Страницата на Мариан Желев

22.03.2013

Белослав. Какво се случи с Росица?

Beloslav-600

Поех към 17.00 часа за Белослав. Мислех си, че е стечение на обстоятелствата. Но стеченията много често стават обстоятелства, тъй като по това време пред рампата на ферибота в града е пълно с коли и хора, които се прибират от работа. Ето защо чакам и се радвам на възможността да наблюдавам хората около себе си.

За тези, които не знаят. Белослав се намира на около двадесетина километра от Варна. Градът е разделен на две части от канала, по който минават корабите. Болшинството от жителите учат, работят или по някакъв друг начин са свързани с Варна. Пътуват с влак, кола или автобус. Това им отнема средно около половин час.

Преди шест-седем години заселих в Белослав една моя героиня. Поканих я в романа „Катастрофа”. Кръстих я Росица. След завършването на книгата, тя се върна да живее в своя роден град, без реално да се интересува от самата книга, тираж, читатели и дори от автора. Много пъти съм си мислел за нея – Какво ли прави, как й се разви живота, намери ли утеха, след като загуби цялото си семейство в автомобилна катастрофа? Реших да не размишлявам повече, а да се кача на колата и да тръгна.

Минава 17.00. Дълга опашка от чакащи коли се е извила пред рампата на ферибота. Капанчетата пред паркинга са пълни с хора, прибиращи се от работа. Някой вече са преполовили пищовчетата с алкохол. Усмихват се на залязващото слънце. Или поне на мен така ми се струва. Налага се да чакам второто идване на ферибота, за да кача автомобила си. Пътешествието трае кратко, по-малко от една цигара време. Не ми е за първи път. Преди години, когато започвах ръкописа за романа, много често идвах тук и се возех. В двете посоки. Говорих си с Росица, както и с бъдещите си герои. С въображението на вдъхновен писател. Реално структурата на романа бе изградена на този ферибота.

Слизам на другия бряг и си мисля за живота, който е разделен на две части – онази, която си мислим, че ни принадлежи и друга, която други хора си мислят, че принадлежи на тях. Емоциите, чувствата, любовта – да, това си е наше, но е много зависимо от други фактори. Като че ли страданието носи най-силно нашия печат. Способностите ни, професията, работата, стаж, данъците ни – те принадлежат на други. За всеки ден си имаме осигурен превоз – ферибот, който ни прекарва от единия до другия бряг. Ако го няма, ще ни се иска целият ни живот да бъде сън. Някой го постигат и изобщо не се интересуват от тромбата на ферибота. Пускат се бариерите и животът отнася една възможност, която би могла да е нашата. Повечето пъти обаче се опитваме да бъдем живи хора, да прекосим канала. За да разберем в крайна сметка, че със страданието и трудностите най-добре се измерва животът.

Не знам защо, но ми се прииска да остана по-дълго от предвиденото в Белослав. Много по-дълго. И да пусна едни дълги, дълбоки корени – чак да чувството за вечност. Има особена магия в града. Събран сякаш в една шепа, при най-тясната част на канала. Блокчетата са подредени като в детска игра. Нов детски кът има помежду им, ново пазарче и чисто нов магазин, кръстен „За всекиго по нещо”. Тъкмо му слагаха табелката. Вътре наистина има от тенджери до стръв за риба.

Тръгвам без посока. Вярвам, че рано или късно ще се срещна с Росица. Така, като я бях намерил навремето. Минавам РПУ-то и след около стотина метра попадам на типичното квартално магазинче за плодове и зеленчуци. Росица тъкмо обслужва клиентка. По онзи начин, по който се отнасяш със съседите си – с много приказки, закачки, клюкинки и прочее. Усмихва се, когато ме вижда. Реално ние с нея не се познаваме. Но клиентката/съседката има още много да си говори с Росица и затова я моли да ми обърне на мен внимание. Не знам какво да си купя. Може би два портокала, салатка и домат. Претегля ми ги, слага ми ги в торба и… това е.

Разбирам, че има малко дете. Съпругът й работи в местната фурна за банички и хляб. В този момент, оказва се, помага на комшията си, покрай новия магазин „За всекиго по нещо”.

Белослав е малък град и повечето хора работят във Варна, но животът там тече някак… като по книга, написана от писател, който е искал с историята си да избяга от шума на големия град. Мине не мине време и градът бива разсичан от някой огромен кораб, който поема към открито море. Виждал съм неведнъж тази ситуация. И в този момент сякаш всичко за миг замира. Чува се боботенето на огромния двигател. Дори земята вибрира. После всичко се утихва. Остава само миризмата на пушек, но скоро и нея вятърът отнася нанякъде.

Качвам се отново в колата. Решавам да не ползвам този път ферибота. Ще карам през Константиново и после към Варна през Аспаруховия мост. Свечерява се. Мисля си още за Росица. Тя изглежда така, както би трябвало да си я представям. И го правя. Има следа от преживяното, но животът на другия бряг я е погълнал с мекотата на плавен завой. Щастлива е – видях го на лицето й. А може и да съм си го представил. Със сигурност ще го усетя след няколко часа, когато си направя салатка с нейните продукти.

Спирам пред табелата за край на Белослав. Снимам и се обръщам към залеза. Слънцето отива да огрява други брегове. Време е да се прибирам и аз вкъщи.

Снимка1373

 

Тук всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. Но случайността често е нашата действителност. Прототипът на Росица, реално, живее в Пловдив. Катастрофата, при която загива майка й, баща й, брат й, както и съседско дете, е пренесена от мен във Варна в романа „Катастрофа”. Истинското име на Росица едва ли има значение. Истинската Росица живее в Пловдив, има едно дете, а мъжът й е готвач. След края на романа „Катастрофа” оставих моята Росица в Белослав и отново я заварих там. Продавачката в плод-зеленчук сякаш най-добре отговаряше на представата ми. Случайно ли е? Не знам. Това е моята история. Или нейната.

Фериботът свързва двете части на града на всеки петнадесет минути. Безплатен е. Както и всички случайности на този свят.

1 Коментар »

  1. Тази история ме накара да си спомня за ФЛОРИ! Няма много общи неща, освен град Белослав, но за добрите хора трябва човек да си спомня! Дано почива в мир и да е на по – добро място!

    Comment by Митко Д. Демирев — 19.04.2014 @ 21:50

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2013 Страницата на Мариан Желев . WordPress .