Страницата на Мариан Желев

Преди години (1998) пристигнах в Балчик с единственото и нескромно желание да напиша книга. Роман. До този момент не бях издавал. Отидох и намерих един град… едно градче, което ми легна на сърце. Ама като казвам на сърце – имам предвид близо до душицата. Ставах в 5 сутринта, както си знам, писане с мастило на тетрадка голям формат, после – при рибарите на кея. Балчик тогава беше водорасли, улици и малки кръчмета, които заслужават първа награда за разказ на национално ниво. Балчик дишаше с дробовете на морето. Нептун пиеше мастика в евтина кръчма с тръстикова облицовка, а циганите консолидираха мнозинството си според настроението на града, а не на бройка кебапчета в бардака на близкото мешере. В града – ей, Богу, пред очите ми е – в града виждах все млади художници от национални пленери, влюбени гугутки и приятели, които още не бяха развели белия байряк по пътя на емигрантството. Та…

Та Балчик работеше за душата – бели скали, плътни нощи, в които морето разорава нивата на нощните сънища. Без изключения. И аз пишех първата си книга. С голямо мнозинство на всички личности от първия ми роман, които искаха да бъдат увековечени в романа „Свлачище”. Хубаво, и тогава имаше трески за дялане в града, но оптимистът в мен винаги вземаше за приоритет гредата в собственото си око, та предпочетох с леко чувство на вина, че съм оставен в този благословен град да творя, да изградя една история, която ме превърна във вечен приятел на Балчик. Влюбих се в него. Всъщност, пак признавам – тук пиша литературно. Обичах Балчик още от дете, когато с хлапетиите от махалата в Добрич се мъкнехме час и половина със стария Чавдар до белия бряг, за да скачаме от буните, да ловим попчета и да дращим с голи ръце по буните за миди. Ей от тогава ми текна кърмата. И сума време не е спирала. И мисля ли мисля за Балчик – като за роден град на душицата, като за майчица… И не е случайно, че се метнах за пиша първия си роман там.

Тия дни пак наминах. Извадих фотото с отработен жест, а покрай него си викам, че и меракът ми за писане ще цъфне. Нищо не се случи. Вървях по брега, където миришеше на цимент, желязо и работници, които бяха изпили мастиката на града. Сафрид нямаше в морето. Беше изяден от отходните канали на комплексите и от лакомите гърла на дебелите рускини, настанени в хотели за един милион долара. Строителство, строителство – заболя ме главата, както и врата. Не ми се пишеше. Повръщаше ми се . Обичах Балчик! Ще го обичам винаги.

Казват, че бетонът се разграждал за сто години и след това се разпадал. Мен след сто години няма да ме има, но ми се иска, освен бетона, да изчезнат и мераците на алчни люде с начупени зъби да цоцат от кърмата на това благословено място.

Но… по пътя на вдъхновението, гледайки безумното количество багери, строежи, изникнали като отмъщение на богаташите срещу недоволството на хората, ми идваше и на мен да хвана лопатата. Не за да копая и строя, а да прокопая канал, през който морето да се оттече и изчезне. Тогава ще спрат да строят и да строят всякакви холдинги, Трейдинги, ООд-та и прочее гевезета, които искат морето да татуира самоучвствие на челата им – точно на челото, където няма и грам бръчица – като онези на рибарите, които са вадили риби и са хранили много чеда от бръчиците-вълни на морето.

Днес в Балчик живеят повече цигани, отколкото мераклии за протести. Форумите са пълни с ялови мотиви за „Спрете строителството” и „Да върнем славата на Балчик”. Не им вярвам. Не вярвам, защото всякакви форуми са излишни. Властта на парите е безспорна и не мога да не призная победата й. Боли ме. Боли ме, та чак трещя. Богаташите стават все повече и все по-арогантни. Всъщност всички ние искаме да бъдем богаташи и инертно „лайкваме” снимки с къщи на морето като образец за духовен екстаз, а когато някой посегне на милия ни бряг, яхваме форумите, които в крайна сметка се оказват кастрати на собствената ни агресия. Няма да се извинявам за изразите, защото още вчера, когато гледах протестите срещу строителството в Яйлата, си спомних колко много „фена” бе спечелила веднъж снимка на къща край морето, скалист бряг, басейн, гадже с изрязан бански, Бентли в гаража… да продължавам ли с клишетата? Та форумите в такива случаи са нашият обществен кенеф, където ние употребяваме правото си на естествена нужда и после се оглеждаме за реклами на тоалетна хартия. Лайк!

Та издадох си книгата. После написах още четири, но никога няма да забравя мириса на водорасли, мастика и чист пясък, който още и още проверявам дали стои в обувките ми.

Балчик.