Страницата на Мариан Желев

Часът е 3.30 сутринта. Телефонът ми звъни. Скачам и се ослушвам. Очаквам да чуя вой на сирена. Пожар! Не е пожар. Роднините ми от София звънят на пожар. Притеснени, те искат да ни чуят как сме. Земетресението така ги е разтресло, че няколко нощи подред няма да могат да спят нормално. Във Варна всичко е спокойно. Даже сънища не ме спохождат.

Сутринта пускам телевизора. Вървят реклами. Сменям каналите – новината номер едно е ясна. Между репортажите са се намърдали ножчета за бръснене, бира и HD телевизори. После пак репортажи. Звънят в ефир от Испания. „Какво става? Защо няма информация от Перник?” После друг, който пита защо CNN три минути след труса има материал, а нашите журналисти спят. Пускат реклами. Чакам. Усещам се, че съм забил нокът в мазилката. Имам желание нещо да изкъртя.

Имаше мнения, че еротиката продавала. Слагаш мацка за водеща снимка или като център в рекламен клип и около нея се събира потенциални купувачи/читатели. Уви, природните бедствия смазват всяка конкуренция – със силата на 5.6 по Рихтер в нашия случай. Тази сутрин, на 22-ри май 2012 година,            всички искахме да разберем какво се е случило. Да, имаше коментари около блоковете, стресирани хора, сълзи на изплашени деца. Но също така ми пробутаха паста за зъби, Дачия за не знам си колко на месец, както и черна техника. На мен ми притъмня пред очите. Някъде в най-забутания ъгъл на съзнанието си успях да видя „диригентите” на тази комерсиална симфония. Те потриваха доволно ръце и гъделът, който виждах изписан по лицата им, не бе следствие на сутрешния масаж, а подбутването по рамото от страна на рейтинга. Всичко за сметка на жаждата ни за информация. Около бедствието.

СЕМ едва ли ще се събудят по този повод. Нищо нецензурно няма. Никой никого не е обидил. Малцинствата – даже и косъм не им е паднал от главите. Но докато едни искат да разберат как са близките им, приятелите, други инвестират мълниеносно в страха ни. Вероятно очакват земетресения от продажби, които буквално да разцепят статистиката и утре всички те да излязат от тежката финансова криза. А ние да продължаваме да стоим под руините на собствената си параноя, с дъвка Орбит в уста за смазване на челюстите.

Благородството на журналистиката и ролята й на приятел на обществото се движи праволинейно – системата й от коловози, снимана от високо, прилича на баркод. Сензацията е локомотивът на всичко. В първия вагон, естествено първа класа, се возят рекламодателите. В останалите вагони са всички, които определят битието ни. Къде сме ние ли? Търсете ни в пътническите влакове – возим се с прикачване от една гара на друга, от ден на ден, с вечното безпокойство, че ще се превърнем в паметници на собствените си мечти.

Изключих телевизора. Набрах телефона на моите роднини в София. Признавам – очаквах мобилния оператор да ми пробута бюлетин за нови тарифи, докато чаках обаждане отсреща. Гласът на братовчедка ми… далеч не звучеше като от реклама за 70% промоция на кайма. Страшно било. Те са можели да станат на кайма. Цялата панелка скърцала и виела.

Питам се: дали имам силата да спра рекламите по медиите, когато се отразяват бедствени ситуации? Нечовешко е. Като явление го слагам на нивото на мародерството. Когато човек е най-слаб, уязвим и изплашен, в такива моменти някой да му наслагва внушения за потребител! Защо? Излиза, че колкото повече бедствия има, толкова една стока ще се продава. За да се създаде тя, нужни са материали, суровини, петрол, добив на полезни изкопаеми.  Природата после сама трябва да запълни своите липси. Става земетресение, пластовете улягат. Хората се страхуват, някой им пробутва реклами за оребрен тиган и те започват да се печат на бавен огън… Порочен кръг.

В знак на солидарност, ще гледам днес нищо да не си купя. И по възможност да не потребя нито една стока, чиято реклама потече в ефира сутринта, покрай жаждата ми за информация.