Страницата на Мариан Желев

 

Дано не духне силен вятър и да я отнесе.

Това си казах, когато я видях за първи път. Тя слезе от таксито ръкомахайки; търсеше опора във въздуха. Главата й бе отпусната. Тънките прави коси скриваха лицето, а дрехите й стояха като наметнати. Беше толкова слаба, че и при най-малкото грешно движение можеше да се счупи.

Мигом се появи приятелката й. Като неин придружител и водач скоро се ориентира в обстановката. Нищо излишно нямаше в действията й. Дори се движеше с една мисъл напред: подаде ръка на момичето, насочи я към стълбите, като преди това бе успяла да плати на таксиметровия шофьор.

Наблюдавах от прозореца на втория етаж, където се намира кабинетът ми по рехабилитация. Знаех, че днес ще пристигне пациентка от Гълъбово. Нищо ново за мен, но щом погледнах картона й, настроението ми се промени.

Казвам се Наталия и работя като кинезитерапевт. Обичам си работата. Слагането на бялата престилка осъществи моя детска мечта. Исках да помагам на хората и в усмивките им да виждам отплата за работата си. Постепенно детето в мен отстъпи място на зрелостта, което тълкувах с положителен знак. Само така можех да издигна професионализма до нивото на емоциите си.

Работя предимно с възрастни и много рядко с млади хора. Последните, слава Богу, рядко биват сполетявани от инсулт и имат проблеми с двигателния апарат, ако изключим катастрофите при пътни инциденти.  Пробвах и в спортен клуб, но навреме се отказах. Съвременният спорт, особено професионалният, е една безумна форсация на човешките възможности с помощта на изтощителни тренировки. Към тях се прибавят стимулантите и цяла лаборатория от медикаменти, които изцеждат силите на тялото без неговата природа да е казала своето „да”. Стига се до „глухота” на организма – той не е в състояние да чуе болката, оттам и не може навреме да реагира и да предупреди човека за спешна нужда от почивка и промяна на режима. Оказа се, че водя битка с химията. Не беше за мен.

Зимата се връщах в Добрич. Имах кабинет в болницата. На пролет, през цялото лято и началото на есента, се премествах в хотел „Добруджа” на Албена. Работех и по здравната каса. Не бях длъжна, нито пък се отразяваше на заплащането ми. Чисто от човешка гледна точка имах нужда да се докосвам до обикновените хора. Не исках да ги виждам обречени само заради това, че нямат избор.

Тялото на човека е като пътна мрежа. Симптомите на една болест са елементи, движещи се превишена скорост. Създават хаос и объркват нормалния ритъм на органите. Заболяването се прикача към слабите места в организма. Там то гради своята крепост и не позволява на животворната енергия да си върши работата. Тя се натрупва пред изградените стени, пращайки в същото време тревожни сигнали до мозъка.

Моята работа е да обходя тялото и да открия депата с негативна енергия. Пръстите са моят начин да надникна в системата. С тях „виждам” вътрешното състояние на човека; напипвам болестта и се мъча да освободя пътя на енергийните сили на тялото, които да си свършат работата. Превръщам се в нещо като регулировчик на имунната система, давайки й указания за точната посока, в която да действа.

По-трудно е при възрастните хора. Те са като стар мотор, който е трудно да припалиш. Частите са износени, връзките отдавна са амортизирани, а възможностите на мускулите са сведени до минимум. От друга стана при възрастните повечето двигателни функции са добре отработени и щом усетят, че стъпват на крака, на помощ им идва, както го наричам, „паметта от движението”. При младите е обратното: тялото бързо укрепва, мускулите притежават еластичност, но ако травмата е нанесла сериозен шок на психиката, двигателният процес трудно се възстановява.

Състоянието на Детелина бе описано на двадесет и осем страници. Донор на бъбрек. Местонахождение на болницата, извършила манипулацията – неизвестна. Последвали са симптоми на рязко влошаване на състоянието й. Наложило се да й направят втора операция, в България, заради инфектиране. Три месеца по-късно другият бъбрек отказва да функционира. Налага се наново хоспитализация. Според описанията и на здравния картон през тялото й е минала цяла аптека. От четири години тя е на хемодиализа и на практика живее без бъбреци.

От раждането си Детелина е оставена в дом за сираци. Не е виждала майка си и баща си. Решават да я осиновят, когато е на три години. За нещастие норвежката, която искала да я вземе при себе си, загива в автомобилна катастрофа. Детелина остава в дома. По-късно я местят в друг. Мъчат се да я включат в програми за приемни родители. Накрая успяват. Шестнадесетгодишна тя заминава за Коледа при семейство. Връща се след десет дена. Персоналът на дома забелязва, че е бледа, в недобро физическо състояние и прекалено мълчалива. Приписват го на емоциите около Коледните и Новогодишните празници. А и на тъгата на момичето, че всичко е временно и едва ли скоро ще има възможност да се докосне до истинско семейство. Прави също така впечатление с колко подаръци се връща тя… и как до един ги раздава на децата от дома.

Започва се с висока температура, повръщане и се стига до пълно обездвижване. Хоспитализират Детелина. Една от жените в дома вече е видяла следите от операцията. Следва диагнозата: единият бъбрек е изваден. Детелина малко неща си спомня. Приемното семейство било много мило. От нищо не я лишили. Дори я завели на кратко пътешествие, за което почти нищо не можела да разкаже. Събудила се в болнична стая. Казали, че й станало лошо и затова повикали линейка. Навярно е прекалила с шоколада. Вкарват й катетър. Така обяснили пред нея раната в долната част на гърба й.

Така и не открили приемното семейство. Личните карти, с които се регистрирали, били на мъртви хора. Номер на кола, работа – всичко фалшиво. Само неясни описания на жена с дълга чуплива коса и среден на ръст мъж с малка брадичка и очила.

Първият сеанс с Детелина бе опознавателен. Исках да разбера с какъв точно проблем ще си имам работа. Но за да изкопча някаква информация трябваше да се обръщам за всичко към Мая, придружителката й. Тя бе повече от помощник на момичето. Говореше компетентно и познаваше в детайли проблема. Изненадах се, когато разбрах, че също има съдбата на изоставено дете. Късмет е – макар да се съмнявам, че тази дума звучи на място, – че се бе разминала със съдбата на приятелката си. Повече от четири години тя се движеше непрекъснато с нея. Съвсем доброволно. Виждах, че е пристрастена към задълженията си. Сама бе открила банкова сметка и на своя глава предприела дарителска кампания. Говорила с лекарите, интересувала се за всеки детайл от състоянието на Детелина. Ясно било, че без трансплантация на нов бъбрек тя няма как да се оправи. Откакто бяха отседнали в хотела, час по час ходеше до компютърната зала, за да проверява сметката. Притесняваше се. Обясни ми, че всеки протакан ден за Детелина е пагубен, понеже организмът й се крепи единствено на медикаменти. Съвсем скоро други органи можеха да откажат да работят.

Знаех го и въпреки това я оставих да говори. Бдейки над Детелина Мая сякаш искаше да защити себе си. Срастването на двете бе следствие на слабост – по равно си разпределяха изпитанията, щастието и тревогите. Идването им в Албена при мен бе тежък за тях момент. Изтощението на Детелина можеше да повлече и приятелката й. По-късно щях да разбера, че Мая е много по-силна, отколкото изглеждаше отстрани.

Пристигането на момичетата бе по програма на неправителствена организация, поемаща единствено рехабилитацията на Детелина, след злополучната й съдба, продължила толкова години. Благодарение на медиите бяха събрани половината пари за трансплантация, но по думите на Мая – твърде много се бавеше всичко. Обществото, както при много подобни случаи, бе изпуснало парата на своето недоволство под формата на еднократно дарение. И всичко бе утихнало. Налагаше се сега наново да се събуди вниманието, да се привлекат хора към каузата и всички да разберат, че Детелина е застрашена. На нея не й бяха нужни само средства в крайна сметка, а и подходяща клиника, където да се извърши трансплантацията, и след това да се чака донор. Ала дал веднъж своята лепта за страдащото момиче, дарителят сякаш отказваше наново да му припомнят, че средствата не са достатъчни. И не само той – малцина щяха да подкрепят кампания, минала веднъж през медиите с дежурно внимание. Мая имаше от какво да се притеснява. Правеше ми впечатление обаче, че в присъствието на Детелина тя запазваше хладнокръвие. Нито веднъж не я чух да говори пред нея за кампании, събиране на средства и прочее.

Подкрепата на приятелката й не бе достатъчна, за да стъпи на крака. През организма на Детелина бе минало солидно количество лекарства. Те пречеха на терапията, която предприех. Едва се крепеше на крака и няколко пъти имах чувството, че затваряйки очи, няма намерение повече да ги отваря. Загубата на воля за живот можеше да се окаже фатална. Докато бе в ръцете ми Мая стоеше до нас. Усещах погледа й върху гърба си. Не ми пречеше да се съсредоточа в работата си. Но не можех да остана безразлична – ако всичко зависеше от емоциите й, отдавна Детелина да се е изправила на крака.

Съкратих някои посещения на чужденци, за да мога да обърна достатъчно внимание на детето. Точно така, дете. Тя бе в пълнолетна възраст, но ако я погледнеше човек отстрани не би й дал повече от единадесет-дванадесет години. Посветих на Детелина повече от половината си работен ден. Започнахме с леки разтривки и работа по долните стави на краката. Редувах процедурите с лек масаж на главата, съсредоточавайки се върху челото. Исках да намеря начин да проникна зад преградите, които болестите издигаха по пътя си. На практика при Детелина имунната система бе срината. Тялото й по никакъв начин не можеше да даде отпор на агресивните бактерии и лесно се превръщаше в нещо като склад за тях. Успях да локализирам няколко такива места и да проследя пътя, по който те атакуваха отслабналото момиче. След още няколко сеанса вече бях в състояние да създам, образно казано, картината на енергийния й статус. Рехабилитационните процедури, които трябваше да последват, биха имали за цел да събудят съпротивителните центрове и лека полека болестите да бъдат победени.

Дотук добре. Но колкото и положителен ефект да имаше работата ми, всичко можеше да се върне в изходна позиция за един миг. Последствията от „ограбванията” на тялото й биха имали фатален изход, ако Детелина не събуди в себе си желанието за живот. В този случай нито моята работа би помогнала, нито на който и да е друг специалист.

Търпението е положителното качество при мен. Изправяла се бях пред какви ли не случаи – хора прекарали тежък инсулт, парализирани, та дори и след излизане от кома. Кажеш ли, че не можеш да се справиш, по-добре да помислиш за пенсиониране.

След като напипах симптомите, напомних на тялото да започне да си върши работата. Масажът на мускулите събуди кръвообръщението. Но Детелина не реагира. Нормалната реакция в подобни случаи би трябвало да е свързана с лекота от движението и дори нужда от продължително изразходване на енергия. Дългото задържане на потенциала на мускулите отприщва това желание и постепенно животът в двигателните центрове се предава и на настроението на човека.

Почти през цялото време тя стоеше и гледаше в една точка. Бялото й изпито лице не издаваше никакви емоции. Само примигваше като ли в очакване всичко да свърши. Мислех си дали няма да е добре, ако извикам психолог. Но такъв неведнъж бе раздухвал огънчето в нея, а резултатите си оставаха незадоволителни.

Само Мая като че ли бе в състояние да привлече вниманието й. Не знам дали бях в състояние да й обясня какво точно се иска от нея, но тя скоро се усети. Взе да й говори. Предимно за онези хубави спомени от миналото, когато са правили планове да станат стюардеси, за да могат да обикалят света. Или за любовта, която ще срещнат един ден. И как ще кръстят децата си…

Първия признак за подобряването на Детелина бе самостоятелното й ставане от леглото. След няколко дена тя дори отиде да си сипе сама вода. Макар лицето й да оставаше все така отпуснато, желанието й да се движи бе налице. Двете с Мая излязоха сами пред хотела. И тогава я видях да се усмихва. За първи път. Изражението, което се появи на лицето на Детелина, бе доказателство за победата на живота. С моя помощ или с тази на Мая – нямаше никакво значение.

Зарадва ме и гласът й. За първи път го чух, когато тя се върна и ми благодари за работата. Изговаряше думите на срички, все едно току-що се бе научила да говори. Поиска също така да види морето. Щеше да й е за първи път.

Заведохме я с инвалидната количка. Мая я бута през цялото време. Като че ли промяната в Детелина се отразяваше и на нея. Макар и тя като приятелката си да бе виждала досега морето само на картинка, не даде път на собствените си емоции. Те оставаха на заден план в името на живота, който искаше да й вдъхне.

Оставих ги двете на алеята. Отидох до едно от заведенията за кафе. Имах възможност да ги наблюдавам от разстояние. Мая избута количката до пясъка и седна до нея. Не си говореха. Шумът на вълните ги прегърна, а вятърът започна да си играе с косите им. Като че ли природата бе готова да се събуди, само и само да даде ласките си на тези две самотни и оставени на произвола на съдбата момичета. Без родители, на мен не ми се искаше да вярвам, че са останали и без късмет.

Вечерта Детелина получи висока температура и се наложи да я откарат във Варна. Лекарите смениха химиотерапията. Предната буквално я унищожавала. Върнаха ми я след няколко дни и аз трябваше да започна работата си отначало. Какво можех да кажа или направя. Тялото на момичето протестираше. Някой го бе отворил, взел каквото му трябва и си бе тръгнал. Сега то протестираше и бе нормално. Да не говорим за емоциите. На какво можеха да се крепят те? Как да се хване за живота? Имаше си една приятелка, но прекрасно разбираха, че връзката им се крепи на оцеляването.

Двете започнаха да се застояват в градинката пред хотела. С помощта на Мая Детелина  слизаше от количката и сядаше на постланото одеяло. После с ръце започваха да чоплят нещо по земята. Казаха ми, че търсят четирилистни детелини. Там дори трилистни се намираха рядко, но те не се отказваха. Заниманието поглъщаше изцяло двете момичета, особено Детелина. Търсейки тревичката, на която бе кръстена, тя толкова се захласваше, че дори няколко пъти се усмихна. .

Все повече потъвах в техния свят. Осъзнавах го. По професия се водя професионален рехабилитатор, но съвършенство в тази, а и в която и да е професия не може да се постигне. То е достижимо за желанията ни и за онзи свят, в който ние създаваме представата си за добро. Останалото е опит, усили, компромис. Вървим напред с надеждата, че един ден ще можем да създадем свят, който поне малко се доближава до представата ни за идеал.

Мислех си за положителните емоции, докато наблюдавах Детелина и приятелката й. Те са онзи положителен масаж, с чиято помощ най-добре се раздвижва кръвта. Оттам ритъмът на сърцето се подобрява и работата му отеква като камбана до всички органи. Детелина имаше нужда и от спокойствие, и от грижи, и от моята работа, за да се изправи на крака. Както и от надежда. Запитах се: дали ако намери четирилистна детелина би повярвала на късмета си?

Почти след всеки сеанс, без чужда помощ, тя започна да излиза сама в градинката пред хотела. Сядаше на поставеното от Мая одеяло. В началото стоеше неподвижно. След това с едната си ръка започваше да гали тревата. Не гледаше непременно да преглежда за детелините. Едва като се появеше Мая двете се навеждаха и започваха търсенето.

Започнах да усещам все по-силно събуждането на съпротивителните сили в Детелина. Когато легнеше на леглото в кабинета ми първо усещах напрежение в мускулите – като стягане преди скок. Набирането на тази енергия не би трябвало да я изтощава, защото това са естествени процеси, които протичат в един здрав организъм. Но Детелина бе все още бледа, движеше бавно крайниците си и почти не говореше. Като че ли най-трудно при нея се връщаше волята й за живот.

Някои от чужденците започнаха да протестират. Не им обръщах достатъчно внимание. Във всеки друг случай навреме щях да си взема бележка и да коригирам работата си. Но не и сега. Гледах да съм повече време с Детелина. Дори си вземах одеяло и излизах с момичетата в градинката пред хотела. Говорехме си. Търсех начин да се сближим още повече.

- Какво ще правим оттук нататък?

Бяхме останали двете с Мая. Детелина бе изтощена след поредния сеанс в кабинета ми и почиваше в хотелската стая. Не знаех дали въпросът е към мен.

- Не знам какво ще стане с мен, ако с Детелина нещо се случи.

В думите й имаше тревога. Оставаха няколко дни до отпътуването им. Междувременно бяха ходили два пъти до Варна на процедури. Но програмата, която плащаше престоят им тук, приключваше. Парите в банката не бяха достатъчно.

Тревогата на Мая се отрази и на мен. Бях объркана, признавам. Докато те стояха в хотела и аз се грижех за Детелина, всичко бе наред. Вложих много повече от професионализъм и внимание. И ето, че след тези думи започна да ми става ясно, че ако те си тръгнат, част от мен също ще отпътува. Какво можех да кажа или да направя?

- Налага се да се приберем в Гълъбово. Ще стоим там, докато съберем достатъчно пари за трансплантация. Или…

Очите на Мая се напълниха със сълзи. Не се подаде на слабостта, обаче. Видях я как стисна зъби и преглътна.

- Искам да се чуваме – казах аз. Имах нужда да говоря. И да бъда също така реалист. Можех да бъда полезна на Детелина. А и на Мая. – Имам ви телефоните. Имам още три седмици работа на Албена. Не искам да давам големи обещания, но бих могла да дойда за известно време при вас.

- Страх ме е, че няма да успеем.

- Не се отчайвай, Мая. Ще направим всичко възможно.

Тя ме погледна в очите. Тогава видях какво се казва воля в истинския смисъл на думата. Приятелката на Детелина като че ли бе сложила праг на своите емоции. Умишлено. Защото, изпуснеше ли ги, не се знаеше дали няма да пострада цялата й психика. Имаше нужда от нея, за да се държи. И да разсъждава трезво в същото време. Животът на Детелина, буквално, се намираше в нейните ръце. Пазейки го пък, от своя страна Мая намираше смисъл в собственото си съществуване. Можеше – или поне се опитваше – да подреди по свой си начин този объркан, несправедлив и коварен свят.

Тя протегна към мен ръка. Поех я, мислейки се, че иска да ми благодари. Внимателно постави малка тревичка в ръката ми. Беше четирилистна детелина.

- Пази я, моля те!

Докато успея да кажа нещо тя стана и влезе в хотела.

Изпратих ги след два дни. Заведох ги с моя автомобил до гарата във Варна. Детелина се движеше сама, но тялото й не бе достатъчно укрепнало. Знаех какво я очаква в Гълъбово – химиотерапия, лекарства, режим… Нищо, което да подобри състоянието й. Не се знаеше кога отново може да рухне, а силите в тялото й да се изцедят.

Не бях спокойна – ни най-малко. Имах чувството, че аз съм тази, която не си е свършила работата. Оставям настрана професията си. Говоря като човек. Нямаше какво да се залъгвам. Мая и Детелина изместиха всичко най-важно от живота ми. Нямах деца и ако кажа, че бях започнала да ги чувствам като своя, не бих излъгала.

И все пак разумът в случая бе най-силното оръжие. Не исках да изпадам в онова самосъжаление, при което няма да съм полезна никому. Имах нужда от план, с който да действам. Налагаше се да го изградя бързо.

Последният ми работен ден дойде по-бавно, отколкото очаквах. Бях напрегната. Никога досега не съм зачерквала веднъж начертан път, за да създам друг. Налагаше се да свикна с тази мисъл обаче.

Прибрах се в Добрич и съобщих на колегите си, че тази зима ще си дам почивка. Лесно щяха да ми намерят заместник. Клиентите от частния ми кабинет щяха да бъдат пренасочени към добри рехабилитатори от Варна. Знаех, че ще им бъде трудно заради разстоянието. Но по-добре така, отколкото да ги оставя съвсем без насока.

През цялото време държах връзка с момичетата. Ден през ден им звънях. Промяна в състоянието на Детелина нямаше. Мая говореше студено и често с едносрични думи. Познавах я вече, това бе нейната защитна страна, с която се държеше далеч от лимита на своите емоции.

Възнамерявах да внеса известна сума пари в банковата сметка на Детелина. Лични спестявания. Не им го казах, защото исках да е изненада.

Денят, преди да тръгна за Гълъбово, реших да им се обадя, за да ги предупредя. Никой не ми вдигна. И двата телефона останаха безмълвни. Притесних се с основание. Звъннах и в болницата, но там нелюбезността на персонала срина надеждите ми да получа информация. Едва си приготвих багажа. Тръгнах към гарата със свито сърце.

Квартирата, която момичетата заемаха, беше празна. От съседите разбрах, че преди два дни са тръгнали за София по спешност. Това бе единствената информация, която можах да събера. Почти през целия път не спирах да набирам мобилните им телефони. Накрая чувах само гласът на оператора, че апаратите им са изключени или се намират извън обхват.

Наложи се бързо да издиря свои познати в медицинските среди на столицата. Узнах, че двете момичета са минали през спешния център. Детелина е била хоспитализирана. Положението й не е било никак розово. Почти едно денонощие я държали на системи. От тази сутрин никой не ги е виждал. Напуснали са болницата, макар да било забранено на Детелина дори да става от леглото.

Вярвах, че каквото и да е решила Мая – нямаше спор, че тя е инициаторът – то ще е от полза на Детелина. Тя за нищо на света нямаше да остави приятелката си. Което не ми помагаше да разбера къде точно може да са отишли.

Реших да остана в Гълъбово. Първо защото нямах представа накъде да тръгна и, второ, таях надежда, че момичетата могат да се появят тук.

Постъпката ми бе разумна. Късния следобед Мая ми се обади. Тъкмо пресичали границата на Австрия с автобус. Успяла да си зареди телефона. Потвърди, че състоянието на Детелина се влошило, според лекарите. Едва ли не била в безизходица. Не й се вярвало. Не и докато не бъде прегледана от други лекари. Процедурата в това отношение е много тромава – здравна каса, документи… На своя глава измъкнала приятелката си и я качила на първия автобус за Германия. Разчитала изцяло на събраните пари в банката. С тях поне можела да заведе Детелина в по-надеждна болница, където да я прегледат и лекуват. А и кой знае, там можели и трансплантация да й уредят.

Последното не бе възможно и тя го знаеше. Но когато отчаянието те е настигнало, смелостта може да се превърне и в оправдание. За свое и тяхно успокоение внесох парите в банката. Нямаше да стигнат за цялостното лечение. Казах им го. Попитах Мая дали има нужда от мен. Бях готова и аз да се метна на първото транспортно средство. Благодари ми за загрижеността, но отказа. Не звучеше убедително и като цяло на моменти гласът й се губеше, но причината не бе в нея.

По най-бързия начин се прибрах в Добрич. Изрових телефоните и адресите на всичките си приятели и познати. Поех светкавична и много ползотворна кампания за набиране на средства. Медии и плакати не използвах – твърде много време щеше да отнеме. Не можех да си позволя да ухажвам съвестта на обществото с втръснали до болка фрази. Имах както богати приятели, така и платежоспособни клиенти. Не ме беше срам да им искам пари и дори не се учудих на това. Започнах да се обаждам на момичетата едва ли не през час. Интересувах се къде са, приеха ли ги в болницата, кого са им назначили за лекар, как са условията, храната, настроението… Мая отново бе изпаднала във вцепенение. Едносричните й отговори биваха изстрелвани като от робот. Захранваше я само малка, едва блещукаща надежда, че Детелина ще се оправи. Каза ми, че ако до четиридесет и осем часа не намерим донор, тя може да си отиде.

Детелина беше сложена на системи. Едва си отваряла очите. Не разпознавала хората около себе си. Мая ми изпрати резултатите от изследванията по интернет. Мой познат лекар потвърди опасенията. Направих всичко възможно, за да я успокоя. Не сдържаше сълзите си и плачеше с глас. Упрекваше се, че не е могла да събере по-рано парите, че можела да бъде по-упорита.

Трудно, но все пак намерих начин да й кажа, че ако е толкова сериозна ситуацията, по-добре да стои плътно до Детелина. Едва ли някой друг е можел да направи повече за нея. Нейната всеотдайност я е държала изправена досега. Напомних й за четирилистната детелина, която ми подари. Не се знае къде може да е скрит късметът този път.

Детелина почина на осми ноември. Инфекция на кръвта – бе епикризата за смъртта. Съобщи ми го Мая на следващия ден. Всичко уговорила с болницата. Дори транспортирането на тялото до България. Резервирала самолет. Даже уредила катафалка на летище София, за да закарат тялото до Гълъбово.

Нямах деца, но вече знаех какво е да загубиш някой, към когото толкова силно си се привързал.

Скоро трябваше да се окопитя. Мая. Какво щеше да стане с нея. Честно казано очаквах всичко.

Има един период, след драматична загуба на близък, когато успяваш да запазиш изключително самообладание и хладнокръвие. Действията ти са безупречни, постъпките – математически изчислени, а ритъмът е роботизиран. Отдавам го на разума, който задейства нещо като авариен план, за да не може тъгата от загубата да блокира двигателни и други функции. Това се бе случило с Мая.

Отидох на летището да я посрещна. Изглеждаше толкова бледа, все едно някой й бе източил половината кръв от организма. Очите й, от прекаленото плакане, сега стояха сухи, зачервени и недоспали. Протегнах ръце, за да я прегърна. Очаквах в обятията ми да попадне леден блок. Но Мая силно се притисна в мен. Не плака. Сълзи не й бяха останали. Но стоя така сгушена, също като дете, което дълго е отсъствало от дома си и сега бърза да прегърне своята майка.

Всичко бе уредено. Ковчегът бе отнесен към гробището в Гълъбово. Там вече имаше подготвен парцел. Понеже нито Детелина, нито Мая имаха роднини, на опелото присъствахме аз и няколко души от дома за изоставени деца.

Мая дума не обели. Движехме се заедно. На връщане от гробищата я хванах за ръката. Известно време вървяхме така. На паркинга тя се обърна към мен, пое си въздух и каза:

- Благодаря ти за всичко!

- Нищо съм направила.

Мая поклати глава. Не беше съгласна с мен.

- Ти обикна Детелина. Обичаш и мен, нали?

Тя се взираше ту в едното ми око, ту в другото. Сякаш търсеше изход. Или вход, не знам.

- Ела да живееш при мен – отвърнах.

            Знаех какъв би могъл да е отговорът й, но въпреки това го казах.

            – На двадесет и две съм. Ако бях с десет години по-малка – сигурно. Нямаше да се замисля. Но аз – искам или не, мога или трябва – съм на практика жена. Разбрах го на връщане от Германия. Когато загубих приятелката от детството си. И то си отиде с нея.

            Долната ми устна потрепери. Идваше ми да хвърля всички разумни забележки, цялата си хладнокръвност и трезвост. Господи, исках буквално да падна в краката на това момиче… на тази жена.

             За разлика от мен Мая бе успяла да си върне сериозното изражение. Това ме накара да се окопитя.

            – Ще преведа останалата сума от сметката на благотворителната организация, която ни прати при теб. Те се грижат за хора, нуждаещи се от трансплантация.

            Дано, казах си, докато Мая говореше, тази хладнокръвност й помогне. От друга страна ми се искаше да вярвам, че тя няма да загуби чувствата си към хората, към живота изобщо.

- Поръчала съм на една фирма да засее детелини на гроба на приятелката ми. Не знам, късмет ли е да се родиш и да преживееш всичко това. Но за мен бе истинско щастие, че я познавах. Както и теб.

Автобусът пристигна и я отнесе.

Някак бързо след това дойде зимата. Не започнах работа в болницата. Дори не помня какво точно съм правила до пукването на пролетта.

Върнах се на старото си място в Албена. Хората – било чужденци или българи, се нуждаеха от мен. Раздвижвах стари крайници, пострадали при инциденти или просто за профилактика. Богати, доволни, задоволени – такива бяха повечето от клиентите ми. Вършех си работата както преди, с цялата отдаденост, на която съм способна. Плащаха ми от щедро по-щедро за това.

Макар и не редовно с Мая подържахме контакт по телефона. Звучеше добре. Намерила си временна работа в Гълъбово. После, за моя приятна изненада, я взеха като служителка в същата организация, на която тя преведе парите. Щеше да работи като придружител на хора. Какво по-добре, казах си. Всъщност не знаех на кое да се радвам повече – че си е намерила точно такава работа, или че е успяла да стъпи на крака и да открие своето бъдеще. Струва ми се, че и в двата случая тя печелеше. А това ме радваше изключително много.

Узнах, че Мая е и инициатор някои от пациентите да бъдат водени в Албена, при мен. Нямаше нужда да тълкувам желанието й. Знаех, че пътищата ни отново ще се съберат. Независимо по какъв начин.

Първият пациент пристигаше в началото на юли. Беше жена на средна възраст, с три деца, която се възстановяваше след успешна трансплантация на бъбрек. Мая се водеше придружител.

Вълнувах се от тази среща. Детелина си бе отишла, но част от нея остана да живее в мен и в нейната приятелка. Сякаш срещата между двете щеше да извика образа на момичето. Не, не за да ни натъжава и изпълва с печал. По-скоро в нашите ръце останаха всички й неизречени желания и мечти. И ние щяхме да се борим за осъществяването им. Като хора, получили изцяло доверието й.

Оставаха два дни до срещата. Вълнувах се. Вършех си работата съвестно и гледах този път емоциите да не вземат връх. Но от време на време не се стърпявах и излизах навън, в градинката пред хотела. Исках да проверя растат ли детелините, които лично поръчах в началото на сезона.