Страницата на Мариан Желев

Сериозно, криза е и беше крайно време да си намеря работа. Като хората. Щото едно е ергенлъка, друго – Две-три димящи гърла, семейство. Обичам филмите, спокойствието, но първо – работа.
Кандидатствах, в рамките на седмица, на седемдесет (70) места и в един пункт пуснах тото. Чаках. Докато с едно око гледах телефона, с другото се включих във форуми за безработица, протести и разни сайтове, които акумулираха масовата негативна енергия, превръщайки я в утопия, че нещата ще се оправят.
И изведнъж – звъни. Телефонът звъни. Глас като на инструктор по шофиране ми съобщи, че съм минал първи етап и съм поканен на интервю.
Поканен! – звучи като възмездие за стар актьор, който си е събрал карантиите и решил да се напъне за „Оскар“.
Хубаво, де – на мен сравнението ми хареса, но действителността е друга. Къщата е гладна, гърлата зоват, а на мен ми се кара порше. В свободното, време, разбира се.
Спирам пред офиса (с градски транспорт, естествено – харесах си шофьора, можеше да ме вози в лимузина). Стъклена фасада. И секретарката – и тя стъклена. Без диоптри. За фаца. Отнася се към мен като бъдещ шеф. Мисля си го. Минавам по дълъг коридор. Въобразявам си, че е тунел. В края му има светлина, с табелка  Мениджър „човешки ресурси“. Може да си въобразявам, но ситуацията е такава. Чукам. Няма отговор. Чукам пак и с чувство на съмнение отърквам лявата си обувка в десния крачол. Потънал съм в кал – целия. Като се започне от квартала, в който живея. Успокоявам се, че от кал сме направени, обаче мечтаем за пеперуди.
Отваря се вратата. Лично чорбаджията на човешкия ресурс. Млад. Даже много. Да му стане неудобно на човек. Но и Гагарин летя в космоса млад и напорист. Звучи на доверие, нали? Канят ме, сядам. Интервюто започва. Кратък разпит. Това-онова. Разбира се, че мога да работя с хора. Дали обичам риболова? Какво?
Ей, тия младите действат по жестоки програми. Не мога да им хвана спатиите.
И изведнъж ше-чо-ре-то (шефът човешки ресурси, то-то е от мен) отнякъде извади един от онези големите телефони, които се галят с пръстче и възпитават в собственика му диктаторски умения. Трите имена, пита ме. После написа нещо. И се почна: „Хм! Охо-о! Иха-а! Е, добре, добре! Тук съм съгласен. Не, не, не може да бъде. Егати!“
И после си скри смартфона. В задния джоб.
- Вие не сте одобрен! – почувствах се като икона. Серозно. Но не в параклис, а в смартфон, която е сиктирдосана към кошчето.
- Е… как така.
- Виж, пич – очевидно ше-че-ре-то владееше прекрасно уличния език, – ясен си ми. Не ставаш за нас.
- Е… – усещах, че се повтарям. А онзи направо махна предпазителя и започна като картечница.
- 130 човека са харесали снимката ти, докато си танцувал по гащи в бар…
- Това беше на фирмен банкет… бившата ми работа.
- Заял си се с министерството на икономиката. Излязал си на площада да протестиращ срещу плоския данък. Харесваш „Не на манипулацията“ „Обичам простотиите““Извинявай, скъпа, но си тръгнала с моите слипове“ Харесваш блондинки…
Мълчах. Дисплеят показваше всичко. Даже онова, което не помнех. Но какво общо имаше всичко това с търсенето на работа?
- Какво общо има това с търесенето на работа?
Идваше ми да добавя, че имам дечурлига – като малки лястовичета в глинено, почти кално гнездо. И всички гърла бяха отворени. И, сигурен съм, ако го бях публикувал в соц. мрежата, ше-че-ре-то щеше да се впечатли. Вместо това:
- Следващия.
Излязох си. стъклената секретарка се бе превърнала в стоманена. Не се обидих. Хармониката на градския транспорт не ми се стори като лимузина. Слязох една спирка по-рано. Пред църквата. Реших да запаля свещ. Не за тото печалба. Просто моментно човешко просветление. Купих от 0.10 стотинки. Прекръстих се. До мен имаше разтворена Библия. Не четох, но си спомних как се ходи при Свети Петър – духовното ше-че-ре. И той пита, по шефски – къде беше, кви ги върши? И сигурно изкарва нещо като таблет и пак се почва. Мърсувал си, блещил си се, оплескал си се. Кална работа. Марш. Следващия.
Смутих се и излязох от църквата като човек, опикал писоара. Мълчеше ми се. Не знаех къде да отида.
Страшна работа, казвам ви.