Страницата на Мариан Желев

06.07.2013

Лимитът на мълчанието

Filed under: От мен — Jelev @ 0:09

Снимка1398

Варна.

 „А сега, докато свиря любимата мелодия, моля, пуснете по нещо в шапката, за да мога и аз да живея като Вас” – каза клоунът и хвана кларинета.

Тази реплика чух, докато минавах през центъра. Бяха се събрали хора. Една част с брошури на единия кандидат за кмет, други – с хамбургери. Всички ръкопляскаха. Останалите си бяха вкъщи. Иначе момчето с дебел червен нос си играеше представлението и събираше паричните овации на минувачите.  

Оставям цирка настрана и се подписвам под онези 25 % гласа на изборите във Варна – с право на мълчание. Няма да се подпиша под кампаниите, коментарите, статиите и агитациите, които този път подцениха правото на… мълчание. Хората във Варна замълчаха, защото се изплашиха. Не, не за себе си, а заради онова, което могат да сторят. Ако избирателната активност спадне още няколко процента, със сигурност България ще пече политиците си на барбекю.

Защо?

Защото никой не вкара в политическата си бръщолевщина огънят. Февруарският огън, който избухна благодарение на буталата, наречени гняв, недоволство, промяна и… безсилие. Четиритактовият двигател на ежедневието ни хвърли във фаза на задавяне. Помните ли? Помните ли, че единственият начин механиката на надеждата да тръгне напред, бе въПЛАМЕНяването? А после какво се случи? Десетки маркуча в резервоара на всеобщото недоволство и само един, един-единствен смукач. Кой е той ли? Хайде отговорете си на този въпрос и сами ще развеете знамето, което вадите на 3-ти март.

След това свирачи на агитки лесно се намериха. И отсвирачи. Понякога се удивлявам на бързото прегрупиране на силите. По всички точки на битието ни. Защото всеки си прави сметката. И на никой не му пука за… мълчанието.

Мълчанието е злато, но избори се купуват с пари. Реклами, брошури, дебати, медии, хора – хорото е толкова дълго, че дори не спомням кой пръв развя кърпата.

Политиката скара българите. Тя ги обърна един срещу друг. Не само на съседски начала. На улицата, погледнете, хората не се обичат, защото подозират, че храчещият е от другите, говорещият силно по телефона в автобуса е от дневните, а гъзето в бе-ем-ве-то е син на общинския пазач и никой няма да го актува за 120 км/ч в града (дори в преносен смисъл). Обичайната картинка, от която хиляди се разочароват, преди да тръгнат да се сбогуват. Завинаги. И всичко това заради политиката. Ние му викаме демокрация, защото така ни научи някой, който никога няма да ни каже, че сме братя и сестри, а ще остави лудостта да се лее в конците на кукления театър.

Признавам, от една страна се възхищавам на чудесните коментари относно ситуацията във Варна. Кой кандидат какво. Как победил другия, а пък идния как можел да се оправи по-добре. Нямам толкова ум, защото исках да имам сърце. Но и сърце не ми остана, защото загубих приятели заради политиката. Много скъпи приятели. Кръвни и близки. И много дълго ще тъгувам за тях. Защото политиката е бодлива тел о която са окачени месата ни. Гният там и заради миризмата им ние вием на лунна светлина, на която има прострян политически плакат, на който пише с шрифт на дебела мастия: „Победих ви!” – поредната дяволия, заради която ние ще живеем в ада, а той, политикът – в рая, понеже един не се намери да докаже, че онзи, другият рай, наистина съществува и там Господ дава всекиму дължимото. Те карат скъпи коли и ги защитава бетонна Община, а ние се клатим на кекав панел и чакаме Европа да ни го санира.

 Поетите от време на време се сещат да измрънкат по някое стихотворение, но и те остават в сянката на политическата мисъл, в която не Господ, а Мамона е инвестирал.

Отнзи ден приятел на летище Варна ми вика: „Ей, само ти остана тука в тая България, всички се изнесоха.” Да, останах, и обичам да гледам клоуна в началото на Морската градина, който моли минувачите „Оставете по някой лев в шапката, докато си свиря любимата мелодия.”

Политиците свирят своята любима мелодия, която не е по слуха вече на много от нас. Ние легитимираме тяхното престъпление. С избора си за тях. И с мълчанието си, когато не гласуваме. Но гнетът се набира като нагар по цилиндрите на двигател, който стотици години движи народът ни напред. И скоро всичко ще излезе наяве. Не, купуването и продаването на гласове не е толкова престъпление, колкото самото гласуване. Защото никой не се интересува от нашия вот, понеже след дереджето, наречено избори, политикът влиза в друга тъмна стаичка, където му удрят шамари, целуват го, ближат го, тупат го, епилират го и го издухват под формата на ваденка в стил колажите на Бидструп. Останалото го сърбаме ние. Като опашкари в социална кухня. Духаме супа, която отдавна е изстинала, защото подправките в нея са направени от изсушените некролози на нашите близки.

А ние отдавна се превърнахме в клоуните. Не политиците. Те са умни и могат да ни смаят за познания относно народа, минало и бъдещи комерсиални планове. Нали ги виждам как с вратовръзките си застават по чествания и фестивали. Въпреки това в мислите ми се прокрадва Гауди. Онзи, от Барселона, която ние, варненци, трябваше да уважаваме толкова много, че чак да й заприличаме. Та Гауди, в края на живота си, се отказал от всички земни привилегии, хранел се е с фурми и суров хляб, спял е в малка стаичка, за да се отдаде на делото на живота си – La Sagrada Familia.

И ние искаме така. Да излъчим политици, които да се посветят на хората. Да ядат кора хляб, да карат старо жигули и да продават билети в градския транспорт на варненци, които са залепнали по прозорците на стари икаруси. Иначе ще мълчим. До взривяване.

„А сега, докато пиша любимият си текст, моля, пуснете ме да помълча” – каза клоунът и си свали дебелият червен нос.

ПП

Трябваше да прочета написаното за грешки. И по-скоро да не съм обидил някой, когото обичам. Защото, казах, с много хора се скарах заради политически глупости и интереси. Няма да чета, защото този тест е моето мълчание. Представете си, че все едно нищо не съм казал.

Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2013 Страницата на Мариан Желев . WordPress .