Страницата на Мариан Желев

Не казвам градинки, а картинки – нарочно. Понеже мине не мине време и заварвам някой да клечи около маковете, насочил фотоапарат или телефон. Ей така, както си върви, червеното погъделичква периферното зрение и наместо да се наслади на градинката, дело повече на Природата, отколкото на Паркове и градини ООД, вади фотото и щрака. Щрака и си тръгва, не се задържа.

Тази картинка с макове се намира на едно оживено и по-скоро ожесточено кръстовище във Варна – „Царевец” и „Ген. Колев”, където на всеки пет минути се чуват клаксони, някой ругае, трети пресича на червено и от време на време се блъскат коли. Кривото кръстовище, както му викат, нищо че е чисто ново, е арена за дрифтове, мрифтове и също така писта, откъдето на червен-жълт-зелен светофар излитат беемвета, хонди, монди и т.н. машини оседлани от животни. Та маковете са израсли до самия канал за отпадни води и прочее. Природата си знае работата – около лудницата и човешкото разстройство изгражда малко островче красота.

Седя и гледам наскоро някой клекнал в маковете. Само челото му се вижда. Върти глава настрани, оглежда се. Минаха ми естествени мисли през главата, но продължих да го наблюдавам с интерес и прясна усмивка в единия ъгъл на лицето. Той, както се въртеше, изведнъж до него изникна един телефон – умен, от онези големите – все едно перископ на подводница. И направи – щрак! Предполагам. Готово. Човекът снима и се изправи. Започна да гали с пръст телефона си – очевидно се наслаждаваше на картинката с макове. А онези около него вече не го интересуваха. Прегази няколко от тях, за да излезе; един дори се оплете в обувките му, човекът грубо го отскубна и тръгна надолу по кривото кръстовище като продължаваше да се любува на снимката с маковете. И вероятно приятелите му от Чикаго също се любуваха на маковете, както и тези в Мадрид…

После едно девойче, на което маковете страшно й отиваха, ги снима отпред, отзад и някак успя снимка отгоре да им направи. И тя си тръгна после, загледана в дисплейчето на своята техника. След това цъфна и един професионалист, с фотоапарат като оръдие. Насочи го, приклекна и натисна спусъка. Напълни се с макове – цифровата му карта, предполагам.

Мина и една женица, която безапаратурно започна да се радва на маковете. Оглеждаше ги, чудеше се откъде да влезе при тях. В крайна сметка стана ясно, че преценеше дали ако откъсне няколко, някой ще я преследва с фиш, глоба или морален призив от групата „Пазете природата в града”. Откъсна си десет, стъпка още толкова и като излезе на тротоара си изтри калните обувки на бордюра.

Добре, викам си, дай да отида и аз да снимам маковете. Сигурно десетки минувачи го направиха, а аз само стоя и гледам сеир. А току-виж скоро и изчезнали. Отидох, снимах, разгледах. Харесаха ми – много приятни картини с макове. Лаптопа ми и той ги хареса. Както и приятелите във ФБ – 35 на брой и десетина споделяния. Посях маковете в интернет и те започнаха да никнат къде ли не. И от тогава вече не ги поглеждах. Действителните имам предвид. Стигаше ми, че си ги имам на мониторчето. С тях си пия кафето.

Все пак не съм съвсем прав, защото маковете ми привлякоха още веднъж окото. Действителните имам предвид. Един старец се спря до градинката. Викам си ей сега ще изкара някой умен телефон дядото, който изплаща с пенсията, за да снима и той маковете. Нищо подобно. Дядото се подпря на оградата, наведе глава, сякаш търсеше нещо, което бе изтървал на земята. После я вдигна. Очите му бяха затворени, а на лицето му грееше усмивка – като че наистина я бе намерил на земята. Лъхна ветрец – откъм маковете – право в лицето на дядото. Той още повече се засмя и все тъй не отваряше очи. Наслаждаваше се. Вероятно бе запечатал картинката с маковете в ума си, а там тя бе намерила в съседство спомен, когато дядото като дете е играл в маковата поляна и не е знаел какво е това лошотия и простотия.

В това време зверовете на четири гуми на кривото кръстовище беснееха – нарочно, един вид, за да отнемат правото на дядото да се наслаждава по този начин на маковете. Мина даже и линейка, чиято сирена се удряше в околните сгради с такава сила, че хората се спираха и приклякваха.

Дядото си стоеше все така. Не извади телефон, фотоапарат или друга техника. Хареса ми. Хареса ми как успя някак си да „заснеме” картинката с маковете. И когато си тръгна, остави зад себе си впечатлението, че е най-щастливият човек на земята.

Исках и аз така. Засилих се, но точно в момента, когато едно хлапе с таблет нахлу в градинката. Развъртя техниката, снима каквото снима и като излезе, в градинката бяха останали три мака с по едно листенце.

Помислих си да ги възстановя по спомен – нещо като онова, което бе направил дядото. Домързя ме. Отворих лаптопа. Исках с удоволствие да забележа, че снимката с маковете си стои на дисплея. Донякъде успях. Маковете си стояха там, но липсваше удоволствието. Стана ми тъпо, защото имах картинки с макове, но нямах спомени, свързани с тях.