Страницата на Мариан Желев

Като повечето българи сън не ме хвана. Исках да се събудя рано на 13-ти май, да изляза и да се насладя на чистотата по улиците. Толкова старание положих: събирах консерви, пластмасови чинии, огризки от ябълки и потъмнели бананови кори. Тиках всичко в рекламните торби и ги предавах на сметосъбирача с гордо вдигната глава. След това с повишено национално чувство се прибрах и си пуснах телевизора. Моите братя и сестри също се бяха трудили. Тълпи от хора, които иначе рядко вкупом напускат панелните си обители, обикаляха градинките, надигаха фустите на храстите, проникваха в деретата и търсеха омразния боклук. Виждах как стръвно го набождат и предават врага на чистотата в ръцете на справедливия контейнер.

Приплака ми се и поплаках. С кърпичка попих естествения си сантимент и грижливо я пуснах в кофата за боклук. После си легнах и дълго не можах да затворя очи. На тавана бяха изписани сцени от моето бъдеще. Там всички ние се къпехме във фонтан от чистота и светлина. Хубаво е да живееш в България, особено на 12 май.

Слънцето едва се бе подало, когато се бях ободрил с кафе. Облякох се и излязох. Пред входа заварих двама души, бездомници – проснали се бяха на мръсен дунапрен и използваха за завивки стари одеяла. Възмутен им креснах:”Какви ги вършите тук?”

Те нямаха къде да спят, бездомниците. Вчера, при почистването, ги били изгонили от градинките в парка. Сега се разполагаха пред входа на моя блок. Помолих ги, в опит да пощадя доброто си настроение, да си поспят още малко, а след това да се махат, без да правят боклук.

Продължих. Навред властваше чистотата. Дори листата на дърветата изглеждаха по-зелени от вчера. Котките и те – обхванати от общата мания, продължаваха да ближат лапи. Толкова бе чисто, че чак заслепяваше. Сложих си тъмните очила. Тогава видях в дъното на улицата телевизионното бусче, което отразяваше кампанията от вчера. Около него имаше нахвърлени фасове, тиквени семки и чашки от кафе. Прозорците бяха отворени и отвътре ухаеше на Тони Стораро. Приближих се. Огледах се и бързо награбих пластмасовите чашки. Събрах в тях фасовете и сметах някак тиквените семки. Потърси кошче за боклук и ги пратих там. След това се приближих до буса, леко го разтресох отзад. Вътре се събудиха. Тони Стораро спря, а някой се закашля. Запалиха и тръгнаха. Махнах си очилата. Всичко блестеше от чистота.

Розови храсти, прекрасни алеи в Морската градина, лазурно море и чисто бели чайки. Животът е прекрасен, а аз бях горд, че съм част от него. Вървях по улиците и усещах край себе акациев аромат. Летях с помощта на обонянието си, когато до слуха ми стигна жално скимтене. Озърнах се и на момента разпознах под една пейка улично куче. Някой му беше опаковал устата с тиксо – толкова здраво, че до смъртта си нямаше да вкуси повече храна. Очевидно отмъщение. Улично куче беше, да, от онези, които хапят и лаят бездомниците. Или се навъртат край някой двор с надеждата да награбят огризки, кокали от печено пиле и недоядени сандвичи от сити хора. Посегнах към него, а то започна да ръмжи. Казах си: Ако му помогна, ще ме нахапе. Продължих и потърсих следващата приятна картинка.

Така щеше да бъде до края на деня – исках да видя и лицата на хората, исках да видя и тяхното щастие. Да се полюбувам на детската глъч в чистите паркове и алеи за разходка. Да се радвам на хората, тръгнали с торбичка в ръка, в опита си да издебнат напъните на домашните си любимци. Или пък хората от кварталите, които на смени бдят дали вандали няма да изпуснат торба с боклук пред входа.

Нищо не можеше да развали идилията. Точно сега е времето ситуацията да се промени.

Беше 13-ти май, фатален ден за мръсотията.