Охлюв на хоризонта.
Вървял един охлюв през тунела. Пътят му бил труден, но той на всяка крачка си измислял причина да върви. С изправени гърди, с ококорени очи и мисъл за дома, който му се бе струпал на гърба. Вървял охлювът и си мечтаел да стигне светлината в тунела. Или просто да мине от другата страна. Защото онова, което оставало зад него, било само изсъхнала слуз, разочарование и минало-забравимо.
Преминало време – дълго според календара на охлювите и кратко, ако се вземе предвид менюто на човекоядците – охлювът най-сетне започнал да излиза на светло. Зарадвал се. Черупката му станала цветна – подобно на засмяно лице, в което са се сблъскали много положителни емоции. Охлювът най-после стигнал отсрещния бряг. Може би преходът му продължил вечност, може би четвърт век, а навярно и цял живот (зависи от гледна точка на поколението), но накрая той, охлювът, стъпил на земя извън тунела. Първо обаче подал очички, поодръпнал се плахо, а после още по-внимателно пристъпил. Оказало се…
… оказало се, че стъпва на същата земя, от която бе поел. Краят на пътешествието му съвпадало с началото на прехода. Едно и също. Даже чувал в главата си все същите мисли. И черупката му се изпълнила със съмнение. Охлювът даже не се размечтал. Върнал се обратно в тунела и продължил пътешествието си.
Вървял още дълго. С наведена глава и все пак с надежда, за което говорел зеленият цвят на черупката му. Не стига тежкото бреме на съмнението, но извън тръбата на прехода започнали да се чуват крясъци на различни опитни коментатори, че охлювът е обречен, че за нищо не го бива, че е простак, който мъкне насила бремето си, вместо да емигрира като гол охлюв в друга тръба, където началото си е начало, а краят – край, но все пак голите охлюви са на почит, въпреки че ги тикат в графата „обременени” и първото, което им дават, е хавлия от неестествени материали.
Охлювът си искал своя тунел, своята тръба – тъмна дупка с малко отворче светлина в края, обещано от прадедите му – бунтовните охлюви с рошави вежди, големи очи, подвижни във всяко минало и черупка, същински таен мобилен революционен комитет (СТРМК). Освен това по тръбата били оставили следи неговите роднини и той намирал, че е угодно да следва стъпките им, въпреки че…
Пак стигнал охлювът края и пак станало време за избори. Защото пак на същата почва се озовавал. От където бил тръгнал. Сякаш някой го дебнел, когато тръгнел на своя славен преход – и хоп! – завъртал тръбата, докато охлювът си мислел, че нещо ще се промени в живота му. В крайна сметка се оказвал пак в началото, при същата ентусиазирана слуз в тревичката.
Черупката на охлюва се напукала. Въпреки това той отново тръгнал на пътешествие. В тунела вече го посрещнали с напалм, мини и откровени заплахи. Змийски очи били готови да изпият соса му. А после даже му доказали как ще му орежат социалните треви и ще го оставят без поколение, защото яде най-лошата храна, гледа най-гадната действителност, върви по най-…
Никой не се интересувал от това, че охлювът решил все пак да се заблуждава. Така си бил решил. Охлюв. И му станало едно хубаво. Нищо, че всички му се смеели в лицето, че е тъп охлюв, изостанал охлюв, изпаднал охлюв. Казали му, че ще му отнемат най-сочната трева, че ще направят от черупката му сувенир, че ще избодат очичките му. Подигравали му се още, защото бил като същество, досадно и отхвърлено, задето не спира да върви в тунела на промените. Изсипвали отгоре му помия – чуждестранна и местна; гнусна и нерециклирана.
Охлювът стъпил на другия край. Не обърнал внимание на светлината. Дори не се замислил, а веднага се врътнал и тръгнал в другата посока.
Към светлината в тунела.