Страницата на Мариан Желев

17.10.2013

Икарус по време на демокрация

Filed under: Без категория — Jelev @ 22:04

триизмерен икарус

триизмерен икарус

Засече ме още на ъгъла. В първия момент си помислих, че е излязла една от онези машини, които режат асфалта. Огромна маса ръждясали железа, които се държаха на множеството реклами, налепени и недолепени по фасадата на чудовището. Имаше малки очички, голяма уста и в него се возеха хора. Те ме гледаха през омазаните прозорчета като посетени в навечерието на Хелоуин от вампир. И наистина, бях аз наред за обезкървяване.

На спирката ме спипаха трима патрулни доброволци от фондация „Използвайте масово градския транспорт”и след като ми оскубаха на две места косата и ме ритнаха в минискуса, бях натикан пряко волята

си в „масовото” превозно средство. Вътре жена на видимо неопределима възраст раздаваше билетчета срещу обещанието, че няма да сезирам адвокат. Тя се придвижваше като Тарзан – от дръжка на дръжка, лашкайки се и помагайки си с лакти. От време на време, видимо да си го изкара, крещеше простотии в слуховите апаратчета на пребледнелите пенсионери.

В това време ревът на чудовището се засили и взе да мирише. Струйка дим се проточи от средата към тавана, плъзна се и нахално проникна в ноздрите ми. От което сълзите ми потекоха. Не ставай сантиментален, викам си, това е все едно си спечелил от томболата и да се возиш на гаубица в археологическия музей. Хубаво, викам си, но около мен, през прозорчето, се виждаше един от най-скъпите градове за живеене в България, където пакетче тик-так струва колкото билет за кино в Сопот и също така обикновената вафла има необикновен статут, тъй като продавачката цъфти с изглед към морето.

И въпреки това се возех на икарус. Шофьорът бе с големи ръце, дебели китки и окосмен врат, по който пърхотът се бе струпал на парцали. Радиото му, горкото, пресипнало съобщаваше за жълт код, а той с помощта на странно оплетени жички успяваше на всеки три пъти да пусне чистачките. А как само включваше скоростите: изправяше се, търсеше трета някъде до задните седалки. После се връщаше на мястото си, отваряше леко прозореца и там някъде в пространството напипваше пета, но точно тогава трябваше да свали на трета и отново се връщаше на задните седалки. А се изпречи на пътя му.

Навън валеше като из ведро. Всъщност водата влизаше във „фоайето” на икаруса. За да се правя на непукист, цапах в локвичката под мен и вдишвах от дима – видимо агитирайки и останалите пътници да пушат на обществени места.

Направи ми впечатление, че нещо и моето лице е придобило пребледнял оттенък. Защото група ученици отстъпиха крачка назад, когато ме видяха от тротоара. Икарусът не ги пощади – с осемте си гуми награби една локва, вдигна я във въздуха, жестоко я накъса и я прати не само по тротоарите, но и в близките дворове, където харизматични болонки препикаваха бръшляна на съседите.

И изведнъж – костенурка. Не знам откъде доплува. Викам й: Дете на природата, що дириш тука? Тя се настани до моята седалка, прибра си крачетата, скри си и главата и си остана така – като абажур в антикварен магазин. Стана ми мило за нея. Но тъкмо в този момент вратите се отвориха с трясък, който може да бъде описан само със специален ефект от екшън филмите. Контрольорката пристигна, провесена като маймуна на лостовете, грабна костенурката и я засили през вратата. „Гратисчиите вън”. И икарусът изрева като чудовището Годзила, което току-що е стъпкало  картечарско звено на зли мутанти.

Пътят ни продължи през кварталите. Давах си сметка, че тази машина е създадена за дупките. Всъщност тя ги създаваше – като че вместо гуми имаше каменни колелета, които се търкаляха по шосето. И го удряха ли удряха. Това можех да го усетя с бъбреците си. Казах си – само веднъж да сляза и…

Икарусът е велика машина, надскочила времето си. В него се вози детството ми. Сядах на задните седалки и се радвах, когато се усукваше като черво в задоволен стомах.

Днес икарусът по варненските улици прилича на декор от ранните клипове на Майкъл Джексън („Трилър”). И всеки път ме е страх, когато се зададе насреща ми. Имам натрапчивото усещане, че това е последното пътешествие – както за него, така и за пътниците.

Разбира се всеки има право да избира. Но икарусите във Варна са се размножили – обсебили са повечето линии и бълват дим през дебелата си ноздра, наречена ауспух, дим като от комин на оловно-цинков комбинат. А икарусът им се смее с килната на една страна задница. Не, това не е следствие на счупени пружини, изпуснат амортисьор, а дебела желязна ирония, която ще надживее дори демокрацията.

1 Коментар »

  1. Великолепно!!!

    Comment by Веселин Марков — 30.10.2013 @ 17:54

RSS хранилка за коментарите към тази публикация.

Вашият коментар

Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2013 Страницата на Мариан Желев . WordPress .