Страницата на Мариан Желев

Преди около петнадесетина година сбъднах детската си мечта да се разхождам из нощния Пловдив. Преди двадесет минути, узряла и напъпила, се сбъдна една друга детска моя мечта, расла в задното дворче на моето детство – да карам колело вечер във Варна. И не знам откъде ми хрумна идеята, че в такава петъчнотринадесета лятна нощ, нещо подобно трябва да се случи. Хрумна ми, че или ще отида на лятно кино, или ще обера влак.

Спомням си последното лятно кино – КК Дружба, Брус Уилис, Шесто чувство и аз с моето момиче. Пушихме цигари и всичко останало, впити до мозъка на костите в шантавия сюжет с присъствието на героя с физиономия тип „кой ми кихна в лицето.” После на плажа… и сякаш нощта не свършваше, а звездите приличаха на шейк от сериал създаден само за нас. Искахме да се гмурнем в морето, а всъщност живото течение на чувствата ни влачеше към повърхността на небивали досега усещания. Пиша това без знанието на онова гениално човешко нещо – мозъка. Чувствата са проводник на съвършенство и точно признаването на тяхното смирение ни прави още по-добри към самите себе си.

Колкото до обира на влака – такива неща ми се искаше да направя в тази нощ. Беше минало полунощ, което означаваше, че нищо фатално не можеше да се случи. Затова се замислих и проумях: какво толкова има да се обира на БДЖ. Всъщност аз имам да им връщам. Толкова разкази съм написал в нощните влакове. А колко книги прочетох. И затова, въпреки каскадната си нагласа по каубойски да размишлявам, с пръст няма да докосна Железниците. По-скоро тайно копнея да отида до гарата в Добрич и да долепя нос до траверсите. Питайте ме защо обичам миризмата на смазка.

Вместо всички тези неща с чичо Веско играхме шах тази вечер. На покрива на четиринадесетия етаж, където той, леля Креми и Ирка домуват над алчността на варнеските чайки. Партията завърши 1:1, но в мен остана нещо повече от усещането за реми. Излязох победител – не пред чичо Веско, а пред моите настроения. С тях си тръгнах, разбира се след като нагънах две палачинка малко след полунощ с благословията на леля Креми, която ужасно изкушаващо бръкна в чекмеджето и за сладко от кайсии, и за сладичко от портокали. При това след този фатален ден. И все пак точно след това започна хубавата част.

Прибрах се с колелото до вкъщи.

Прибрах се с една друга моя детска мечта.

Много ми се събраха, защото само наскоро, на първи юли рано сутринта заспах пред лагерния огън…

Карах колело по варненските булеварди като насън. Зад мен тичаше едно хлапе, подгонено от сянката на уличните лампи. Ех, живот! Не искам да го описвам, а да се удавя в него. Чувствам се като риба. И въпреки това мога да се ориентирам по фосфоресциращия планктон на миналото си. Въпрос на умение – да се задържиш на педалите на детството. И аз си ги въртях, подминаван от нощните таксита като уморен гларус, който си е загубил гнездото. Уви, моето топло местенце си беше в мен – таз моя душа отдавна гнезди около подобни усещания. Затова, където и да се намирам, все намирам начин да създам уют за мечтите си.

Сигурно звучи фанфарно. И все пак това би могло да бъде началото на роман. Макар че на мен, честно да си кажа, ми се иска следващата книга да започне с това как в дъждовен есенен ден съм се скрил в изоставена каравана на плажа и там, върху моя тефтер, записвам ударите на вълните по брега…

Кой знае, писателският занаят е непредвидимо нещо. Току-виж съм изкарал пищовите за влаков обир. Или просто съм решил да разменя чувства в лятното кино, преди да изиграя партия шах с чичо Веско.