Страницата на Мариан Желев

11.06.2013

№ 148 – автобусът на Варна.

Filed under: От мен — Jelev @ 23:24

карта 148-маршрут

За тези, които познават града.

За онези, които искат да научат нещо за него.

НА ОТИВАНЕ:

Той е от онези превозни средства, които ти идва да намразиш. Можеш да го срещнеш по почти всички булеварди и улици на Варна. От квартал „Почивка”, до „Владиславово”. Дълъг е, хармоника, но ауспухът му реве като девет македонски воеводи – все ранени. И ти идва да си вземеш раницата и да отидеш в планината, по най-тихия маршрут, да се оплачеш на ромона, идващ по линията на потоците и после да се спасиш блажено на спирка „почивка” – ама истинска. Обаче е едно, ако го гледаш отстрани, друго – ако се качиш.

Линията 148 пресича Варна не по права линия, не и по заобиколен път, а сякаш я изкачва, от морето към кварталите, като стъпала. Шофьорите въртят геврека все едно баница месят, градски тип – тип варненска, с много мая, пипер и защо пък не и индийско орехче, което ръсят по всички засекли ги шофьори с малки книжки тип – малолитражни и нахални. Булевард след булевард, улици, завои, кръстовища. Автобусът се точи като втасало тесто и вътре плънката – хората – въртят потни шии и се чудят кога ще се отворят вратите. В № 148 ще видите цялата човешка флора, че и фауна – зависи в очите ли гледате хората или в краката.

И така, качих се. Признавам – градът се промени. Варна вече изглеждаше по друг начин през прозорците на автобуса (обявявам това последното изречение освободено от авторски права, за да може бъдещият кмет на града да го използва правостоящ или седнал зад шофьора – предизборно и след). Едно е да се качиш на кола и да минеш на червено през три кръстовища, а на третото да си изтръскаш пепелника в паничката на просяка. Такива работи в автобуса не стават. Особено в № 148. Той е нещо като храм на уморените физиономии и каталясалите нозе, които използват очите само и само да си намерят местенце за сметка на правостоящото виреене.

Бях от първоначална спирка и скрит до прозореца се взирах през очите на градския пътешественик. Жена в Ауди чоплеше стереоуредбата и махаше кожички от показалеца си. Мъж си играеше с мултифункционалния волан. Лекарка в линейка отегчено гледаше навън, докато под нея… Бях привилегирован – високо поставен, в автобус 148, голямо число, висока седалка, върху калника, та можех да видя дори номера, който набираше бизнесмен в Тойотата си. Човек галеше коляно на жена. Жена караше с тила напред, защото деца – две на брой – стояха отзад и дивееха; Мъж с лада Самара със СС в регистрацията съскаше с ауспуха, защото бе пробит, но на отворени прозорци слушаше музика, от която ушите ти стават големи и се окосмяват.

По едно време 148 излезе на бул. „Сливница” – сега го ремонтират, с пари от гнева на хората. Автомобилите се движат двупосочно, наказани да изпълняват нарежданията на знаците, добре регулирани. А 148 пердаши направо, по новия асфалт, без да се съобразява с останалите. Защото е автобус и вози хора. Много хора. Мен включително (С това последно изречение замирисах на К. Терзийски). Та.

Тикнал съм слушалките в ушите. R.E.M. Мисля си за свободата на живота и за НЕвъзможността да избираш спирките си. Качвайки се на автобус ти си правиш сметката – точно определена, – че трябва да слезеш на съответното място. С билет си, откъснат – край. Правил съм напук на себе си и съм се подигравал с прагматизма на крехкото си урбанизирано съзнание, слизайки две спирки по-рано/късно. Не е кеф. Друго е да караш кола и да спреш точно когато ти се… пие чай от бъз, примерно (Поздрав за Чакър воевода, с кого наскоро изпихме три литра бъз и вече не ни е страх от нищо). Автобусът е друга марка, той е 148 и обслужва цяла Варна. Не е като 409, който стига до Зл. Пясъци и обикновено мирише през лятото на руски одеколон, а през зимата на цимент, заради скелетата по курортите. 148 катери целия град. Това го казах. Но не споменах, че в него се возят предимно ученици. И родители. Кондукторите са накамарени с търпение, особено на завоите, когато в скорост трябва да късат билети и в същото време да вземат социалните завои – лични и емоционални. Преглеждат карти, дават дребни, плюнчат пръсти. Шофьорът, скрит зад параван, натиска копчета и управлява това малко варненско общество, в което сме се вселили. Временно. А всъщност за дълго.

НА ВРЪЩАНЕ

Хванах 148 и на връщане. Късно. Като за последно. Имаше много надежда в пътниците. Като в един роман на Стайнбек (най-после да поздравя и себе си по случай първата си статия в „24 часа”, когато отново цитирах „Безпътния автобус”). Всички ти хвърлят погледи с предварително уточнено покаяние – нещо като „бих си позволил всичко, но имам задръжки”. Дръжките и копчетата пак ги държи шофьора. Този път той слиза надолу по стълбата във Варна. От крайните квартали, през МОЛовете, главния асфалтиран булевард, втори главен асфалтиран булевард, Катедралата, където чужденците палят свещи, а отвън ги дебнат жълти флагове с тарифи; после Общината – накамарена (с Грамада)и очакваща следващия си кмет, пак главен булевард, стадиони, „Почивка”. Шофьорът ще запали цигара.

Слизам. Мачкам билетчето на топче и го изстрелвам в кофата за боклук. Зачитам се в рекламата, лепната на моя превозвач – Води до пристрастяване. Реклама на цигари.

Минути по-късно на обръщалото не ще е останало и следа от 148.    

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2013 Страницата на Мариан Желев . WordPress .