Страницата на Мариан Желев

Получих интересно предложение.

Ако ме включат в определена база данни, всеки път ще получавам новини от моя град и според интересите, които съм харесал в мрежата, ще ми пращат реклами. Съответно мен вече ще ме знаят, че харесвам боб, царевица натюр и че съм добруджанско варненче, което обича Тюленово. И така, по тънката продълговата линия на логиката, би трябвало да очаквам на екрана си реклама на „Гюрлата“, афиш за будка за пуканки и Мол, в който се продават бански костюми с картинка на житни класове.

Връщам се дузина години назад.  В един момент, когато така ме беше стегнала шапката, че нощем дълго се заглеждах по звездите. Което бе сигурен знак, че ми се пътува. Още на другия ден, рано сутринта, си уговорих си среща с приятел в София на по бира. Имах свободно време, нямах много пари, но си наумих, че за десет часа ще стигна от морето до столицата. На стоп.

Излязох на магистралата и с оптимизма на светец вдигнах ръка. След десетина минути се озовах в бус. Взеха ме двама на моята възраст, които стояха отпред. Разговорът тръгна лесно. Дори не ги забелязах кога бяха запалили тревата. Взеха да си я въртят. Предложиха ми. Отказах им, тъй като вече се намирах в период на осъзнаване, че духовният реализъм е най-силният опиат. Обаче тия двамата така се напушиха, че забравиха накъде пътуват. Май към Попово – сети се единият през сълзи от смях. Помолиха му да им покажа пътя до там. На картата. Свалиха ме на кръговото на Търговище, а те поеха в неизвестна посока.

После ме взе шофьор на камион. От Ловеч. Приказката му вървеше, камиона – и той, понеже беше празен. Въпреки това го слушах с огромен интерес. И се усещах, че инстинктивно стискам палци на дъщеря му за изпитите в университета. Остави ме на разклона за Ловеч, а аз след седем-осем коли се озовах в старо рено, с пълен чичка, който караше на предела. Потеше се обилно, имаше проблеми и очевидно засега ги споделяше само с колата. На мен ми разкри бъдещите си бизнес планове и как щял масово да забогатее. Изядохме магистралата за нула време, а през това време почти се бях заразил да мисля как ще печеля пари в автомивка, а в свободното си време да продавам пуканки безплатно.

Ето я и София. Стигнах до центъра на града, където ми бе срещата, с час по-рано. Имах време за разходка, както и възможност да осмисля видяното.

И ето ме отново пред компютъра – лявото ми полукълбо е заредено с интереси, любопитството ми е нахранено с факти, сервирани от табличката на някой сървър; за другата ми половина се грижат добре подстригани статисти, които като котараци следят всяко мое движение с мишката. Чувствам се като в удобна кома, при която крайниците ми могат да се раздвижат със съчетание на определени бутони. Но това до време, защото вярвам все още в собствените си сили. Имам стаж като свободен човек, който ми осигурява пожизнена такса „крилата мисъл”. Време е да се възползвам от правото си да я изхарча като с търпеливо движение на дясната ръка издърпам кабела от контакта и…