Добър ден, Суворово!
Обичам този град. Обичах го и когато беше село преди години. Ще обясня.
Преди това ми се иска да поздравя всички хора от Суворово. Там всеки познава всеки. Бях чужденец и се разхождах по улиците, но всеки ме поздравяваше. Дори тогава, когато гледах разсеяно настрани, човекът пред мен търсеше погледът ми и ми казваше: „Добър ден!”. Това ми напомни за планината, високо в планината, където всички са приятели, поздравяват се, спират се, говорят си и продължават. Хубаво е в Суворово.
В първия момент ме обзема тъга, защото ми се набива на очи табелата „Заложна къща”. Има ги във всеки малък град. Няма да анализирам това явление. По-скоро ще разкажа за това как тръгнах с ясната цел, че трябва да стигна до църквата. Хванах първата улица пред очите ми и се гмурнах в градчето.
Правило ми е впечатление и друг път плетениците от улици в Суворово. Нищо особено на пръв поглед, но ако иска човек да се загуби – готово. Но стига да проявява поне малко любопитство, ще забележи, че животът на хората в градчето далеч не е скучен. Харесват ми дворовете на къщите – подредени, пипнати, срещат се детски люлки. Това привлича и ако имам време и желание, мога цял ден да се наслаждавам на лехите с цветя, бухналата пролетна зеленина, както и други подобни символики, с които можеш да надникнеш и в душата на стопанина на къщата.
Църквата, тя е моята цел. Продължавам да вървя. Срещат ме много хора и всички поздравяват. Разбирам, че ме вземат за свой съгражданин. И ако не ме поздравят, викат си сигурно, после ще говорят из града, че този и този е неучтив. Само си представете, ако във Варна, София и другите големи градове на България, хората се поздравяваха по улиците. Не знам до какви констатации стигате, но на мен ми става тъжно заради самотниците, в които се превръщаме.
Пак съм в центъра на града. Пред заложната къща е паркиран скъп автомобил. Иска ми се да вляза и да ги попитам за църквата. Какво ли ще ми отговорят? Ще ми кажат ли „Добър ден!” или и това си има цена.
Общината се вижда. Правя няколко крачки и зървам купола. Църквата е била на няколко крачки. Тръгвам, но пред оградата се спирам. Заключено е. Има бележка, че служби ще има на Благовещение, на Цветница и за Великден. През останалото време църквата не работи. Хубаво, викам си и поглеждам нагоре. Там, където стои железния кръст – най-отгоре на църквата. До него точно има монтиран гръмоотвод.
Годината е 1975. Моята баба е религиозна и държи на всяка цена всички в семейството да са кръстени. Но за да не я усетят комунистите, идва в Суворово, тогава още село, за да ме кръстят в Православната вяра. Тук живее нейната сестра, баба Парашкева. Кръстник ми става Георги, син на баба Парашкева. Бил съм на една година и нямам абсолютно никакъв спомен. Вероятно са се събрали роднините, потопили са ме във водата. Ревнал съм. Също така нямам представа дали гръмоотводът го е имало тогава горе, на кубето. Но Господ присъстваше. Как да го докажа ли? – не искам, вярата е най-човешката интимност, най-истинската тайна, за която, колкото повече говориш, толкова тя се скрива в теб.
Та така, после бабите навярно са наредили маса и са почерпили. Дядо Ангел, мъж на баба Парашкева, гледаше агнета. Вероятно гостите са отнесли хубав спомен от събитието. И пълен стомах. На мен ми става благо като ги редя сега тези спомени. Защото в Суворово ме споходи Господния дух. Не знам по гръмоотвод ли слезе, по кръста и камъка на църквата ли, но ме намери. Навярно заради това, когато ме видят хората по улиците на Суворово, ме поздравяват. Техен съм.
Качвам се в колата. Не ми се пали. Искам още да си поговоря. С миналото, естествено. Моята баба вече не е между живите, но споменът за нея ме топли. Мария – нося нейното име. Пред мен пак е заложната къща и си мисля дали, ако можеха да се залагат спомени, колко ли биха платили за тях.
Суворово е малък град и в него хората се поздравяват. Църквата е отворена по празниците. Заложната къща, вероятно, е денонощна.
Спирам пред табелата. Снимам. Имам усещането, че скоро ще се върна тук. Било то и в спомените си. На всяка цена.
Здравей , и аз съм кръстена като теб .Тайно баба ме е завела в църквата без да знаят дори родителите ми .
Пропуснах да кажа , аз съм родом от Суворово .
Сега живея във Варна ,заради работата си , но винаги съм си обичала Суворово.
Comment by Катерина — 02.08.2013 @ 19:23
Споделям, Катерина.
Comment by Jelev — 02.08.2013 @ 22:12
Здравей!Църквата е отворена всяка неделя,ако все още имате желание да я посетите. Не знам кога сте ходили,но принципно сега оставят бележка с дните,в които ще има богуслужение,защото свещеникът обслужва и други села,но дори и да го няма има кой да ви посрещне! Суворово е и мой роден град,но вече всякаш охладняхме доста!
Comment by мария — 07.01.2014 @ 15:18
Здравейте,Мариан!
Поздравление за разказчето.
Четейки, повървях по улиците на Суворово в спомените си. Хареса ми позитивното, непринудено отношение към същественото, акцента върху доброто и резкия паралел с цената на спомените!
Поздрави и поздравления още веднъж!
Мариан
Comment by Мариана — 27.01.2014 @ 21:49
Здравейте,Мариан!
Поздравление за разказчето.
Четейки, повървях по улиците на Суворово в спомените си. Хареса ми позитивното, непринудено отношение към същественото, акцента върху доброто и резкия паралел с цената на спомените!
Поздрави и поздравления още веднъж!
Мариана
Comment by Мариана — 28.01.2014 @ 20:04
Благодаря, Мария!
Comment by Jelev — 28.01.2014 @ 22:12
Мариана, Суворово е моето скъпо място. Надявам се да вдъхновява още дълго.
Comment by Jelev — 28.01.2014 @ 22:14