Страницата на Мариан Желев

 

Героят ми е отчаян. Притиснат до стената той не може въздух да си поеме. Не, не е само заради липсата на работа. Спря да мечтае. В началото не знаеше какво не му е наред. Среща се с приятели, търсеше хора, с които да говори. Но в повечето случаи тези хора се интересуваха предимно от себе си. И виждаха живота само през своите очи. Когато им заговореше за своя проблем, за своето отчаяние, те му носеха от девет кладенци вода – коя от коя по-чужда за моя Герой.Той не искаше съвети, не искаше поуки и нечий чужд живот да му се дава за пример. Той искаше едно рамо, на което да се облегне.

После Героят ми потърси психолог. Той се опита да го натъпче с медикаменти. Също като чучело, което се тъпче със слама, за да се превърне в тренировъчна кукла, върху която ще бъдат изпробвани всички крушета на съвременната медицина. След това се реши да опита и с любовта като опит за спасение. Но, оказа се, любовта граничи с най-големите пропасти.

Когато осъзна, че е спрял да мечтае, Героят ми си каза, че няма за какво повече да живее. Реши го във Варна, на една прашна улица. Бе застанал на средата на пешеходната пътека, а автомобилите го засипваха с дрезгавите си клаксони. Хареса му, че някои го псуваха – предимно жени от големи марки джипове.

Аспаруховят мост би трябвало да е символ на свързването, на обединението. Мостът също би трябвало да помага на хората да се придвижват по-лесно от едно място на друго. И точно защото би трябвало да е нещо хубаво, то привличаше самоубийците като Г. – заради контрастът на противоположностите. Мостове, сгради, кули – те са на високо и сякаш, хвърляйки се от там, Те доказват, че са достигнали връхната точка на своята борба. Краят е неизбежен.

 

 

Г. не остави писмо. Нямаше на кого. На тръгване към моста реши да мине през Морската градина. Да се сбогува с морето. Излезе вятър, който започна да обръща вълните. Морето единствено усещаше настроението му и какво е намислил да прави. Плачеше. Да, морето плачеше – като вдигаше все по-високо и по-високо вълната, разбиваше я в скалата, а пръските отлитаха във въздуха; носеха се по брега като роса, но всъщност бяха сълзите на природата.

В душата на Г. беше спокойно. Когато излезе от Морската градина той тръгна по тротоара. След половин час бе на отбивката за Моста. За щастие край него грохотът на вълните убиваше мислите му. Не искаше да ги буди за нищо на света. Видя едно премазано до неузнаваемост врабче от гумите на колите върху асфалта. В момента, в който си казва, че се е отървало, осъзна колко правилни са и неговите намерения.

Автомобилите по Аспаруховия мост се надпреварваха да изживеят колкото се може по-бързо удобството да се мине от единия до другия бряг. Шофьорите оставяха моторите да реват неистово, а гумите да издават онзи грохот по асфалта, който създава усещането за голяма катастрофа. Вятърът току на талази докарваше до ноздрите на Г. мирис на морска вода. В нея би трябвало да има примесено усещане от някое незабравимо, хубаво лято. Или послание от добри хора, които той още не е срещнал. А също и запечатан миг на… Като че ли морето се опитваше да го спре по свой си начин. Чувстваше Г. като част от себе си, като част от една природа, в която всяко живо същество усеща промяната към лошо. И копнее да го спре.

В най-високата си част мостът вибрира, когато минават по-големи камиони или автобуси. Дум-дум-дум – грохотът е оглушителен. Отдолу водата чернее – досущ като огледало, в което Г. иска да се огледа. От моста нищо не се вижда. А бе време да слезе.

Хвана се здраво за стоманените перила. С пъргав скок се метна и стъпи отгоре. Не бързаше да се изправя. Изчака известно време. Клекнал. Да не би някоя закъсняла мисъл сега да идва с предизвестие за спасение. Нищо. Дум-дум-дум – хората в колите се интересуваха от моторите си. Уплътнителите на купетата ги държаха изолирани от общата болка и страдание. Филтрите не позволяваха на прахоляка да стигне до ноздрите им. Двигателят ги отнасяше все по-далеч и по-далеч. Клатенето на моста всеки момент щеше да помогне на Г., бутайки го в тъмната бездна, където щеше за последен път да види лицето си, преди смъртта да му го отнеме.

Изправи се. Погледна към хоризонта. Там, където би трябвало да се намира най-голямата илюзия на живота. Така и не бе успял да я стигне. Г. затвори очи. Душата му бавно се сви. Искаше да се подготви за случващото се. Казват, че самоубийците не изпитват болка, заради умопомрачението. Глупости, Г. това сега си го измисли. Не му пукаше дали ще го боли. Болката щеше да бъде в пъти по-търпима от всичко, което бе преживял до този момент. Да, точно тази болка, смъртоносната – защото е последна.

Г. бутна тялото си напред. Знаеше, че ще има един период, в който ще се почувства като птица. Преди… вятърът да го грабне.

Поривът бе толкова силен. Г. не очакваше. В момента, в който се наведе и бе на няколко секунди от това да влезе в статистиката като поредния самоубиец, скочил от Аспаруховия мост, вятърът го блъсна в лицето, буквално го накара да разтвори ръце и… полетя, но в обратна посока. Падна точно до мантинелата и едва не си разби главата в нея. В същия момент пред него спря кола. Стъклото се спусна и от купето потече омесен мирис на лек ароматизатор и женски парфюм.

-          Извинете, вие от клуб „Адреналин” ли сте?

Г. не знаеше какво да отговори. Не усещаше в себе си адреналин. По-скоро разочарование. Дори една особена тъга, която не знаеше как да изрази. Защото не бе подготвен. Трябваше да е вече мъртъв. А ето, че му зададоха конкретен въпрос.

- Бях – отвърна някак по инерция той. С остатъчния си усет за човешко общуване.

- Бихте ли ми казали колко струва скока от моста с ластици. Правим събиране на випуска и решихме да го отпразнуваме.

Жената настояваше. Имаше нужда от отговори. Животът го търсеше. На него му се мълчеше. Искаше да направи втори опит за скок. Дано този път природата му позволи.

-          Безплатно е. – Не знаеше защо отговори по този начин. – Поне навремето беше.

-          Разбирам. – Жената кимна. Имаше хубаво поло, което нежно притискаше шията й. Чуплива коса, хубави очи и устни, на които много би им отивало, ако в този момент изрекат „живее ми се”.

Г. се обърна с гръб. Смяташе, че разговорът е приключил, когато чу зад себе си:

- Искате ли да ви закарам до някъде. Тук доста духа. А и виждам, че сте пеш.

Г. се обърна, погледна жената в очите и отговори:

- Да, искам да ме заведете на другия бряг.

Каквото и да значеше това.

Г. е Героят. Видях го да се качва в кола, управлявана от жена. Заминаха. А той така и не скочи от моста. Иска ми се да обобщя накрая с изречение, което започва така: „Живееше му се…” Но ще го оставя на мира. Щастлив съм. Щастлив съм с моя Герой, защото той не скочи от Аспаруховия мост. Оставих го да реши сам съдбата си. И си казвам, че ако човек продължи да мисли позитивно, ако не друг, то поне природата ще усети това хубаво настроение. Ще се вдигне отново вълна, ще се разплаче морето и ще чуе природата тъгата на човека. Поне един да е спасен. С позитивна мисъл и добри пожелания.

А аз, преди да снимам табелката за край на Варна, ще завърша историята така.

Героят се казва Живко. Повтарям – Живко. След три месеца той ще се ожени с Ива – жената, която го спаси. Ще се оженят на Аспаруховия мост – със скок. Двупосочен, тъй като ластиците ще ги върнат обратно. На тях ще им остане адреналинът. Онзи адреналин, на живота.