Страницата на Мариан Желев

Така ми се искаше да помогна на това дърво. Може би като съборя сградата. Или от яд да надраскам стените й. После да заоблача небето и да се помоля за дъжд… или просто да го поливам три пъти на ден в жегата, за да видя красотата на живота в клоните му.

А всъщност то ми прилича на просяк с отрязани ръце или крака, които възпламеняват съчувствие в минувачите и излъскват златните нишки на добродетелта в нас. Но за коя точно добродетел става въпрос: Градската или човешката?

Дървото е осакатено по закон – общински, чиновнически, държавнически и европейски. Дървета не трябва да се секат, могат само да се кастрят. Така и вие, мили мои, протестиращи за правата на природата, можете да бъдете сигурни, че никога няма да бъдете изкоренени, но редовно ще бъдете поливани, за да има какво да се кастри. Нали се сещате, че онези, които създават законите, виждат вашата борба, гняв, протест, ожесточение и тайничко ги поливат, за да знаят как да стават по-силни…

Чакайте, чакайте малко – да не си мислите, че съм анти-природата и анти-екологията. Всъщност от една страна съм точно това. Да протестираш и да виждаш как отгоре ти се смеят или в най-добрия случай ти пращат дресирани парламентьори, с които да си стискате ръцете – о, да, против този начин на изразяване любов към природата съм. Но така и не чух някой да разкаже какво точно му дава природата. Как помага, вдъхновява, подкрепя, възвисява и прочее епитети. Защото акумулирането на подобен тип енергия би се отразило – според мен – пропорционално на желанието за борба да запазим чистотата на нашата мила Родина.

На последния ден на земята, когато от еди-колко си до еди-колко си трябваше да загасим светлините, включих всички уреди вкъщи. Дори фурната и парти-грила. В знак на протест срещу онези, които се опитаха да ме превърнат в консуматор. И така ми се искаше всички да го направят. За да изгърмят бушоните – във входа, в енергото и в главите ни, та да разберем, че късото съединение не е проблем на нашето табло, а в цялостната ни концепция на потребители.

Отдавна ми иде да се заям и с всички онези другарчета, които по цял ден ми обясняват как трябва да се продава повече, да се произвежда и гради икономика. Но съм объркан, защото по-скоро искам да прегърна – сега! – всички малки хора на дребно, които знаят, че в лишението е смисъла, в простите неща, в „Обичам те, приятелю!”

Преди много години, като деца, бяхме на плажа. Изведнъж от морето излезе една водна змия. Беше подгонила попче. Един от нашите стана, хвана змията за опашката, засили я, и я удари в камъка. Пръсна й главата. Попчето остана на сухо и… изсъхна на пясъка.

Сигурно очаквате някакъв извод от тази притча. И аз. Но както често се случва, докато пиша определен материал, тази именно картина ми се появи, мислейки за екология. И за да не остана с едни голи халосни думи, ще се опитам да направя връзката между змията, попчето и екологията.

Дори магнатът, човекът с парите или каквото си искате зло с кюлчета броня около уязвимите си места иска да има екология на тази земя. Защото, ако я няма, би липсвал и той. Затова е хубаво да се финансират, подкрепят и създават протестни движения навред по света и в България. Това е единственият начин той да се ориентира по-добре в приоритети си, да трупа власт и да се вкопава в действителността, в която и ние сме впили плитък на пръв поглед корен.

Общо взето така го виждам – всеки протест се превръща в змиеподобно гонене на уж уязвима плячка. В крайна сметка всички излизат на сушата и намират там финала си. По една или друга причина. А големите влечуги кротко потриват кореми на дъното на възможностите си и бавно смилат погълнатото количество доволство.

Ред е да кажа и моята гледна точка за решаване на проблема. И ще го направя.

В създаването на природа виждам повече полза, отколкото в протеста за нейното опазване. Хайде, да подминем онова „който не е посял дърво, все едно нищо не е свършил на тази земя”. Лично посях две дузини и не се чувствам доволен. По-скоро копнея да създам природа като усещане в хората за добро и красиво. Не ми се критикува, не искам никого да нападам с думи. Искам да създавам – Може ли любовта да се превърна в разменна монета? Просто питам.

Излизайки на улицата на мен ми се налага да крещя, да викам срещу някого, да го хвана за ушите и така наужким да го сваля от власт. А всъщност копнея да го обичам, с цялото си сърце. И така да му покажа, че има една друга природа в нас, човеците, която е създадена за добро. Неокастрена. Да подаваме ръка – дори на скритите в дебелите стени на институциите врагове. После е лесно. Не се налага протест и замеряне с яйца.

Един ден всички ще останем на улицата. Няма да има повече потребление, защото суровините ще бъдат изчерпени. Дори обещанието на Американците, че ще населят нова планета и оттам ще ни снабдят с блага – няма как да стане. Пътят към този проект е постлан с добри намерения и води към следващото ниво на ада. Задоволявайки нуждите си, ние се превръщаме в дупка на нужник – пълни сме с добре смелени обещания. Същото е и с екологията като форма на протест – тя ще ни превърне в саксийни цветя с южно изложение към някое сметище. Нима дотам стигнахме – да бъдем поливани със собствените си сълзи. Ако е така, то навярно скоро ще се удавим в добре филтрирана бъбречна мъка.

Написах тези думи в желанието си да покажа, че омразата – към когото и да било – не води до качествени резултати. Така наречените управляващи са представителна извадка на нашата слабост или отказ сами да поемем живота си в ръце. Утре можем да включим в дневния си ред разходка в природата или свързване на мислите си с нея. Или просто да се насладим на чемширена естетика, подкастрена в добре оформена концепция за урбанизация.

Не оставам удовлетворен от думите си. Парадокс!? Но си спомням как се смях преди години на Н. Бердяев и неговото: „Не съм доволен от първите си двайсет книги и затова написах още толкова.” Сега ми е тъжно, защото още на мига искам да пренапиша тук изложеното. Но пък мога да обърна огледалото и към слънцето – с добро чувство, защото дори окастрен откъм възможности да спра строителството в Морската градина във Варна, сеченето на дърветата в планините и черпенето на още дивиденти за сметка на природата – вярвам, че именно оптимизмът ще бъде онази съставка, която ще накара дървото в нас да се разлисти, за да можем в сянката му да се спасим от жегата на глобализма.