Страницата на Мариан Желев

Някои му викат интелектуална собственост. Да платиш на едни хора да снасят яйцата си в твоя офис. И заедно да отглеждате пиленцата на успеха. Разбира се от чисто европейска гледна точка е нормално една фирма, предприятие или институция с пари да предлага условия за мътене на прогресивен материал, който да бележи напредъка на икономика, култура и прочее гнезда. Интелектуалецът или човекът с идеи е в състояние да измъти хиляди идеи, но не може сам да отгледа нито една. Приликата между него и кукувицата може да ни изведе на кръстопът, ако заговорим за България.

Ето един пример: Ако една кукувица отлети до община X с великолепен културен проект, много е важно какъв цвят са подметките на временният чорбаджия там. Вероятно нищо ново няма да кажа, че пари се дават само на сигурни хора, лоялни активисти и за дейности, благоприятни за развитието на партийното дело. За кукувиците никой не пита. Имам предвид онези създания, които от нищо нещо правят, деца са на свободата, слънцето и всички положителни стихии и в същото време с идеите си правят светът по-добър и по-смислен. 

Да се върнем към примера: Кукувица каца на най-високото дърво, право в добре оборудвано с кожени дивани гнездо. Иска да снася. Бъдещето, казва, е във внимателната работа с деца – интелектуални занимания, търсене начини за обогатяване на речника, създаване на среда… Общо взето кукувицата има да снесе няколко яйца с интелектуална окраска в едно общо гнездо/проект. Но понеже такава й е природата – само да ражда идеи, без да успява и да се грижи за тях самостоятелно, някой трябва да й даде рамо. „За мене 6 за тебе 4 (в хиляди лева)” – е единият от отговорите, който получава. „Замесени ли са лица от малцинствата?” – е другата бодлива тел, с която е омотано гнездото на високо ниво. Кукувицата си тръгва с наведена човка. Влиза в кварталната кръчма и преди да седне на омирисания с мастика плот, отива в тоалетната и се сбогува шумно със своите идеи. Другия вариант са еднопосочните билети и по отъпканите миграционни пътеки право в гнездото на добре обучените консуматори на чужди идеи.

Сега ще кажете светът е такъв. Паричните потоци определят дори миграцията на птиците. Донякъде сте прави. Макар че по тази логика в един момент ще стигнем до прецедент – да развъждаме кукувици, без да има нужда те да снасят яйца. Просто за фаца. 

Иска ми се да вярвам, че от написването на Библията насам никоя символика не е идвала в повече. Дори е създавала предпоставка за вкарване на много значения и идеи. По линията на тази мисъл ми идва да се прехвърля в онези стари часовници, които на всеки кръгъл час отброяваха своето „ку-ку”. Мисля, че бе време да го чуем, защото в момента в България часът е 0.00. От поне двадесетина години. И все още никой не знае кога ще изгрее новия ден. И дали миналото си е отишло окончателно. Имало е много опити по инерция кукувиците да се мъчат да вървят в крак с времето, но тежестите, пружините и другите лостове на властта успяха криво-ляво да ни задържат около точката на замръзване. И сега, ако една българска кукувица иска да дочака своя Великден, трябва да си избере в коя боя да нагази. И после да ходи да снася яйцата си  в Общини, Организации и други добре проектирани гнезда, извезани от прежда с паричен цвят. Звучи като приказката за Златното момиче, нали? Заставаш на реката и чакаш да дойде твоята вода. Аз например имам познати кукувици, които реализираха своите проекти – кой в червената, кой в синята, кой в жълтата и т.н. вода. Спечелиха много, но забравиха да летят. Пък и не им трябва, защото им запушиха устите и сега не могат и да снасят.

Още един пример: Приисква й се на кукувицата да снесе. Ала няма свободно гнездо. Решава да си го изработи. Собственоръчно. И го прави, с цената на това, че се обръща срещу собствената си природа. Свива гнездото, ляга, снася, люпи и отглежда едно прекрасно творение. Когато решава да го покаже на белия свят, кукувицата и отрочето й са обявени за луди и убити с камъни.       

Шантава работа. Объркана. Предполагам, за да надживеем тази лудост трябва да погледнем през очите на Рандъл Макмърфи (нямаше как да не го намеся). И докато се опитвам да напасна героя от „Полет над кукувиче гнездо” към символиката тук, разбирам, че България се е превърнала в едно общо отделение за отчаяни кукувици. Всички ние искаме нов живот, да изгрее слънце и усмивки да светнат на лицата ни. В същото време стрелката на часовника така и не мърда. А имаме идеи – толкова много, че ще се пръснем от яд, защото не можем да ги осъществим. В същото време сме подвластни на законите и редовно отиваме до урните и с прекараното през макарон съзнание, че нещо може да се промени, пускаме своя вот. За съжаление всичко се повтаря. С една разлика: че у нас размножителния период на кукувиците съвпада с този на тяхната миграция.

Остава ни да си сверим часовниците по тях, ако ги догоним.

И интересно, никъде в учебниците не пише какво става с кукувиците, които не могат да намерят гнездо за снасяне. Дали полудяват?