постоянно си мислех, че те нещо са забравили тук и много искат да си го вземат един ден. Аз съм тяхно дете – да, така е. Роден съм в държава на другия край на света. Но като че ли от тук съм събиран. Дано ме разбираш. Нито образованието, нито възпитанието ме промениха в Австралия. Или където и да е другаде. Аз си останах българин. Усетих го, когато слушах само истории за страната, но най-силно го почувствах щом стъпих тук. Сякаш всичко си дойде на мястото. Аз съм естествено продължение на тази земя, на тези хора около мен. Затова, ти знаеш, разказвах ти, първите три месеца обикалях – Черноморието, планините, Пловдив, Котел, Мелник… Навсякъде виждах себе си. Колко ли още думи трябва да използвам, за да ти дам да разбереш онова чувство на съпричастност към история и бъдеще. Ето, след три дни ти и твоето семейство си тръгвате от тук, защото не ви харесва заплащането, не ви харесва системата, панелката, в която живеете. Ако седнете да говорите, сигурно още толкова причини ще измъкнете за заминаването си. Аз няма да ви убеждавам в противното. Вече сте го решили. Но искам да знаеш как стоят нещата при мен. Върнах се в миналото на своите родители. И намерих себе си. А може би и онази част от родителите ми, която те продължават да търсят и в този момент.. Имам нужда от това, за да видя своето бъдеще.

Борислава бе озадачена от този разговор. Но не за дълго. Следващите два дни бяха изцяло посветени на приготовленията за заминаване. Техен познат щеше да ги закара до Букурещ с кола, откъдето да летят за Канада. Всичко бе уредено. Около нея, Данаил и децата им витаеше особено напрежение, което те се опитваха да тълкуват положително.

С Джеймс се видяха за последно малко след като той посрещна приятелката си Мия. На нея и предстоеше да мине по същия път, който сам извървя, за да получи гражданство, документи, шофьорска книжка и прочее. Но както бе споделил, на първо време с Мия щяха да използват разрешителното й за тримесечен престой и да пообиколят малко страната. След това мислеха да се „мятат” по институции, Джеймс да търси за работа себе си и за Мия.

Борислава и Данаил гледаха двамата млади ентусиасти с леко съжаление. Те все още вярваха, че разочарованието ще ги споходи един ден. И колкото по-късно стане това, толкова по-зле.

- Хей, искате ли да ви закарам аз до аерогарата?

Бяха седнали да вечерят в неговия дом, който той бе наел в квартал Слатина, всички заедно – Мия, Борислава, Данаил и двамата им синове.

Първо му отказаха, но след настояването, че вече има книжка, взел си е кола на старо и познава що-годе пътищата, щеше да му бъде приятно и той една услуга да направи на своите приятели. За Мия нямаше да има място. Но тя от няколко дни бе залегнала над речниците и упорито учеше българския език. Нали бяха решили, че България ще им бъде новата родина. Завинаги.

Стегнаха багажа и го натовариха в колата на Джеймс. Тръгнаха рано сутринта. За три часа и половина стигнаха Дунав мост. От там им отне час и половина до летището в Букурещ. Джеймс помогна с багажа и изпрати семейството на Борислава до самия вход на терминала.

- Ей, човече – усмихна му се Борислава, – ще ми липсваш!

Гласът й потрепера. Тя наистина се бе привързала към Джеймс. Сега разбираше, че за няколкото месеца, през които бяха заедно, бе започнал да олицетворява всичко онова, което тя изоставяше като минало в България.

- И вие ще ми липсвате, човечета! – отвърна Джеймс в нейния тон.

Прегърнаха се всички. После си махнаха няколко пъти за довиждане. Обещаха да подържат връзка.

По обратния път Джеймс си мислеше за всички хубави неща, които бе планирал. В повечето участваше и Мия. Скоро мислеше да й предложи брак. Но нека първо свикне със страната.

При преминаването на границата и подкарването по шосетата на България, на Джеймс изведнъж му стана приятно. Беше си у дома. За първи път си го казваше. И вярваше, че е така.

В това време самолетът за Канада се отлепи от пистата, направи няколко маневри във въздуха и скоро се изгуби в небето.

На Бобо и Дани