Страницата на Мариан Желев

 

            Пред вход “Б” на блок 149 имаше насрочено събрание. Присъстваха всички. Дори майките с децата. Гледаната точка бе една-единствена: посрещане на важен гост от Япония.

            Домоуправителят занарежда кое не е както трябва и кое моментално следва да се приведе в приличен вид, за да не каже после гостът: “Тия тука живеят като плъхове”.

            Първо мазите са пълни с вода и там действително царуват плъхове. Второ: асансьорната кабина не само е обилно опикана, ала е заприличала на стена за просташки откровения. То хубаво, че японеца не знае български, но там има едни картинки, дето… После вход “Б” няма домофонна уредба. И то така и така ще се слага, по-добре да е от онази, с многото копчета, кодове и светещи лампички. Япончетата обичат техниката. Тя е нещо като обикновените вафли за децата ни – има ги във всеки магазин, достъпни са и така нататък. Но да не се отклоняваме – плесна с ръце домоуправителят. Фасадата на блока е все едно бомбардирана. Хубаво е да се викнат мазачи и да лепнат една изолация. След това молим всички комшии да не хвърлят фасове, обелки от картофи и най-вече кокали през терасите. Хич не се надявайте, че куче или котка ще нахраните. Те отдавна заобикалят вход “Б” на блок 149. Децата на Петрови, Иванови и Бързакови бяха изгорили мустаците и опърлили козината им…

            Докато домоуправителят изреждаше кое как трябва да се оправи, родителите на Любка стояха до него и кимаха с глава. Там, където можеше да се прибави идейка за блясъка на входа, те бързаха да я вметнат. Освен това  апартаментът им вече втора седмица бе подложен на основен ремонт. Къртеха, пробиваха, купуваха всичко ново.

            Любка, дъщеря им, замина преди четири години да учи в Испания. На втората година се запознала с Миямото – младо, хубаво японче, с усмивка като онези от рекламите за маркова техника. Такъв го видяха на снимката родителите на Любка. Стори им се твърде слабичък и нисичък. Ама нали всички япончета си бяха такива. Иначе как биха се побрали на шепа островчета толкова милиона.

            Дъщерята и япончето бяха обявили годеж. Идваха да се представят пред родителите на Любка като бъдещи съпрузи. Затова не можеше току-така да влязат в мизерията на вход “Б”. Младият господин Миямото можеше да вдигне ръце от българите.

            Настана работа. Мъжете от входа си взеха отпуска. Запристига майсторите. Жените се втурнаха по магазините за препарати. Родителите на Любка час по час ходеха до кварталното гаражче – я за студена бира, я за нещо по-така.

            Най-напред направиха външна мазилка. После викнаха фирма за домофонната система. Никой от съседите не прояви скъперничество; поръчваше се най-скъпото. Един дърводелец се зае да прави нова обшивка на асансьора. А момчето на Панайотови – все още непризнат гений в областта на електрониката, направи така, че като влезеш в асансьора, вместо да натискаш копче, казваш на глас към кой етаж пътуваш и – хоп! – кабината тръгва. Обаче там нещо се объркало (оригинална част била нужна или нещо такова) и трябвало по-силничко да се вика, че да чуе електрониката в асансьора.

            Дойдоха да изпомпат водата от мазето. Бояджии метнаха стените по стълбището отгоре надолу. На дърводелеца намериха още работа: нови пощенски кутии. Жените погнаха градинките. Засяха теменужки – японците ги обичали. Бабата на Любка се зарече, че лично ще приготви на япончето кисело мляко. Да види що е то натурал бациликус.

            Вход “Б” на блок 149 заприлича на строителна площадка. Отпред непрекъснато спираха и тръгваха фирмени коли: за мебели, за изолации, за дървен материал… всичко наоколо се преобрази. Смениха дори и плочките. Разграфиха местата за паркиране. Подмениха и изгорелите лампи на уличната осветление.

            Най-после денят дойде. Самолетът на Любка и япончето кацаше в един следобед. В шест сутринта мъжете се бяха избръснали; жените до осем бяха с нови прически. В девет и осемнайсет платиха и на последния майстор. Родителите на Любка направиха погача. Бабата държеше загърнато киселото мляко. Автомобилите пред входа лъщяха от чистота; стълбището – ароматизирано; градинките – само за снимка отгоре; а асансорът – последен вик на модата (момчето на Панайотови така и не можа да намери оригиналната част, та все се налагаше да й викат на техниката, но това сега не бе толкова важно). Някой се бе сетил да сложи и плакат над площадката: “Добре дошъл, господин Миямото”. Ала малко преди кацането на самолета го махнаха. Все пак не посрещаха само япончето…

            Бъдещите съпрузи пристигнаха към два и половина. За да не става навалица и да  не вземе чужденецът да се стресне, посрещачите пред входа бяха малцина. Повечето стояха по балконите. Домоуправителят се бе заел със задачата да въведе гостите в чисто новия вход. Пък и да им дръпне едно приветствено слово (естествено нямаше да ги остави да се качат в асансьора самички).

            Япончето искрено се трогна. А Любка поглеждаше въпросително родителите си. “Какво става – един вид – тука? Какви са тия промени и това посрещане?”

            – Нищо, Любче – тупаха я по бузата те, прочели правилно въпросите в очите й. – Малко ремонт, малко освежаване. Все пак зет си имаме, чужденец.

            Питка с мед, ракия със салата, варена домашна кокошка… Да не говорим за десерта, който бабата на Любка предложи на Миямото: домашно приготвено кисело мляко.

            На пръв поглед слабичко и дребничко, япончето ядеше като за трима. Всичко му било вкусно, всичко искал да опита. Комшиите като видяха какво сърцато, искрено и добро момче е, взеха един след друг да се надпреварват да го канят. Мъжете искаха да се изфукат с новата японска техника, а жените отваряха архивни бумаги със стари български рецепти – от времето на прабабите им.

            Бързо отлетяха двете седмици. Любка и Миямото се канеха да си ходят – в Испания, за няколко изпита. После отлитаха за Япония. Родителите на младоженеца бяха наред да видят избраницата му.

            Изпращането бе по-пищно и по-шумно от посрещането. Бяха наизлезли хора и от съседните входове. Имаше и гайда. Жените спретнаха хоро. Мъжете се хванаха през рамо. Награбиха и япончето. Домоуправителят му се усмихна и каза, че това може да прилича на тяхната сумо борба, ама не е. Туй е чисто българско хоро.

            Бутнаха на Миямото за довиждане няколко петълки суджук, шише сливова и сладко от смокини. Тук-там имаше сълзи, най-вече от страна на родителите на Любка. След прегръдките и дузина покани пак да дойдат, бъдещото семейство се качи в колата.

            В самолета, по път за Испания, Миямото веднага сподели с Любка своите впечатления от престоя си в България.

            – Никога не съм опитвал такова кисело мляко… Но не това е най-важното. Много силно  впечатление ми направи друго.

            Любка с интерес очакваше да чуе как му се е отразило посрещането. Самата тя възприе промяната в бита на родителите си като прекомерна, макар да бе намерила време да се усмихне на начинанието им.

            – Очите – каза Миямото – това ми направи впечатление. В тях има живот, има и желание, и любов, и доброта… и после: енергията и духът на тези хора. Та те през цялото време не се спираха. Сигурно са много работливи.

            Любка си помисли, че едва ли родителите и съседите на Миямото в Япония ще тръгнат да правят основен ремонт на къщите си. Малко след това лицето й да се натъжи. Спомни си очите на майка си и баща си. Тя не бе придобила впечатленията на своя годеник. Не виждаше дух, доброта и желание в тях, а само сълзите, в които бе отразена тъгата им. 

            Нямаше и седмица след тръгването на гостите, когато част от мазилката се пропука. При първия по-сериозен дъжд едно парче се откърти и падна. Кабината на асансьора нещо се разскърца. Това изглежда подразнило някой и той взел, че я опикал. Плъховете само това и чакаха. Наизскачаха от дупките и скоро отново станаха господари на мазите. Градинките с теменужките бяха изпотъпкани и напълнени с хвърлени от терасите фасове. А една сутрин три яйца едновременно полетяха от осмия етаж. Улучиха капака на паркирания долу автомобил. Намери се човек, който да изкърти капаците на пощенските кутии, а друг да упражни творчеството си по стените във входа. И от скоро малцина започнаха да водят колите си на автомивка.

            Като спомен от посрещането на гостите остана електрониката в асансьора. От ден на ден тя все по-трудно чуваше, та се налагаше гръмогласно да й се заповядва конкретния етаж. И като вземеха всички да се прибират от работа късен следобед, целия вход кънтеше от гласове им: “петиии”, “осмиии”, “шестиии”…