Страницата на Мариан Желев

На Михаил Стоев

 

Иска ми се да кажа, че денят бе хубав и слънчев. Както и че току-що съм затворил очи, за да задържа мига на блаженство и хармония.

Нито имаше слънце, нито тъмните облаци възнамеряваха да се махнат скоро. Въпреки това добре си спомням картината. Нищо, че са минали години. Пътувахме към Украйна, област Бесарабия. Не знам за кой пореден път. За разлика от преди, когато колата бе пълна с народ, сега бяхме само с Кръстев – моя шеф. Той, както винаги, се возеше на задната седалка и за първи път го виждах унил и тих. Гледаше навън като човек, чийто дух не се намира тук. Или иска да избяга от мислите си. Нещо нетипично за Кръстев. За всичките години, през които съм работил за него, не се е намерил човек да го надприказва. Чувал съм да го наричат ерудиран, начетен, духовит, съобразителен. За себе си знам, че на него енергията му извираше от душата. Бях първият му шофьор и имах намерение да остана единственият. Знам тайните му, навиците, какво кафе обича и с колко захар…

Пътувахме за Бесарабия през град Измаил, право към село Лощиновка, при Иван Степанич. На Кардам слязохме да се разтъпчим. В Румъния никъде не спирахме. По нареждане на Кръстев. Отбивали сме се преди в Констанца, в Галац. Среща с партньори, обеди, вечери… И никога, както казах, не бяхме пътували двамата. Водили сме работници от България за фабриката в Измаил. Както и духовни лица – творци, директори на музеи и църковни личности.

Освен пътя, познавах добре и граничарите. Особено украинските. Те все се правеха на току-що паднали от небето, макар много добре да знаеха кой се вози в автомобила с българска регистрация. Сигурно защото им бе неудобно от познати да вземат по някоя банкнота на ръка, шише уиски, пакет цигари. Кръстев обичаше този театър. Слизаше обикновено от колата, ръкомахаше, заплашваше, че ще се оплачи в посолството, международен скандал ще спретне. Те му се смееха. И за да бъде още по-интересно, единият си играеше с предпазителя на калашника. После Кръстев отваряше багажника и им даваше каквото се очаква. Никога повече, за да не се разглезят и станат да алчни.

В този облачен и сив ден аз сам излязох от колата и отидох при митничарите. Кръстев не мръдна от мястото си. Паспортите бяха в мен. Мустакатият украинец – познавахме се прекрасно – хвърли едно око към колата. Погледна и мен. Вдигнах рамене. Предположих какво му е на устата да ме пита. Но явно и той усети, че ситуацията е различна. Иначе бях готов да отворя багажника и да раздам по някой пакет цигари, шише не много скъпо уиски, бонбони.

За моя изненада митничарят удари печатите в паспортите и сам отиде да вдигне бариерата.

Още на тръгване от Добрич знаех, че този ден ще е особен. И то не само заради облаците по небето. По-скоро лицето на Кръстев изразяваше тревога и липса на онова така типично за него настроение. Но заради работата ми, която в повечето случаи изискваше от мен да си затварям устата и да си гледам пътя, предпочитах да не гадая, да мълча и да се съсредоточа в шофирането.

Десетина километра преди Измаил спряхме. Кръстев слезе – за първи път от Кардам. Отиде до едно дърво. Помислих, че има намерение да се облекчи. Но той постоя известно време, загледан в равните полета, облегнат на кората на дървото. Моторът на колата работеше, за да отоплява купето. На север температурите падаха. Всеки момент можеше да завали дъжда – от онези ноемврийските, които сякаш никога не спират. Нямаше да се учудя, ако го обърне и на сняг.

Офисът на фирмата се намираше в самия център на Измаил. Слязох, за да оставя две папки с документи. Оксана – помня това девойче още от интервюто й за работа – ме посрещна с големите си сини очи и изписаните около тях вежди и мигли. Знаеше, че шефа е долу в колата, но не можех да й кажа дали ще слезе, или ще остане там.

Следващата ми задача бе да отида до архива на града – пеш, защото се намираше през една пресечка, в близост до бит-пазара. Там оставих други документи.

Когато напуснахме града, Кръстев започна:

-          Мишо, това, което ще видиш и чуеш, не си го слагай на сърце. Отиваме в  Лощиновка и новините оттам не са хубави. Иван Степанич има тумор. Дават му месец. Може и да не ме познае. Людмила, жена му, така каза.

Леля Людмила правеше най-хубавия борш. Беше си типична рускиня, нищо общо с бесарабските българи, тъй като бе от вътрешността на Русия. Като малка загубила родителите си в ГУЛАГ. В лагерите я осиновили. След това последвала съдбата на своите приемни родители.

-          Много неща ще се променят, Мишо. Дори не съм сигурен дали ще се върнем тук отново.

Мълчах. Стисках волана. Пътят бе прав като конец, но карах на зиг-заг, за да избягвам дупките. Правех се на по-съсредоточен, отколкото трябва.

-          Мишо, седмица, преди да тръгнем…

Кръстев млъкна. Не смеех да погледна в огледалото. Гласът му нямаше нищо общо с онзи, който бях свикнал да чувам от задната седалка.

-          Рак. Диагнозата ми я постави доцент Попов, при когото ходихме в София. Рак, Мишо. Това е положението. В момента ти возиш един обречен човек… Карай през дупките, Мишо. Не жали колата.

Карах. И ако брадичката ми не бе взела да играе нагоре-надолу, а сълзите да търсят път, щях да вдигна двеста километра в час.

В Лощиновка има асфалт само от центъра до църквата. Благодарение на Кръстев. Къщата на Иван Степанич бе накрая. Паркирах и в този момент заваля. Чадърите бях сложил в багажника. Докато сляза, да отворя, да ги извадя, Кръстев вече бе отворил малката зелена портичка и крачеше в двора. А друг път той още от колата викаше името на стопанина и всички го чуваха.

Цялото село обичаше Кръстев и имаше защо.

Излезе леля Людмила, забрадена. Не видях лицето й, но прегърбената фигура, стиснатите една в друга ръце, тътренето на краката по плочките – все едно тъкмо са съобщили по радиото, че започва бомбардировка.

-          Коля, Коленце… Защо Бог ни забрави, Коля!

Леля Людмила бе разперила ръце. В момента, в който Кръстев я прегърна, тя рухна. Бе с гръб към мен, но чух риданията му – тежки и тъжни. Никола Кръстев, моят шеф, плачеше.

Окопитих се бързо. Разперих големия чадър над двамата. Леля Людмила, видяла какво ли не в този живот, плака дълго. Кръстев я милваше по главата като родна майка. А на мен брадичката ми пак взе да ходи нагоре-надолу.

Влязохме в къщата. Иван Степанич стоеше пред телевизора. На масичката до него имаше поставена чаша с чай, както и опаковка хапчета, вестник и очила.

Посрещна ни с кимане. Беше силен мъж, чиято енергия с годините се бе пренесла в погледа. Твърд, упорит и в същото време справедлив – такъв бе той. Сега в очите му се бе настанил страхът. При това не защото се плашеше от смъртта, а по-скоро заради нейната ненадейна поява, заради която той нямаше да може да завърши делата си.

Двамата с Кръстев си хванаха ръцете – все едно са на тепиха и всеки момент ще започнат да се борят. Гледаха се, стискаха се силно… Не само през тях, ала и аз усетих онази енергия, която потече през тях. И сякаш досега са водили дълъг и подробен разговор, когато Кръстев изведнъж рече:

-          Остана само камбаната да донеса.

Гласът му ме учуди. Беше си пак онзи, на моя шеф, който обича да си повтаря на глас задачите, дава нареждания, развива тези.

-          Министърът ми прати писмо, че няма да има проблеми по границата. И с владиката говорих – той държи пръв да я удари. Ти събра ли си хората?

-          Борката има още седмица работа по олтара. Голямо момче е, да знаеш. И ако не беше ти, Коле, да го измъкнеш от Лощиновка, за да го пратиш в Трявна на свои разноски…

Иван Степанич въздъхна и изведнъж заби поглед в земята. Като че някой изведнъж му бе изключил електричеството. А му се говореше – поне очите му това изразяваха.

Леля Людмила заклати глава. Беше си свалила забрадката. Главата й бе побеляла.

-          Не може дълго да говори – рече тя. – Губи му се мисълта.

Кръстев все така стоеше до човека, чийто корени тръгваха от котелските села.

-          Оставете ни сами.       

Кръстев се обърна по-скоро към мен. Леля Людмила ме хвана за ръката и ме отведе в кухнята.

-          Миша, ах, Миша – тя седна на стола и сложи ръце на коленете. Известно време три сълзите от лицето си, преди отново да ми заговори. – Като спре дъжда отиди да видиш църквата… Ох, Господи – и аз съм една. Чакай, ти от път идваш… Ще ти сипя борш. И пелмени съм направила.

Няма да скрия, че стомахът ми бе празен. И тайничко се надявах леля Людмила да е сготвила от любимата ми гозба. Все същата си беше. Умееше в един момент да загърби болката и страданието на този свят. Покрай обикновените неща и ежедневието имаше начин да намери опора и равновесие.

Ядох борш и пелмени. Пихме чай и си говорихме за България. После леля Людмила изкара албумче със снимки. Разказа ми за трите си внучки, едната студентка втора година в Софийския университет.

Кръстев влезе при нас угрижен. Трябва да са минали час и половина, може и повече.

-          Иван Степанич е изморен и легна да спи.

Леля Людмила изчака известно време и отиде в другата стая.

Не ми бе работа да се интересувам какво са си говорили двамата през това време. Ала има моменти, когато вътрешно започвам да протестирам срещу ролята си на мълчалив свидетел. Не срещу Кръстев, разбира се. Просто така, от чисто човешка гледна точка исках да съм съпричастен с болката на моя шеф, който беше повече от началник за мен. Да не казвам и по-силни думи.

Въпреки това за пореден път запазих мълчание. Чаках следващо нареждане, било с дума, поглед или жест.

Едва по обратния път за България Кръстев проговори:

-          Иван Степанич ми вика: „Нали ще се видим пак?” „На всяка цена” – отвърнах му, защото много важно дело сме започнали и трябва да го завършим. „Но да ти кажа аз някак започнах да се примирявам – изтресе ми той. – Ей така, преглъщам. И ако наистина взема, че си изпея песента преди попа да е опял църквата, Коля, помоли го да изрече името ми. Ей така, на финала. За да се успокои и душата ми.”

Бяхме минали през църквата. Навън все така валеше. Кръстев отказа да слезе. Предпочиташе да постоим в колата. Мълчахме. Не смеех да погледна в огледалото. Когато ми даде нареждане да карам към границата, сякаш се поуспокоих.  

Иван Степанич почина седмица по-късно. Обявиха го по големите медии в България. Беше председател на Бесарабските българи.

По това време давах кръв. Събирах доброволци също. Заради Кръстев. Предстоеше му операция. После продължително лечение. Бе започнал да слабее. И все така не му се говореше. От време на време чувах познатия му глас и за миг си мислех, че енергията му се е завърнала. Това ставаше, когато се налагаше да организира хора за довършване работата по църквата. Дори веднъж и с министъра говори. Лично отнесох поканата и до владиката. Насрочиха дата за откриването. Беше рожденият ден на Иван Степанич.

От ден на ден започнах по-рядко да виждам Кръстев. Той или стоеше в болницата, или при семейството си вкъщи. Ако се наложеше да се придвижва, правеше го предимно с линейка. Не ме уволниха от работа. Всъщност дори да ми бе казал да си ходя, аз нямаше къде да отида. Кръстев бе моето семейство – баща, шеф, другар. Свързваше ни домът за сираци, в който бяхме израсли. По различно време. Него го бяха осиновиха бездетни големци. И му осигуриха добра среда, образование, макар Кръстев да си бе капацитет и навярно сам щеше да се издигне. А мен – мен ме осинови той. Още на четиринадесет години. Изучи ме, храни ме. Изкарах книжка и му станах шофьор, когато той вече ръководеше голяма фирма.

Българският министър на Външните работи откри през май месец църквата в Лощиновка. Историци, духовници, представители на църквата, медии от България… Лично возих кмета на Добрич, уредника на музея и заместника на Кръстев. Преди официалното тържество ходих до Лощиновка – със специална камионетка, за да пренесем камбаната. По заръка на Кръстев оставих цветя на гроба на Иван Степанич. Леля Людмила ме посрещна в черно, но на лицето си имаше изписано повече смирение, отколкото мъка. Настоя да пренощувам при нея. Разпитва ме много за Кръстев. Каза да му предам благодарността на цялото село. Името му е изписано със златни букви в църквата.

Така беше. Макар Кръстев да не искаше. Неговото име и това на Иван Степанич стояха под иконата на Божията майка.

Докторите дадоха надежда. Но Кръстев се промени много. Контактуваше само със семейството си. Имаше две дъщери, а жена му бе учителка. Толкова пъти съм ги возил… Така или иначе той напусна фирмата. Взе си къща на село и се пренесе там. За последно чух, че параклис взел да прави. Не ме учуди.

Пак ми се иска да кажа, че е топло и няма облаци по небето. И навярно не е трудно да си го представя. Защото в този живот видях много добрини. И разбрах, че те са като слънчевите лъчи – можеш да ги уловиш и съхраниш само като раздаваш топлината около себе си. Благодарен съм на Кръстев и Иван Степанич, на леля Людмила и на всички добри хора, които ме дариха с топлината си. Дали се научих и аз да правя добро? – надявам се.

Сега нося хляб. Карам фургон и ставам сутрин рано. Обикалям магазините в Добрич и зареждам. Прибирам се тъкмо когато стават децата. Те са малки и ходят на детска градина. Водя и жена си на работа. После ги вземам. Ходим и в парка, когато е хубаво времето. Но най-ми е хубаво, когато се прибирам – в моя дом, който успях да създам, при моето семейство, което ми е най-скъпото на света.