В Добрич нещата са под контрол
(История от проекта: „Какво се случва в България”)
Само в Добрич можете да срещнете хора, които уважават до степен на респект свободното си време. И могат да му отделят цял ден, докато извличат обобщения, кратки анализи, ключови фрази и други пълноценности.
Неделя по обед. Мартенски ден – слънчев като обещание и спокоен като платена годишна отпуска. Квартал „Дунав” е близо до центъра на града. Около панелките са паркирани автомобили. Появява се един от онези персонажи, които така добре помня от миналото си. Излиза с една кутия инструменти, отваря капака на колата и започва да разглобява. С онази сериозност, с която само лекар може да те убеди в животоспасяващата операция. Нещата са или/или – защото, ако колата не тръгне както трябва, целият свят, включително проблемът с двете Кореи, ще забуксува.
Общо взето мята първото, което види – карбуратора. Прави го с такова съсредоточение, че ми идва да го попитам за смисъла на живота като цяло. А и в детайли. Защото този неделен майстор на собствената си кола разполага с цялата сила на своята воля да реши, че днес ще разглоби и сглоби карбуратора като вид еманация на човешката потребност да се общува с детайлите. Унакално. Праща ме в детството, когато и моят баща, лека му пръст, тръшваше фиата на една страна и започваше едно ровене там отдолу. И маса народ край него. Заради социализма е – пролетарий, ТКЗС, партия… все обединителни понятия. И един полски фиат, вирнат на една страна върху стари гуми. Нещо проскърцвало, не било смазано или е недозавито. Обаче как му завиждах – баща ми цял бе потопен в работата си и личеше, че той и колата са създадени един за друг. С няколко ключета, отвертка и задължителния фас в устата, той се грижеше за семейното имущество и контролираше бъдещето на цялата фамилия.
Да се върнем в Добрич. Съседи виждат нашия герой заврян под капака. Почти едновременно обуват патъчките, вземат пакета с цигари и слизат пред блока. „Къде отиваш?” – вика жената. „Станчо има нужда от помощ.” – отвръщат.
Слизат и мятат разговор. За колата, естествено. После си бъбрят за времето и цената на пшеницата. Палят цигара. Пушат и се взират във вече разглобения карбуратор с онази сериозност, с която умът им опипва фундаментални крайности… Казано по-разбираемо – кефят се. Кефят се, че могат да дадат акъл на Станчо, да покажат можене, а и да се изтъкнат като добри хора, съседи. Сигурно е отживелица, но на хората какво им остана – добруджански вятър и два-три авера, които се научиха да говорят по скайп заради децата в чужбина.
Припива им се биричка. По онзи, пролетния начин, който те кара по потник да обърнеш гръб на накиселяващото вино в мазето и все повече миришещото кисело зеле. Магазинчето е на една крачка – кварталното. Ето защо си мисля, че покрай такива персонажи кварталната бакалийка никога няма да умре и бездомните кучета винаги ще намират купичка с надробена попара да вратата. Тази бакалийка е като параклиса за обикновения потребител, който всяка вечер си пали телевизора и се сеща, че на мига има нужда от биричка. В хипермаркетите някак не върви по патъчки да се ходи. Затова…
Биричката идва добре на компанията. Вече са шест човека. Двама пушат, останалите – муфтят. Неделният автомонтьор е толкова вглъбен в работата си, че позволява на останалите също да надникнат под капака на колата. Кой имал пежо, кой рено, пасат, меган – цените на горивата, кризата, протестите, хората, медиите – приказката върви сладко-сладко. Около колата започват да се трупат хлапетии, които още не са изкарали книжки, но скоро и те ще отворят приказки за пълни и частични инжекционни системи. Животът е като двигателя и всичко останало под капака – впръскват те в цилиндрите и всеки според октана му бива издиган или свалян от буталата на обществото (Хареса ми как го казах. Тази приказка ще си я запиша в тефтерчето и ще я дам на внуците си да я четат. Да знаят как е живял дядо им, докато те скитат из галактиките с кораби без карбуратори).
Добрич не е голям град, Безработицата и дупките са най-често употребявания плакат по изборите. Хората са добри, работливи, но на никой не му пука за това, тъй като по европейски програми се отпускат средства само за изолации и масово саниране. Каквото и да значи това символично.
Човекът от квартал „Дунав”, между другото, е пръснал целия карбуратор на тротоара. Забравил го е, както и защо изобщо го разглоби. Сега си бъбри с комшиите, пият биричка и чакат да почне мача по телевизора. По някое време се сеща и по обратния ред взема да реди частите. Хоп – карбуратора е отново на мястото си. Пали колата. Работи. Два-три форсажа на мотора. Замирисва на бензин, а едно бебе от първия етаж писва. Ей така е с живота – когато обичаш едно нещо, можеш да си позволиш да го разглобиш, да го събереш наново и да го накараш пак да работи за тебе. Приятно е. Чувстваш, че нещата са по под контрол.
В това време замирисва на пържени кюфтета. Любопитни домакини надничат от пригодените за кухни балкончета.
Това се случва в Добрич, квартал „Дунав”.