Страницата на Мариан Желев

22.01.2013

Тримата писатели и златната новина

Filed under: Без категория — Jelev @ 13:11

Имало едно време трима писатели, които били прикачени на влака в Горна Оряховица. Нито един от тях не знаел накъде пътуват, но били наясно, че трябвало да открият златната новина, за да могат да напишат книга, с която да докоснат сърцата на хората. И така, влакът тръгнал, а те застанали инстинктивно на прозореца без да има на кого да помахат.

В купето ги чакал омачкан и многократно прочитан вестник. На първа страница се мъдрела новина, че „Атентатът…“ по-нататък не се четяло, защото вестникът бил залят с кафе. Очевидно бил минал през много ръце и всеки от пътниците оставил следи от кафе, мазно пиле, лютеница и дори засъхнал носов секрет. Иначе ежедневникът предложил на писателите множество интересни събития, важни коментари от интелигентни хора, мнения на чуждестранни, многоуважавани творци и дори три страници кратки впачтления от случилото се на случайни хора.

Въпреки това тримата писатели не могли да открият своята златна новина. Прочетеното от вестника било предъвкано, усвоено, разбрано по някакъв начин и захвърлено. Утре, ако някой прочете книга за атентат срещу краля или че на уличните танцьорки хазната е отпуснала пари – просто ще бъде скучно, невесело и дори тъжно. Поради същата причина болшинството народ би отказал предъвкана и дори няколко пъти преглъщана и възвръщана храна, пък била тя и важна новина.

А иначе писателите бяха същества, които могат да се борят срещу най-най-големите новини, да ги побеждават с един замах на острия си ум и след това с трофеите на жертвата си да нахранят цяло население – поколения наред. Освен това те имаха способността да достигат онези новини, съобщения и обобщения, до които малцина даже сънуват. И когато все пак на върховете на своето вдъхновение уловят и подчинят новината на словото си, стават чудеса и народът го усеща по усмивките на лицата си и по спокойствието на душата, както и по укротените лъчи на слънцето в шепите на малко дете.

Та такава златна новина търсеха писателите.

В това време влезе контрольорът – едър, с вежди и шапка с кокарда. Писателите нямаха билети и не знаеха за къде пътуват. Едната половина на контрольора искаше да извика стражаря на влака и да изгони писателите, но другата му половина редовно даваше милостиня на бедните и затова ги остави. А писателите обещаха да го споменат в своята бъдеща книга.

На следващата гара влакът спря за минутки. Писателите имаха възможност през прозореца да наблюдават редица събития с лош характер. Мъж и жена се караха, а до краката ги следяха тъжни детски очи. Добре облечен възрастен мъж налагаше с чадъра си куче, което преди това го бе ухапало, защото той го бе настъпил, а кучето спеше, защото стопанинът му го бе изгонил, понеже много пиеше, буйстваше и… Млади момичета чакаха вагон първа класа, пееха и се кълчеха на Забравими ежедневни песнички, а зад тях младеж четеше „Безпътния автобус“, с билет за кралство от другата страна на планетата. Трима разбойници се разхождаха около перона и следяха коя бабичка става, за да си изкарат и те хляба.

Тримата писатели, обаче, не видяха нищо интересно на гарата, макар на два-три пъти очите им да се насълзиха без те да искат. Вместо това взеха стотици прочитания вестник и започнаха да го обсъждат, защото знаеха, че в крайна сметка златната новина е вътре, но не можеха да решат коя е точно. И казваха така: „Вярно, написана е, сдъвкана е, но ние сме писатели и можем да разкажем по-така.“ Друг добавяше: „И ще издадем книга, по която хората да си сверяват часовниците, защото много е изписано тук, но нищо не е казано.“ Третият довърши: „Веднъж бях писал, че хората имат нужда от книги, за да осъзнаят в какво се е превърнал животът им – сега, утре или в миналото“.

В това време при тях се настани майка с три деца. Тя не можеше да се справи с живота и затова ги водеше в приют. После щеше да се отдаде на просия и живот по тъмните улички. Преди да си седне на мястото в купето, жената взе намачкания вестник от писателите и го изхвърли през прозореца. Беше й втръснало от проблемите на толкова много хора и от хора, които много добре разбират и пишат за проблемите на други важни хора. Тя имаше нужда от тишина, за да помоли Господ за прошка.

Но писателите вече се бяха скарали. Не заради жената, а на коя точно гара да слязат. Трите деца на жената любопитно ги наблюдаваха. Всяко от тях си имаше много интересна история. Но никой не можеше да стигне до тях, за да я чуе, защото те утре щяха да бъдат приютени от дежурния и щяха да забравят своето минало. С изключение на едно от тях, което си имаше тефтерче и винаги записваше, когато го заболи сърчицето. вярваше, че така може да намери своето лекарство, а и за братчетата си, както и за своята майка. Оттам и за всички хора, които страдат и не могат да изразят своето спасение. Това момченце гледаше с отворени очи караницата между писателите и се чудеше защо не се обичат.

В това време писателите стигнаха до момента, в който се самоизтъкваха и искаха един друг да докажат, че са най-добрите писатели и търачи на златната новина. Дори започнаха да коментират новините от вестника, който вече го нямаше, и да казват кое как трябвало да бъде.

Вкопчени един в друг, те достигнаха крайната гара. Дори не разбраха кога и къде бе слязла жената с трите деца. Дори им се стори, че и други хора се бяха качвали в тяхното купе – млад мъж с невъзможна любов; търговец на оръжие, който бе дал обет пред Света Богородица; бедняк, който бе намерил голяма торба с жълтици и я бе подарил на богати духовно.

От едната страна на перона имаше тучна зелена морава, по която тичаха необяздени коне. А от другата – кални улици, незапълнени  дупки и няколко групи хора, които се биеха. Писателите слязоха в калта, защото другата врата на влака не се отваряше. А и те изобщо не пробваха да я разбият.

Въпреки това се опитаха да пробият тълпата, за да открият златната новина, но бяха посрещнати от ежедневните глашатаи. Питаха ги що дирят тук. Писателите споделиха.

На глашатаите не им бе трудно да набият тримата писатели и да настроят тълпата срещу тях. Всички изкараха по една ябълка – червива – от джобовете си и започнаха да замерят писателите. „На, на ви златни ябълки“ – крещяха те и се забавляваха.

В това време, изпод един навес, се появи малкото момченце с тефтерчето в ръка. То бе успяло да избяга от приюта и скришом да се качи отново на влака. Искаше му се да разбере докъде щяха да стигнат писателите в търсенето на златната новина.

Тъкмо затваряше тефтерчето, когато до него тупна една от ябълките, с които замерваха писателите. Момчето я взе и отхапа. Стори му се странна на вкус. Погледна я. Беше златна. Тръгна да я дава на писателите, защото тя можеше да ги спаси, но се спря. Замисли се.

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2013 Страницата на Мариан Желев . WordPress .