Страницата на Мариан Желев

19.03.2013

На пазар за картини в Нови пазар

Ако сте преследвали някоя своя идея без предварително да сте имали ясен отговор на въпроса защо го правите, ще разберете желанието ми да тръгна към Нови пазар. На останалите, които предпочитат рационалното две плюс две и последствието, предлагам няколко медийни извадки отпреди половин година.

Някъде в началото на есента стана ясно, че уредничката в галерия „Петър Персенгиев” е взела картините и ги е продала. Оказва се, че е дъщеря на художникът, чието име носи галерията. Марина Персенгиева е задържана по сигнал на бивш служител на галерията, който се усъмнил, че платната са подменени. В своя защита жената коментира, че не е откраднала картините, защото те, макар й дарени на галерията, са нейно наследство. По-късно тя е пусната под домашен арест.

Нямам за цел да нищя случая, да следя за последствията: получи ли жената присъда или са я оправдали. Просто запалих колата и тръгнах към Нови пазар с желанието да видя какви хора живеят там. Изпитвах съжаление след станалото, което също не можех да обясня рационално. Затова се налагаше да заменя усещането си с картини – живи картини от Нови пазар. През моя поглед.

50 стотинки – толкова струва паркирането в центъра на града. За един час. Човек не е притеснен от задръстване и има свободни места. Идва чичката, облечен в светлоотразително елече с емблема на Общинска фирма и пуска касов бон от мобилен касов апарат. Дори ми дава насока как внимателно и успешно да паркирам, без да ударя бронята на колата в бордюра. 50 стотинки за любезността и удобството да се озовеш с колата си в центъра на Нови пазар.

„Downtown” – типично за малкия град заведение с тъмни стъкла, ефектна светеща реклама и обичайните посетители с намръщени лица тип: „Гледал съм много филми, но в живота играя главна роля”.

Дрехи на килограм, хранителни стоки през няколко метра, още кафенета и едно хлапе, което е подкарало колата си по центъра на града. Първо видях колата му, малко преди да се спъна в нея, после – хлапето, което контролираше положението с дистанционно в ръка. Беше червена и светеше, а то бе ухилено и също светеше. До него стоеше баща му, който явно чакаше да стихне първоначалният ефект, натрупан с внушенията от рекламите, че забавлението няма край.

Продължих и след няколко метра стигнах до галерията. Хубава, едноетажна сграда. Прилича малко на банка. Оказа се, че не съм сбъркал, защото после, като влязох, видях циментирана годината на построяването и фундаменталното, изографисано с черна мозайка: БНБ.

Галерия "Петър Персенгиев"

Читалището се вижда отдалече. Отблизо сградата говори за навилнял се капитализъм. Имало е навремето магазини, бар, дискотека или кафене. Сега всичко е празно и изоставено. И не съвсем. На входа стои афиш за представления – две. „Българи от старо време” на театъра от Велико Търново, както и самата „Г-жа Стихийно бедствие”. Билетите са по 5-6 лева. Изкушавам се да набера посочения телефон, за да видя дали има свободни места. Стоянка Мутафова гастролира след три дни.

Банките, хранителните стоки, магазините за бяла и черна техника – това са добре изглеждащите забележителности по центъра. Мен обаче ме влече галерия „Петър Персенков”.

Констатирайки на кого е принадлежала сградата, прекрачвам и се озовавам в пълна тъмнина. Мирише на изкуство, мога да се закълна, но е безсмислено. За кратко очите ми свикват и започвам да различавам три отделни зали, не големи. По същия начин и слухът ми започва да се ориентира. Чувам гласове и скоро откривам вратата. Чукам и заварвам вътре две жени, които не ме очакват. Сърби ме езикът да започна да ги разпитвам за съдбата на галерията, за жената, която изнесе картините от тук, дали има посетители и какво мислят хората за това, че наследяват изкуство, интересуват ли се от него…

Усмихват ми се, когато им казвам, че такива случайни посетители като мен са рядкост. Мога и още фрази да им предоставя от собственото им любопитство, но не искам да играя говорител на тяхното стеснение. Току ме помислили за крадец или клюкар с мисия. А аз просто исках да разгледам картините.

В две от залите има рисунки на деца от местното училище. В третата са картини от фонда на галерията. Съобщава ми го по-младата жена. Поглеждам я за кратко. Има излъчване на човек, който напук на всичко е открил щастието, бъдещето и живота си в малкия град. По-възрастната вече проявява видимо удоволствие от случайния посетител.

Познанията ми в областта на изобразителното изкуство граничат с естествения ми стремеж да уважавам всякакъв вид творчество. Имаше картини на Петър Персенгиев. Най-ми се запечата една, „Тишина” се казваше. Ред дървета, омастилени в цветовете на мрачен залез. Поле, което сякаш е приело есента като наказание. Фон, който би трябвало да прилича на онова, което виждат очите, когато се събуждат от лош сън, който не помнят… Картината създаде това настроение. Харесах я, защото от нея лъхаше пулсът на целия град, дори downшown бе запечатан в нея.

Излязох от галерията. Хлапето с количката си бе отишло. Вероятно батериите му са се изтощили. Реших да вляза в един от хранителните магазини. Вътре имаше камери. Направи ми впечатление, че няколко служителки бяха специално разположени около рафтовете. Следяха за кражби. Разбира се, това е престъпление и можеш да лежиш в затвора, ако откраднеш.

Вземам си пакетче с онези мини гевречета, със сол и ким. 45 стотинки. Плащам на касата и си мисля за тишината в душите на хората. Някой там е откачил образите, от които те могат да се вдъхновяват. Не говоря по принцип само за Нови пазар. Духовната ни галерия смени много платна и твърде много ценности. За да останат едни… гевречета със сол и ким. За 0.45 лв. Въпреки това ме топли усмивката на жената от галерията. Вярвам, че заради нея ще се роди – или вече се е родил – художник, който ще нарисува „Вдъхновение”- то на града.

Чичката със светлоотразителното елече ми дава подробна информация за начина, по който мога да изляза от града. Дори не съм направил един час. Паля колата и потеглям. Две-три минути и съм пред табелата за край на Нови пазар. Наясно съм какво правя. Снимам. Качвам се отново в колата и докато паля мотора в главата ми излиза бонче с номинал 0.95 лв. разход след обиколка в Нови пазар. Мисля, че никъде не споменах за това, че посещението в галерията е безплатно. За разлика от гевречетата със сол и ким.

Такъв е животът в България.

1 Коментар »

  1. „Добре дошъл“ в Нови пазар :)

    Comment by Дениз — 11.02.2017 @ 0:18

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2013 Страницата на Мариан Желев . WordPress .