Страницата на Мариан Желев

19.02.2013

Васил Левски и стеснените кръвоносни съдове

Filed under: Без категория — Jelev @ 13:01

Левски е голям. Левски е велик. Ние сме малки и вечно догонваме някого. Но си имаме Левски, а той е исполин, грамаден, гордеем се с него и го уважаваме.
Левски е кокарда, име на училище и град в България. Той е на първо място в речите на политика и обикновено стои зад кмета. Той е лого на фирма, ООД и очукан надпис на стара улична табелка. Васил Левски е на снимката между средните пръсти на циганите. Той е паметник, застинал мрамор в недобре подържан парк, където се препикават домашни болонки и пинчери. Левски е музей и леха за цветя по празниците. Той въпрос за сто хиляди лева в шоуто.

Никой не иска да прилича на Левски, защото никой не иска да бъде паметник. Или музей. И никой не иска да го препикават политиците на чествания и партийни митинги. Не се виждаме и в учебниците, още по-малко на бесилото, защото Европейския съюз забранява смъртното наказание и сега няма за какво да се мре.

Левски е плакат. Васил Левски е произведен в Китай. Той е лепенка на задния капак на автомобила. Левски е бил без мустаци. Левски е бронзов бюст с мустаци. Той е найлонова торбичка, напечена от слънцето, избеляла. Левски е background. Той е нашето оправдание за безсилие и немощ. Той е образ, който заема милиони гигабайта цифрово пространство. Левски е футболен отбор и име на агитка.

Ние:

Ние сме антени, които ще улавят цифрови сигнали. Ние сме програма с дистанционно и въглищата в барбекюто на прасетата. Ние сме разваленото яйце и домата, които стискаме насън и наяве. А сме също и маршрут, номер на автобус, марка дънки, дезодорант и копче на асансьор. Ние сме аплодисментите, с които очакваме да ухажват и нас. Ние сме суетни герои с автоматични писалки и чувствителни клавиатури.

На нас всичко ни отесня – стаята, жилището, входа на блока и улицата, градът и държавата. Дори кръвоносните ни съдове се свиха. По тях от ден на ден щастието се придвижва с мъка до сърцето ни. Иска ни се, при това много, Левски да ни изкрещи в ухото. Но Левски мълчи, защото е made in China, паметник и среден пръст. Ние го превърнахме в икона, която да целуваме, когато няма кого да обичаме и кого да прегръщаме в миговете на национална и екзистенциална самота. Той е образ, пред който си затваряме очите.

Левски е отдушник, аспиратор за загорялата ни манджа и свеж въздух за отровените ни дробове. Той е антибиотик, който убива паразитите; той е вакса за обувки, с която важни държавни мъже и жени си лъскат обувките. Васил Левски е дъвка за балончета, в които ние се шмугваме, когато стане напечено. Той е черно-бяла снимка, която учениците целят с фишеци в голямото междучасие.

Левски не е част от нас, защото ние го превърнахме в труп. Левски е мумия, която никога няма да бъде съживена. Поне докато не накараме управникът да се обърне, а ние да осъзнаем, че Васил е всъщност червеното кръвно телце във вените ни – толкова малко и невидимо, но така ценно за националното ни здраве. Движи се с Лъвски скокове между миговете на хипертония и състоянията ни на моментен колапс. И въпреки това успява да ни докосне. За да ни напомни, че е част от утрото ни, от нашия най-добър приятел, от задачите за деня. И би трябвало да го търсим не в архива на паметта си, а в съзнанието и във всяко едно наше движение напред. Той не е позирал на бесилото за велики картини. Той ни остави въпроси, на които да отговаряме – въпроси, които по-скоро приличат на прекръстване, преди да се хвърлиш в огъня. Той иска и днес да е жив. Паметта му ще остане – като семена, от които не никнат паметници, музеи и улици в крайните квартали, а съзнание за свобода и самочувствие на хора с кауза. Всъщност Левски никога не е умирал. Той избра най-прекия път до вечността.
Левски е роден през 1837 и от нас зависи кога точно ще умре.

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2013 Страницата на Мариан Желев . WordPress .