Страницата на Мариан Желев

24.04.2012

През Окото на Рила

Filed under: Разкази — Jelev @ 10:13

БъбрекаКогато си оправих раницата хижата още спеше. Навън и планината нямаше намерение да се буди. Гъстата мъгла не просто я бе приспала, а от два дена бе обсебила всичко наоколо. Ако човек не познава маркировката и маршрута, по-добре е изобщо да не тръгва на преход. При мен го нямаше този проблем. Познавах планината като линиите по дланта си. Тя бе моята съдба и със сигурност моето бъдеще. Дали ще съм в Рила, Пирин или Стара планина – в крайна сметка и работата ми бе такава, че изискваше всеки месец по два-три пъти да стягам раницата за преход.

Разстоянието от хижа Иван Вазов през Седемте рилски езера до старата хижа се взема за два часа. Стига да си го поставиш за цел. Но при положение, че се минава през едни от най-красивите места в планината, времето можеше значително да се увеличи. Лично аз никога не бързам, тъй като обичам да съм в постоянен душевен контакт с природата. Ако бях маратонец, със сигурност би се чуло за рекордите ми.

Раницата ми бе почти празна. Изпих кафето, което ми остана от предния ден в термоса. Кухнята в хижата щеше да отвори едва в осем. Беше ми останал един сандвич, както и малко шоколад – достатъчно, за да се подкрепя.

Мъглата наистина бе досадна. Излизайки от хижата инстинктивно протегнах ръце – все едно дърпах завеса; усещах я с ноздрите. Но пък странно – изведнъж се озовах в някакъв странен свят. Ако не бе стриктното познаване на маркировката, пътеките и в случая целия Мокришки рид, вероятно щях да си мисля, че сънувам. Толкова дълбоко потънах. Минута след като бях тръгнал се обърнах. Нямаше следа от хижата – все едно се намираше на часове разстояние. Или в някакъв друг свят.

Какво ли не бях виждал. Дори леко се усмихнах при мисълта, че сега щях да прибавя още едно лице към спомените си от планината. И какво щастие, че не бях с група. Само така можех да му се насладя.

Казвам го така, ала то всъщност нямаше кой знае какво за гледане. По-скоро мъглата ме караше да обърна взор към себе си. Колко пъти бях минавал от тук. И ако не само с моите обувки, то с онези, които прекарвах от тук, бяхме направили част от пътеката. Вървях, пъхнал палци в презрамките на раницата. Намерих си ход, който да поддържам. Дишането ми се уравновеси, мускулите на краката ритмично изпълняваха команди, а мъглата… тя сякаш ми правеше път – леко се отваряше пред мен, а след това веднага изпълваше пространството, което размествах. Виждах единствено върховете на обувките си и част от маркировката. Само по напрежението в краката усещах дали се изкачвам.

По някое време мъглата взе да променя цвета си като леко започна да изсветлява. Развиделяваше се. Няма значение, че нищо не се вижда. Настроението ми като че ли също започна да дири своя изгрев. Все още продължавах да плувам в някакво паралелно измерения. Ако от време на време не се спъвах в някой камък, можех да си помисля, че не докосвам земята.

Именно камъните ми подсказаха, че съм минал Мокришкия рид. Явно скоро щях да се озова на билото. На това място винаги ме е духало вятър и никога не съм се задържал дълго – с група или като сега, когато бях отделил два от онези дни, които да подаря на себе си. Само че мъглата явно бе излъгала и вятъра. Тук тя стана още по-плътна. Спрях за няколко секунди. Въздухът влизаше тежко в дробовете ми. Не бях задъхан – темпото, което подържах бе слабо. Нямам спомен кога съм сложил ментов бонбон в устата си. От него въздухът леко изстудяваше. На няколко метра пред мен би трябвало да се намира Раздела. От там маркировка тръгваше в четири различни посоки. Опитах се да си представя гледката. Не, нямаше да се объркам. Краката ми толкова добре познаваха маршрута, че дали се движа в мъгла или със затворени очи – няма значение.

Вървях се без усилие. Така щеше да бъде близките десетина минути, докато прекося билото. После следваше спускането – по острите камъни. Колко проблеми бяха създавали те на групите, които съм водил по тези места. Заради езерата. Никой не гледа в краката си. Вадят се фотоапарати или пък не се откъсва поглед от гледката. Разбирам ги хората, но на тази височина, когато най-важното нещо би трябвало да е здравето, хубаво е да имат едно наум…

Не исках да мисля за отминалите преходи. Малкото време, което можех да отделя насаме на планината, ми подсказваше, че дори в такива условия можех да обърна взор към нея. Навярно и аз като всеки друг в този момент бих гледал към синята вода на Окото. Вместо това си спомних първия път, когато го зърнах. Преди повече от тридесет години. Бях само на шест. По инициатива на баща ми, цялото ни семейство се бе качило в Рила.

Отдавна не бях мислил за този момент. Бе първото ми качване в планината. И много спомени от тогава са живи. Ала с времето, когато наслагвания на случки, впечатления, нюанси започнат да се трупат, човек започва да губи контурите на своето минало. Всичко се превръща в едно цяло и ако ти се иска да го отделиш от останалото, ще ти се наложи повече да се потрудиш.

На мястото, където се намирах в момента, баща ми ме хвана под мишниците и ме метна на гърба си. Нямах повече сили. Може би е искал да обърна внимание на езерата, а не да вървя с наведен нос и изплезен език. Като ми спести усилието се е надявал да видя най-после планината. И аз я видях, наистина. Окото, Бъбрека, Трилистника… Върху раменете на баща ми всичко изглеждаше прекрасно. Никога не бях виждал толкова синя вода. И такива прекрасни облаци, отразени в нея. А въздухът – помня, че бе напоен с особена миризма. На щастие – щях да си кажа години по-късно. Или на мащерка. Точно до Окото спряхме на връщане. Баща ми измъкна примуса от раницата и стопли малко вода за чай. Аз си търсех камъчета и ги мятах във водата. Повърхността бе леко разрошена от вятъра и моята игра сякаш нарушаваше това спокойствие. Въпреки това, като всяко дете, което обича да бъде забелязано, аз продължих да хвърлям камъчета, докато чаят не истина и татко не каза, че е време да ставаме.

Толкова се бях отплеснал, че едва не стъпих във водата. Мъглата ме бе пренесла в друго време. За разлика от краката ми, които си знаеха работата и следваха по памет маршрута. Тук пътеката минаваше до самото езеро. Разбрах, че съм до самата вода едва когато чух лекия плисък на вълничките.

След това още два пъти се качихме с татко до онази точка, откъдето всички езера се виждат. Първо ми беше забавно. И не знам в кой момент започнах да приемам планината съвсем сериозно. Взех сам да си оправям раницата. Не давах на никой да ми пипа нещата. Бях едва десет годишен, а можех да си набавям продуктите, екипировката, обувки – всичко. Татко винаги ме инспектираше. Правеше своите забележки, но дори тогава не давах той да ми се меси изцяло. Планината започна да се превръща в мое отражение. Или обратното. Сериозността, с която се отнасях към нея, се пренесе и в начина ми на живот.

Озовах се в долния край на езерото – мястото, откъдето водата тръгваше надолу към Бъбрека. Нямах бърза работа. Мъглата не можеше да изтрие нито спомените, нито опита, който имах зад гърба си като планински водач. От това място се бяхме снимали с татко. Оставяхме стария Зенит на камъните, пускахме автоснимачката и хуквахме към мястото, което предварително си бяхме избрали за снимка. На една такава фотография се виждаше част от обувката и ръката на баща ми. За сметка на това бяхме уловили езерото. Прекрасна снимка. Виждах я като пред очите си.

Татко бе затрупан от лавина. Не бях с него в планината тогава. Не плаках. Бях на тринадесет години. Не знам защо в мен се загнезди усещането, че той си е останал там и нарочно не иска да се прибира вкъщи. Това бе част от стратегията му навярно към мен – да ме накара да заобичам  преходите. Нямаше нужда, разбира се. Аз бях изградил свое отношение към нея и едва ли с подобен инцидент щеше да ме впечатли.

След това започнах да изпитвам болезнена нужда да метна раницата на гърба си. Беше като жажда, от която не можех да се отърва – страст, стигаща до болка, изгаряне, от което имах нужда като ощипване след тежък сън. Четири години не ми се отдаде тази възможност. По настояване на майка ми. Тя видя, че се държа малко като нощна пеперуда, която на всяка цена иска да се забие в стоватовата крушка. Ставане нощно време и сомнамбулно ровене в шкафа, където държахме екипировката; ходене с планински обувки и зиме и лете; купуване на всякакви карти с маршрути – всичко това трая известно време. Престанах изведнъж. Планината изчезна от раз в живота ми. Спрях да мисля за нея – като книга, която съм прочел и сега отивам да върна в библиотеката.

Започнах да се спускам. Чувах водата, която си проправяше път покрай камъните. На едно място трябваше да я пресека. Забавлявах се с това да отгатвам след колко време пътеката ще мине от другата страна на реката, кога ще има спускане, откъде стават най-добри снимки, ако не бе мъглата… А би трябвало заради нея и други спомени да изникват от предишни идвания тук. С групи, с жена ми, с моите деца, когато ги качих за първи път. Вместо това си спомних първата си фотография, която направих на Бъбрека. И почти веднага след това обърнах обектива към баща ми, който стоеше над мен по пътеката. Така съм подредил снимките и в албума, една след друга. Мустаците му, леката усмивка, кърпата, която си връзваше на челото.

Училищен лагер в Сапарева баня. Не знам майка ми как го бе разрешила. Просто не се е сетила, че Сапарева баня е в подножието на Рила. И разбира се имахме организирано посещение на седемте Рилски езера. Сякаш ги видях за първи път. Заради годините, които бяха минали. А и на седемнадесет действителността бързо се мени. Заради настроенията. Никой не разбра, че съм се качвал преди това, че съм се учил именно край езерата да снимам, че с баща ми двамата… Привидно се забавлявах, свалях момичета – бяхме шумна компания. Ала вечерта, когато слязохме в ниското и аз легнах, цяла нощ се скитах в планината – поне толкова сякаш продължи сънят ми.

Решението ми бе взето светкавично. Още с връщането си в родния град вече правих планове за следващото посещение на планината. Мина време, изкарах курсове. Рила, Пирин, Стара планина – с приятели започнахме да обикаляме и планините в Европа. Но най-скъпа си ми остана Рила и езерата. Посещавал съм ги не само всеки сезон, но и всеки месец – замръзнали, през лятото, есен, всред облаци, буря, дъжд, пек… За да бъда близо до планината си избрах и подходяща професия – водач. Не се налагаше никого да питам. Бях достатъчно голям, за да взема самостоятелно това решение.

Минавайки покрай Бъбрека мъглата като че ли започна да се разрежда. Почти съжалих за това. Така хубаво бях потънал в спомените си. Все едно се намирах в музея на своето минало.

Някъде до брега на Трилистника се проясни. Обърнах се да видя какво е нагоре. Мъглата бързо се вдигаше. Дори малкият водопад се виждаше вече. И мен ме обзеха други настроения. Започнах да мисля за онова, което ми предстои.

Щях да сляза до хижа Пионерска, където бях оставил колата си. След това да отида до офиса на фирмата ми в София. Там имах среща с осем човека, които искаха да направят преход на Рила – връх Мусала, Мальовица, Езерата. Трябваше да им дам инструкции, да ги екипирам, договори, заплащане, съобразяване с времето…

Част от мен остана забулена горе. Не виждах нищо лошо в това. И все пак, колкото повече слизах надолу, толкова всичко ми се струваше някак нереално. Дали бе заради мъглата? Не знаех. Но постепенно спомените ми започваха да заемат своите места – без контрасти, без отделни фрагменти. Обърнех ли се назад, виждах миналото си като млад планинар; баща ми, който ме качи за първи път в планината…

Предстоеше ми, ако е рекъл Господ, още много пъти да видя езерата. Но едва ли така, както ги видях в гъстата мъгла, през окото на моето минало. Но това бе още една причина, заради която обичах планината – тя винаги има по още едно скрито лице, което ми помага да опозная и себе си.

 

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2012 Страницата на Мариан Желев . WordPress .