Страницата на Мариан Желев

11.07.2012

Сряда е. Дъжд вали.

Filed under: Без категория — Jelev @ 21:31

Не е понеделник. Нито петък, когато всички пускат коментари колко им се почива или колко отегчително е да започнеш нова седмица от живота си. После на някой му хрумва гениалната идея да публикува потни халби в ефира и да чака някой да го покани на тиквени семки. Все един такъв натикан в оправдания живот водим.

В случая има два варианта – 1: отказвам се от социалната мрежа и така се разделям с поне дузина клишета 2: просто се правя на разсеян. Обаче на мен ми липсва Митко Павлов и неговите сутрешни блокове в ефира на радио не-знам-си кое. Този човек ме е разсмивал до колапс. Казах му го. Смя се и той. Негова е репликата: „Днес е сряда, малкият петък”. Както и вица за двете мъжки мечки, които се събудили по-рано от зимен сън… Друг път ще го разкажа.

От тринадесет години живея във Варна и толкова свободен дъжд не бях виждал. Истински, крещящ за свобода – това бе дъжд, който искаше да измие умората от обувките ми. С удоволствие наблюдавах по улиците как момичета и момчета, мъже и жени, напълно конституционно си бяха събули сандалите и шляпаха с разширени пръсти на нозете в локвите. Дрехите им бяха толкова мокри, че дори жегата би им направила път утре. Свобода! А в същото време „любезна” журналистка въртеше в ефир изказването, че вдигали цената на хляба, от което чакрите ми започнаха да скърцат като на стар москвич лагерите преди захранване с оригинално масло (с това сравнение поздравявам бай Митко от Село Опанец, който ми даваше като малък да въртя геврека на старата му Варшава).

Беше порой – истински, класически. А преди това гърмя два часа. Все едно небето се бе запекло. И като се отприщи… Късмет, че бях с гумени сандали. Нарочно нагазих в локвите. Гребях и хвърлях вода навред. Напазарили от магазина бабички ме гледаха изпод мустак от автобусната спирка, без да отделят едно око от брошурите за отстъпки на големите вериги за хранителни стоки. Завидях им. Колко пъти съм си представял как на достопочтенна възраст с мои набори ще играем по цял ден белот, табла и руска трупа. В това време порасналите ни деца ще се самоотглеждат, а внуците ни ще са преминали първа младост. В малките тъмни помещения ние ще опъваме мастика за кураж, а след това с шепа миди ще ловим попчета. Ако са останали по това време…

Да се върнем към дъждовната варненска сряда. Винаги с удоволствие съм наблюдавал в такова време хората в колите си. Особено жените, които са сами. Много самотни ми се виждат. Навън вали като из бидон. Пуснали са си музика, но те не я чуват. Гледат втренчени в стъклото пред себе си и дори не мигат. Първо си мисля, че ги е страх – в това време, обречени на капризите на природата. Сигурно имат нужда да бъдат прегърнати. От друга страна ясно виждам как пред очите им се отваря една друга картина. Природата много добре диктува настроението им. Във всякакви други условия те биха били ангажирани – жените – затормозени, вмислени, аналитични. Но ето че идва пороят и им отрязва пътеката до работата, магазина, къщата. Те стоят в колата и чакат зеления светофар да светне след две дузина коли. Небето е застлано с тъмни облаци, но процеп светлина се оформя в ъгълчето на лицето им. Да, видях една жена да се усмихва в колата си на този варненски дъжд. Почти мога да се хвана на бас, че беше същата, която после си събу сандалите и гази в локвите вдъхновяващо. Колата й бе оставена на аварийни в малка глуха варненска уличка.  

Да оставим сантимента настрана. Факт е – всички си го говорим във Варна, – че като завали дъжд, хората масово се качват по колите. В това има известен смисъл. Вид бягство е. От естественото в крайна сметка. Скриваш се в къщата, в колата, под спирката, където ще те прибере обществения транспорт. А на мен ми се пише за онези варненци, които тръгнаха боси в дъжда по напуканите плочки и споделяха настроението си с локвите. Беше жега и всички имахме нужда от това настроение – да разтворим душичките си.

Ако не друго, ще пратя хабер (извинявам се на БАН за тази дума) на Митко Павлов да се върне в ефир. Току-виж по-често започне да вали във Варна. До онзи ден ми се струваше, че във Владиславово има порой, а около Общината – суша. Днес времето бе за всички. И на който му стискаше си събу сандалите. Останалото са подробности.

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2012 Страницата на Мариан Желев . WordPress .