Страницата на Мариан Желев

30.04.2013

Дръжте ми шапката

Filed under: От мен — Jelev @ 11:03
писател в пишеща машина

 

 

Това, което ще прочетете, се базира на действителни случки. Те са леко доукрасени, главните герои са разменени и на пръв път иде реч, че зад всяка прилика с действителността далеч не стои само случайността.

 

Дръжте ми шапката, викам им, писател няма да стана. Не и по вашия начин.

Не им го рекох право в лицето или очите, ама ми идеше – тъй както се ослюнчва човек и му се иска да плюе, тъй и аз, но се отметнах от намеренията си, понеже като пред мен все големи писатели стояха. И точно защото бяха големи, велики, според думите им, аз, наплашен и смълчан, преглъщах слюнка и диви мисли.

Но да ви разказвам.

Влизам в къщата на единия, по негова покана. Сам ми се обади и т.н. защото му бях казал, че искам да ставам писател, да редя думи и хората да ме четат. А той като се трогна един такъв, макар първоначално да се опули. Кой знае къде си вика: ”Я да му покажа на туй пишлеме как се пише”. Влизам в къщата му, цялата отрупана с история – картини, тежки книги, стари мебели – негови си неща. И той един такъв, писателят, пълен с истории, като го гледам, с големи очила и малка главичка, от която, да се чуди човек, как са излезли толкоз книги. „Чакай ме, вика, в антрето, щото имам да довърша нещо.” Чакам. Както ми е наредено. А от другата стая от раз се чува барабанене по пишеща машина – тежко, солидно, като дописване на книга. Замълчах, снижих се, притихнах. Казах си, как тъй съм посмял да притесня тоз голям писател и да прекъсна работата му. Но си рекох – за кураж – щом ме е извикал, на хубаво ще е. По едно време, щото вече ми доскуча, погледнах шкафчето за обувки леко му се е открехнала вратичка. А на нея има огледало. Станах, приближих се и тогава забелязах, че стаята на писателя е открехната леко и оттам все тъй тежко, настоятелно, се чува барабаненето по пишещата машина. И тъкмо да посегна да затворя шкафчето, видях отразено в него огледалото, очевидно поставено пред писателя, в стаята му – нещо като шпионска система се получи. Не исках да надничам – агент, любопитко един вид, но нещо ме привлече. Понаместих огледалото на шкафчето, натаманих го, за да го синхронизирам с другото и… какво да видя. Писателят – големият, великият писател, се облегнал на една страна на бюрото си, загледал се е навън през прозореца и блъска, ама блъска с едната ръка по пишещата машина. А то ни лист има на нея, ни пък погледът му следи редовете. Ей тъй, за парлама. И да ми вземе акъла на мене, младото писателче. Мен ми кипна. Втурнах се в стаята. Грабнах го за ревера и му соча с пръст огледалото. Той – като наакан – гледа ме. Гледа и огледалото. Вдяна. Главичката му стана още по-малка, а очилата му големи като витрини на празен магазин. „Ти си бил голяма работа, викам му.”

Какво да му кажа повече?

С друг писател – велик, че чак ще гръмне, ме срещна съдбата на един конкурс. Той ме дебна, дебна – въртя се около мен, вижда ме – млад, зелен, интересен, начинаещ и по едно време се приближи да се представи. А аз нямах никакво намерение да контактувам с него, още по-малко да му искам съвети за писане и писателстване. Но той ме хвана за лакътя, притисна ме със сила до едно сепаре в кафенето и ма натика в стола. Слушай, рече ми, имаш много да учиш. Първо и най-важна е композицията. Композицията, разбираш ли…” Слушах го като машинист, който си е загубил влака. Той продължи да си ги реди. Нямаше отърваване. Просто трябваше да го изслушам. И да си пожелая повече да не го срещам. Но той явно нямаше такива намерения, а и усещаше моите. Затова не спря да ми говори за структура на романа, за сюжетна линия. После залитна в своята област – и край! Нямаше спасение. Колко награди е взел, колко опит, колко писма, читатели, почитателки. Чак веднъж се разминал с орден „Стара планина”. Писател, па макар и велик, в крайна сметка и на него му се допикава. Става и ми заръча да го чакам. Хубаво, омагьосах го аз. И тъкмо се скри в кенефа, плюх си на петите. Зарязах и конкурс и всичко. До гуша ми дойде.

После срещнах друг велик писател, който беше най-безцеремонен от всички. Занарежда ми: Ще завършиш това и това, ще отидеш в еди-кой си вестник, за да пишеш. Тегли една майна на всички съюзи, гледай си твоя хляб. Сядаш и започваш. Докато не се изпотиш – от текстовете ти трябва да хвърчи кръв, лайна и помия. Да не ти пука какво мислят за тебе.

След този разговор влязох в едно кафене и си поисках салфетка. Инстинкт за хигиена. Уви. Писателят беше прав, както щях да разбера по-късно. Но има-няма месец-два и когато се видяхме с него на улицата, той не ме позна. А може и наистина да не ме е виждал.

Та такива работи с писателите. В крайна сметка, вътрешно, а от един момент нататък и външно, на думи, теглих една майна на всички. И се успокоих. Намерих цаката на писането. Взех да нетолерирам който и да е от колегите си. Почувствах се велик, като паметник от комунизма. И взех да гледам по-отгоре младичките. Дори веднъж ми се наложи да си поговоря с един от тях на тема: „Как се пише къс разказ”. Момчето, горкото, се изпопритесни. Ама аз имах да си отмъщавам – заради всичките велики писатели на този свят, които бяха употребили правото на старото куче върху мен. Сега бе мой ред.

За съжаление, младото писателче, след този наш разговор, повече не посегна към перото. Не му стискаше. Защото не знае, че на всички такива като мен, трябва да им се изсмееш в лицето. И не само – било плюнка, секрет, може и стара манджа – хубаво да ни се натрият в муцуните, защото ние сме вече велики, грамадни писатели и от нищо не ни дреме. Да му мислят младите. Спасението е – „Дръжте ми шапката” – така се оцелява в занаята.

 

1 Коментар »

  1. Браво, браво!

    Comment by t.s.t. — 04.05.2013 @ 18:23

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2013 Страницата на Мариан Желев . WordPress .